68. Бони Ем и неизвестните буфосинхронисти

Организаторите на празничната подготовка неочаквано се изправиха пред мен с апел да им обърна внимание. Решили бяха аз да бъда една от Бони Ем и докато работя, внимателно ще заплитат косата ми на тънки плитчици. Помрънках, но разбрах, че няма спасение.
Нямаше време, пък и възможно е изборът да е заради гъстата и дълга моя коса, подходяща за многобройни плитки с разноцветни едри маниста в края им.

Когато бях ученичка в Професионалната гимназия, диригентът Димитър Суганов настояваше да  играя чорбаджийката в оперетка. Обясних, че не съм за артистка, от притеснение няма да мога свободно да пусна гласа си да пея. Оплакал се на директорката, че не може да намери по-подходяща физика за ролята и тя ме заплаши да ми намали поведението, задето не се съгласявам. Едва ми се размина. Сега поне начинът е друг: с черно домино, специална прическа, не на сцена, а в почивния дом, и то буфосинхронист.

Но последва и друга изненада – трябваше да бъда не с моята рокля, а с плат от пъстро зелен десен, прикрепен по тялото, само едното рамо облечено. Вместо да се шие, тоалетът беше набоден на гъсто с топлийки. Евала на колежките – така умело го измайсториха, че биха им завидели и най-добрите модистки.

Вратата беше заключена и никой не разбра какво става в новата гримьорна. Последна слязох по стълбите много бавно. Доминото беше с малки отвори за очите и покачена на високите обувки се страхувах да не се спъна. Долу във фоайето само се обади дежурната телефонистка, много любопитна. Придружи ме и припряно ме попита:
– Коя си ти ти?

Хвана ме за ръката и видя грамадния битов пръстен с голям син камък от черно сребро. Не изтърпях, тихомълком я изблъсках, даже грубичко. Тя разбра, че е прекалила с любопитството и се върна на дежурството. Пред вратата ме очакваха двамата колеги и шпикера, за да ни представи във вече пълния салон за представлението.

Всички бяха известени, че Бони Ем ще гостуват на празника, и бурно ни посрещнаха. Веднага взехме микрофоните и започнахме да пеем и подскачаме. Аз в средата скачах с тънките токчета.

Гледах по малко надолу и встрани и доста по-късно видях как главният скачаше с перуката и големите Христови кецове, които вървяха 4-5 сантиметра пред него. Сетих се за Малкия Мук и едва се въздържах да не се изкискам гласно и да стане провал.

Оригиналът на Бони Ем е квартет, но ние бяхме само трима

Чувах силният невъздържан смях на управителя съвсем наблизо – опитваше се да разпознае някого. Успокоена бях вече, щом и най-голямата любопитка не успя да ме познае. И другият партньор скачаше с микрофона, но не го познах, а той дори знаеше добре песните. Изморих се, тропайки с токчетата, но музиката не спираше. Някои от публиката също припяваха.

По онова време песните на Бони Ем бяха много популярни. В очакване бях Чонето с други домакинки да влязат като „корбатки“ да врачуват на публиката. През деня Чона идва да ме пита дали имам рамки от очила, че ще представят врачуване. Не можах да изпълня молбата ѝ.

Нашият екип получи официална заявка от управителя на почивния дом на трудови войски, присъстващ на тържеството, да се представим и пред техните почиващи.

Под сурдинка ще издам тайната какво ми каза Азът: „Трай бабо, да не те срещне мечката! Дано тримата имате късмет да ви не зърне Доньо Донев. Безброй рисунки ще изрисува, за да ви изтипоса на кадро, та да разсмее децата!“ Истина си е – да.

С микрофони и скачайки (тримата глупаци) излязохме навън от шумната зала. Тържеството продължаваше и се налагаше вече сама да развалям прическа и рокля под ключ в канцеларията. Не знам успях ли да изпълня извънредната мисия, но с нетърпение гледах да се измъкна към къщи и да се отпусна.

Внуците наскоро ги бяха взели родителите им, та бяхме самички със съпруга ми. Споделих с него за малкия Мук с неговите кецове, опъвайки се за спокойна почивка, рядкост у дома. Христо се позасмя.

Сутринта рано-рано за работа се срещнахме с мойта приятелка Магдето Ганева, завеждащ столовата на персонала. Тя неочаквано ме попита:
– Снощи с перука ли беше?

Отговорих за по кратко с да, защото край нас имаше колеги и не исках да бъдем разкрити. Но явно коментарите за представлението продължаваха да занимават колектива. Още по-чудно ми стана, когато влязох на обяд в столовата и Магдето обидено с тъга ми каза:
– Не очаквах от тебе, че ще ме излъжеш!

Съжалявах за моето прикриване – точно с нея да се случи. Не е разбрала шегата, а вече подробно ѝ бяха обяснили за подготовката ми. Дълго трая несъзнателната обида, донесла горчилка в дружбата ни. Всяко чудо за три дни.