Това е девизът съпътстващ ме в обществената работа, както и във служебната. Знаех си вече, че е валиден и до края на света.
Задълженията се разрастваха. Освен сесиите, продължаваха и желаните седенки с песни и богат хумор с участието на тримата хумористи: Стела, Наско и Христо Семерджиев. Никога не отказваха, а идваха с желание, доволни от въодушевлението, с което ги даряваха хората.
Наско живееше в нашия район с жена си и двете си дъщерички. Съпругата му Величка винаги изненадваше с приготвени почерпки, както и много други млади и по-възрастни, свикнали да черпят от сърце. Репертоарът на Стела Начева – учителката и артиска-хумористка бе неизчерпаем. И Христо като ръководител знаеше какво да поднесе на съответната публика съграждани, за които раздаваха с желание и умение своето изкуство.
Изнизваха се годините и кандидат за пенсиониране беше домакинът. Време беше за ново служебно облекло, поради което главният счетоводител ни изпрати да изберем подходящ плат за престилки в текстилния магазин за четирите служителки в счетоводството. Закупеният плат оставихме при шивачката на почивния дом. Оставаше да ни вземе мерки и да започне веднага. След края на работния ден подготвих досието за пенсия на Борис Станудин. На следващия ден се приемаха пенсионни досиета в Лъджене, поради което не търпеше отлагане.
Работих до късно и когато излязох навън, се натъкнах на гледката така неочаквана, че се запечата като снимка в съзнанието ми. Моята поява видимо стресна и подотчетника В.Т., който в момента изнасяше кашон с алкохол, приведен под тежестта му, към отворения и понапълнен вече с кашончета багажник на личната си кола.
Продължих пътя си без да се обръщам. Зад мен настъпи затишие, никакво тропане не последва, докато слизах надолу.
На другия ден дадох документите на „довереницата“ на управителя за подпис. След като ги бях заварила в неудобно положение, той беше наредил да не влизам в кабинета му. Тя беше тази, която му носеше всичко, което трябваше да подписва. У нея нямаше никаква колегиалност, а само груба бруталност.
Върна пенсионното досие на бюрото ми и троснато, каза силно, за да чуят всички:
– В. Т. казва, че ти си нервно болна!
Ето как „диагностиците“ за една нощ ми поставиха диагнозата. Действието на страха е голямо! Явно е, че В.Т. обикаля, гузен е, не му е лесно, макар че аз си пасувам и нищо не казвам.
На времето дадох учебниците си от пловдивската специализация на „довереницата“ да учи, но там не приемат без диплома за средно образование. А тя изглежда търсеше на баницата мекото и на работата лекото.
Главният счетоводител нищо не каза, когато бях лишена от служебно облекло от В.Т, защото съм щяла след две-три години да се пенсионирам. Но и това не можеше да ме уязви. Трябваше да изтърпя, макар да знаех правата си. Алчни дребнави душици – от това по-жалко няма, а те тласкат и поколенията си по своя път.
Ежедневието продължаваше без явни бури и ветрове, когато един ден, връщайки се от обяд домакинките от третия етаж ме поканиха да надзърна за малко в офиса. О, майко, още ли? На леглото главният счетоводител страховито хъркаше и пухтеше, а най-добрата песнопойка с прекрасно чувство за хумор държеше запалена свещ между пръстите на дясната му ръка, сложена върху корема му, и доста силно го опяваше. Не ми беше необходимо да виждам това.
Но... прозираше желанието на тези жени за солидарност. Научили бяха, че подадох заявление за напускане по здравословни проблеми. То бе заведено, но след това оставено на бюрото ми от „довереницата“ без никаква резолюция.
Дни преди това едната от колежките ми довери, че ѝ дали да подпише протокол за известно количество вносни скъпи напитки, които били откраднати от заключения склад през прозореца, дори без да е строшено стъклото. Подписала, но веднага след това огледала отвън. Озадачена беше как ще прехвръкне крадецът дори и при отворен прозорец, без да остави следа върху напластения прах върху широкия зид. Замълчах си пак, дигайки рамене.
Носеше се сред колектива, че управителят пиел само кампари, а счетоводителят – уиски, водка и каквото му падне, само да чисто и силно. Изплюх в този текст камъчето, защото съм свидетел и на борбата на тези хора от много по-късни времена за скъпо платени изборни длъжности. Възмущавах се от дъното на душата си, но друго не можех да направя. Трудно се асимилираше всичко това след дългогодишната ми работа тук.
Когато започнах работа в почивния дом още се набираше персонал за големия колектив. Впечатлена бях как сериозно се гледа на работата, но тогавашният управител наблюдаваше работата навсякъде. Главният счетоводител също наблюдаваше и напътстваше счетоводният колектив, неотстъпно присъстваше покрай нас... Той беше миролюбив, добър към всички, но беше зле със зрението си. Носеше очила три диоптъра, а същевременно имаше и лещи във очите, които често сваляше, та колежките в близост до него му помагаха да ги намества по-добре, сам не успяваше. Често му слагаха и капки в носа, тъй като беше оперирал и полипите си.
Многострадалец, изглежда вече успяваше да се владее само когато се отдаваше на алкохолната упойка. Жалко беше да затъва толкова ниско. Той все още караше трабантчето си, даже понякога ме вземаше, като ме настигне сутрин нагоре. Чудех се как да го предупредя, но не намирах начина как това да стане, без да накърня чувствата му.
Нещата се развиваха в същия дух. Разбрала всичко продължавах вече успокоена, оглеждайки се съсредоточено наоколо.
Един ден в канцеларията шумно влезе във видимо добро настроение помощник магазинерката, съпруга на В.Т. Идваше за справка във връзка с цените на хранителните стоки. На всеослушание заразказва как умело и трайно зиме опазва круши и ябълки в найлонови торби навън на циментовата тераса. Даже не пропусна да сподели, че свекър ѝ изяждал на ден по цяла щайга круши. Всички мълчаливо работеха и тя си тръгна. Който желае, да се възползва от опита им. Затормозени бяха все още и се ослушваха.
На следващата сутрин насаме попитах главния счетоводител защо не резолираха заявлението ми за напускане, след като са недоволни от работата ми? А отговорът му беше:
– Напротив, много сме доволни! Ще се вземат мерки вече!
Мерки не бяха взети и съжалявах за слабостта, че не бях по-категорична за напускането си!
Д-р Орцев беше вече назначен при нас и ми се обади по телефона, че се налага да отида в болницата при д-р Александър Попов за снимка и рентгенография на пасажа на червата, заедно с два пакета каша за снимката. Трябвало да подготви на всички здравни картони за ведомството ни. Вземат се вече мерки за здравето. Подобен преглед носеше проблеми за стомаха ми при изхвърляне на кашата от организма. Но нямаше накъде.
С д-р Попов се познаваме отдава. Той е внимателен и отзивчив, винаги готов да помогне със знанията си на всеки. Голям беше опитът му. Винаги съм се възхищавала на отношението му към всички. Беше (и още е) не само добър лекар, а и много добър писател. Отзивчивостта му към ближния, онеправдания, болния са неговото верую!
След прегледа ми д-р Попов остана озадачен от забелязаната промяна. От зоркия му поглед не убягваше нищо, запаметено от предишни прегледи. Настоя да донеса старата снимка за да съпостави състоянието ми отпреди с настоящия преглед. Така неочаквано ме зарадва крайния резултат предаден на д-р Орцев – кървящата ми язва беше калцирала. Горещи благодарности на отзивчивия добър д-р Сашо Попов! А дали действително се изготвиха здравни книжки за служителите, така и не разбрах.
Новото пенсионно досие, което трябваше да подготвя, беше на моята етърва Иванка Г. Праматарова, съпруга на най-големия брат на Христо – Иван. Етърва ми Иванка, доста едра и пълничка, работеше като санитарка в медицинското отделение и вече много ѝ тежеше физическата работа. С нетърпение чакаше да излезе в пенсия, като преди това ползва отпуската си.
Няма коментари:
Публикуване на коментар