От унеса след природата ме стресна Христо с неочаквана покана от бате Ване да отидем на гости у тях – имали повод да почерпят. Брат му и етървата, заедно с гостенина Ангел, били дошли току-що с Ладата. По-добре се чувствах да сме насаме в нашата вила, но той обещал, че ще отидем – нали му беше батко, слушаше го.
Иванка се зарадва като ни видя, търсили ни бяха в къщи, за да почерпи за пенсионирането си – вече беше свободна да си гледа внученцата от дъщерята: Петьо и Иван. Живееха заедно с тях. Батеви бяха донесли готови месни деликатеси и напитки, но вътре във вилата беше доста хладно и аз поизмръзнах. Постройката беше тухлена, белосана и неотоплявана, но с месните храни и напитки всички се позагряха и започнаха оживени разговори, особено в настроение изпадна приятелят им Ангел.
Ослушвах се и предъвках един-два залъка от неподходящата за стомаха ми храна, но не исках да се разбере, за да не разваля гощавката.
Увлечени в приказки и наздравици, мезетата от тавата намаляваха скоропостижно, само другарчето до мене ме наблюдаваше неспокойно под око. Търпеливо изчаквах края на пиршеството, макар и все още да потрепервах от хладината.
Внезапно засвирука дупката от комина на таванската стаичка, паднал наскоро близо до къщата. Баба Марта се проявяваше и небето започна да притъмнява. Заприбираха набързо масата, искаха да си тръгват веднага. С Христо се отправихме към входната врата да не се пречкаме в тясното салонче.
– Къде, къде тръгвате, ще дойдете с нас! – Заповядваше баткото...
Бате не искаше да слуша обясненията за недовършена работа, не признаваше и че сме си взели билети за рейса за следващия ден, нито че искаме да отпочинем спокойно тук. Христо се стъписа, познавайки много добре тежкият му характер в подобни случаи и не посмя да откаже. Щеш, не щеш и аз влезнах в колата, въпреки затормозяващата ме мисъл да остана и да задоволя глада със сутляжа без захар, както го обичахме, но...
Потеглихме вкупом надолу с ладата по мокрият вече път. Подминахме „Дългия мост“ и „Синият вир“, когато валежът се засили и се превърна в снежна лапавица. Христо, седнал на седалката зад брат си, зорко следеше километража. В стръмнината на пътя колата изведнъж се понесе неуправляемо, а насреща бе скалистото корито на реката, над него скалата продължаваше почти отвесно към върха. Христо неистово изкрещя:
– Къде, къде караш?
Почти едновременно с това се чу неуписуем гръм и трясък. Потънах дълбоко. Нищо не видях, нищо не разбрах. В друго измерение ли бях? Времето спря да съществува. Адски болки разкъсваха гръбнака ми, бъбреците и корема, гърдите. Тежкото тъпкане върху мен (много дълго?) ме накара да извикам:
– Смачкахте ме!
Дали е излизал глас, или викът ми е бил мислен? Главата ми беше някъде надълбоко в колата. Развеща ме силен мъжки глас:
– Кръв ми тече, ранен съм.
Погледнах, този път усещайки главата си изправена. Здрави ръце ме държаха, сигурно след като са ме измъкнали. Насреща тъпчеше с корема напред Ангел, показвайки драскотина на челото си – едва се забелязваше. Отново потънах в адските болки, причинени от тъпкането на дявола навярно.
Необяснимо ми бе къде потъвах, с никого не разговарях, възможно е да не чувам, а дали виждам? В тъмнина имах усещане, че седя отзад в джип, на който оправят покрива, откъдето течеше вода във врата ми и се стичаше надолу. Слабо чувах неразбираем мъжки говор. Кой се е притекъл на помощ и ни е спасил?
Не мога да проумея загубените часове от деня и от нощта. Христо самоотвержено ме предпазваше от стреса и не говореше нищо за тая злокобна катастрофа, а и след това не позволяваше да науча подробностите около нея. Не позволи да науча и кои са спасителите ни – исках поне да ги поздравя по радиоуредбата.
На следващия ден вече помня, че ми обясни, че е принесъл големия петел за курбан. Приготвяше го печен с картофки и беше поканил децата да видят, че сме живи и здрави, за да не се изплашат, като научат за случилото се на „Праматаревия мост“ (както вече го наричахме не само ние) и за потрошената Лада. Най-важно бе да не изплаши Янина, че скоро чакаха рожбица.
– Овладяно е вече всичко! Дръж се, ще премине бурята!
Опитвах се да си изясня от какво естество беше нарушението на слуха и говора ми, на зрението. Но безуспешно. Радваше ме настъпващото нормализиране, но не разбирах причината, допринесла за това. При движение се чувствах като след тежка физическа умора, но седнала удобно бях по-добре.
Наблюдавах Христо колко сръчно се справяше с домакинската работа, която обикновено беше мое задължение. Разпъна кухненската сгъваема маса и заподрежда приборите. Не забрави да качи от заредените рафтове в избата компот от съживителните черни боровинки, от вишни, джанки, грозде, напитката от кокозе. Ако ако имаше мераклии за малини, можеха да си вземат от пълната кофа на терасата.
На масата подреди малките разноцветни бутилки сок, които бяхме стерилизирали в триетажната тенджера-соковарка. Редейки чаши към приборите, не забрави и шишето с домашна ракия и другото с червено вино. Като е курбан за здраве, редно е всичко да има, макар и по глътчица да се накуси. От ухаещото топло ядене насипа по всички чинии.
Мама и татко ни изненадаха, като дойдоха празнично облечени, затъкнати със здравец. Милата ми майчица, спазваше всички обичаи – в запасаната алена банска престилка беше сложила здравец. Обиколи масата, редейки здравец и по нея. Усмихната наричаше за здравето поименно – за всички деца внуци и зетьове. Да е сладко за всички похапването от курбана за дълъг живот и крепко здраве!
Радостно настроение искреше в атмосферата. Погледът си спирах често-често върху Янина, но уверила се в спокойствието ѝ, отпуснах душата си. Всичките бяха весели и сладко се гощаваха. Ето къде е разковничето – в семейната среда – деца, зетьове, внуци, а още и майка и баща. Христо усмихнат ме наблюдаваше. Справи се блестящо с тичането около подготовката и с огромната физическата натовареност. Сетих се за стихчето от детството:
Колко мило, колко сладко
е при мама и при татко...
А то важеше и за нашите деца, и за двете внученца. Възстановяваше се и самочувствието ми.
Принасяното на курбан носи могъща духовна подкрепа – традиция, наследена още от най-дълбока древност по нашата българска земя!
Няма коментари:
Публикуване на коментар