Работният следващ катастрофата ден в почивния дом мина тихо и кротко, без въпроси и коментари. Прибирайки се вкъщи, заварих зетя на бате Ване – Ангел Петров Клешков. Тъкмо разказваше на Христо за крана, с който вдигнал потрошената кола. Била обърната в посока обратна на движението, висяща на калъч върху събореният хоризонтално железен парапет на моста, който се люлеел, едва крепейки се.
Предното колело беше прекършило дебелата жилава леска. Точно там се счупило шасито и хлътнало надолу, дето е втората седалка. Задното колело висяло между леската и прекършения парапет на моста. Задното стъкло на колата паднало в завирената долу река на шест метра, извадили го здраво от водата. На това място вече няма скала, а песъчливо дъно. Изясни се пред очите ми как съм пропадала дълбоко, при безжалостното тъпкане на пътника до мен (след обръщането върху мен).
Накрая Ангел троснато повтори, че трябва да се купува ново купе на колата, от старото нищо не става. Него не го вълнуваха последствията човешки, а единствено материалната страна. В нас ли търсеше вината?
През деня етървата ми се обажди по телефона. Била на лекар и ѝ казали, че има три ребра пукнати и сега е на легло.
Когато останахме насаме, Ристето ми обясни целта на визитата на Ангел – да се включим в покупката на купето, заедно с другия спътник. Но премълча за плащането. Никога повече не заговорихме по тоя въпрос.
Неочаквана картина от първата половина на двадесети век излезе пред мен. Богати пасажи паламуди бяха излезли по нашето Черноморие. Уловът беше изобилен. На гарата в Лъджене пристигаха открити касетки, пълни с прясната риба, затрупани отгоре с ледени парчета. Извозваше ги задругата „Пренос–превоз“ с волски и конски каруци направо в „Търговия на дребно“.
Към задругата возеше и бащата на Ангел – Петър Клешков. Той си позволил да прибере един паламуд за вкъщи.
Станах неволен очевидец, когато го „линчуваха“, а той разтревожен, треперейки просълзено проплака, че децата му гладували. Молеше да не го уволняват, че не може да изхрани семейството, поради непостоянната работа. Горчилка остави у мен този случай.
Тогава баща ми беше горски далече в Чехльовското стопанство, но мама купила от рибата и вечерта ни изпече на скара по едно кръгло парче. Тя изсмукваше даже изпечена главата и я хвърляше на котката. Поради липса на хладилници от останалите парчета направи веднага рибник с ориз – вкусотия, обичана от всички, та и татко ако случайно доскочи да може да хапне.
Чудом се чудя как и къде се съхраняват впечатленията и изскачат четвърт век по-късно, едва ли не като съпоставка между действията на баща и син Клешкови при различна обстоятелства. Едното е от глад, а второто е необяснимо! Немката е пак изходът.
Карай да върви. Ние с дядо Христо чакахме внученце. Благодаряхме на Бога, че сме живи и здрави да дочакаме рожбицата и на Янина!
Няма коментари:
Публикуване на коментар