92. На Попин камък

Слободия на действие през младите пенсионерски години, кой къде по-напред да иде. Двенките с мойта сестрица Катюша се отправихме надвечер към Попин камък. Това е историческа местност от дълбока древност. В нея дядо ми Лазар Тодоров Янчевичин през 1912 г. е купил няколко пръснати из местността ниви, когато е довел окончателно семейството си от Банско.

Нивата в дела на татко е с доста едри скали и между тях отчасти се обработва. По края ѝ са избуели шипоци и трънки. Имаше и голямо дебело дряново дърво, от което дядо ни режеше сурвачки за Сурова на всичките внуци. А къпините лятото разстилаха дългите си въжета навсякъде, даже и в насаденото. Слънцето огряваше целият ден височинката и царевицата и белият едър слънчоглед растяха и връзваха реколта рано-рано.

Още от невръстни години обичах да ходя горе със сестра ми, щастлива обикалях и пълнех манерката с чудната кладенчова вода с привкус на къпини, препечени от жаркото слънце. Непресъхващото кладенче до трънките в дерето в нивата и в най-горещите дни щедро ни даряваше със студена водица.

Така пътешествието ми с моята сестра до Попин камък разчовърка близки и далечни спомени от миналото.

Мама вече бе на почетна възраст и обработването на нивите поехме с Катюша. Добивите бяха достатъчни за комкане с царевица още зелена за варене и печене – сладка като захарна. За семействата ни с деца и внуци беше добре дошла, даже и татко си я ронеше и сладко хапваше. Едрите пити на слънчогледа очуквахме, сушахме, печехме и чоплехме кой колкото харесва.

Между две от скалите в низинката посадих и зеленчуци: моркови, чесън, кромид и червено длъгнесто цвекло за чекане, които бяха любими на мама. Тук поливах от време на време от нашето кладенче. Даже си бях наумила, когато Ристето се поосвободи, да сложим помпа в дерето – дори и ръчна да е, ще осигурим напояване на част от нивата. Засега все пак ще я караме и така. Вкусотийките задоволяват потомството.

Сред зелените листа на цвеклото бавно носеше къщичката си една доста го-голяма костенурка. За пръв път виждах такова животинче на свобода. 3а миг се замислих как да постъпя. И се запитах как ли ще реагира Боян след сполетялото го произшествие. Веднага звъннах на Ванко и му казах какво съм намерила при разсада на нивата. Той каза, че моментално тръгва с Москвича да я вземе у тях. Въпросът се реши със светкавична бързина.

Скачени съдове! Баба Костенурка на специалното местенце, където я открихме, събуди в мен отдавнашни сънища.
Мигновено силно святкане озари наблизо пред мене трикорабна бяла църква. Кацнала беше покрай свежа зеленина в елипсовидна форма, по края с широк чисто бял бордюр. Толкова озадачена застинах... Не виждах живот наоколо и в тоя духовен храм.

Моето ежедневие е наситено винаги до ента степен. Понякога ми се случваше заснетите не знам къде цветни сънища да се появяват повторно. Така се случи и с последния.

Когато наскоро след това случайно се срещнахме с учителя и писателя Петър Полежански, който не се уморяваше да обменя мисли и знания за древната история на нашия Родопски край. Конкретно за Попин камък той не приемаше моите сънища за трикорабната църква, а държеше на своето мнение, че там е имало манастир.

Често ми говореше и за събитията от 1923 г., когато моят дядо Лазар Янчевичин, роден в Банско, заедно с Геро Бояджиев и още 12 души земеделци от Чепинско са организирали чета за участие в юнското въстание на земеделците, начело с Александър Стамболийски. Не успели дори да тръгнат, заловили ги още преди Ракитово. Дядо и Геро останали доста време в затвора, измъчвали ги.

Питаше дали дядо ми е разказвал подробности, но за съжаление не знаех нищо. Баба не му позволяваше да ни занимава с комитлъка си и в Банско и в Чепинско. Малки бяхме за тези жестокости в борбата за оцеляване.

Баба Мария негодуваше и често му надумваше: когато преселниците строели къщи, дядо ми не мислел за имоти, борел се за народни правдини. Четиримата му сина, вече задомени, се натиквали в малките стаички на изградената с кал и плет стара от памтивека Тарова къща. Но така е устроен светът, без борба няма оцеляване. Порасналите вече синове сами ще се заемат с грижите за семействата си, длъжни са.

В тая престаряла къща и самата аз съм родена, но това не е пречка да изживявам щастливо земните си дни сред близост и сърдечност около мен. С времето синовете на дядо ми Ланко, силни и здрави мъже, изпълниха завета му.

Един по един напускаха семейното гнездо, строейки нови домове. Само първородният – чичо ми Митре, остана в центъра на Чепино. Изчисти съборетината и на нейно место като най-замогнал си построи голяма двуетажна къща. А баба и дядо, вече престарели и болни, изпрати при моите родители в кухнята на приземния етаж.

Времето така неусетно прелита, чувството като че всичко това вчера е било никога не ме напуска.

Христо бързо ме върна в действителността. Разговаряли със Стою Ихтимански и той заръчал да отида в почивния дом да приготвя документите му за пенсия. Питам с какво право ме вика, та аз съм пенсионер. А Христо си призна, че е обещал и ще се чувства неудобно, ако не ида – нали са роднина с майка му. Така се наложи да отида против волята си.
Не е човешко да давам пояснения. С жена му, учителката Любка, бяхме твърде близки, тя бе сериозен и отзивчив човек. Само не знам, ще съумея ли да не показвам неприязнеността си. Ще почерпя хем и колегите си в счетоводството за получената пенсия.

Виновникът за посещението ми, крайно любезен, дойде в счетоводството без посредствената си секретарка. Изчака приготвянето на формулярите на бюрото ми, което още стоеше незаето. До края се опитваше да показа весело настроение, съшито с бели конци. Навярно е подгонен, а заместничката му няма търпение за тлъстата заплата.

Побързах да почерпя и си тръгнах с голямо съжаление, тъй като нямах никаква възможност за сърдечен разговор с колежките и с главния счетоводител, които се усмихваха, спрели работа. Явно и те очакваха да поговорим, но... в присъствието на виновника за идването ми всичко друго се провали.

След краткото отклонение, навлязох веднага в домашното ежедневие. Кипящо е то, не мога да се оплача от скука. А времето все не ни стига.