69. На събор в Сърница

Всяка година след 1980 г. през почивния ден в средата на август на Сърница се провеждаха традиционни събори. Организираха се от ОС на БКП-Пазарджик, посветени на българо-съветската дружба и изминалите години от акцията на партизанска бригада „Чепинец“ в Сърница. Пускаха се извънредни рейсове до събора.

Тръгнахме рано сутринта с Христо с Москвича, тъй като ни е на път на връщане да минем през Каратепе, а при възможност и да пренощуваме там. Навалицата на съборите винаги е голяма. Взехме си и храна да си спестим реденето на опашки край скарите.
Пристигнахме навреме за тържествената част, когато официалните гости заемаха местата си на естрадата. Затихна шумът на многобройните посетители, заели места един до друг поляната. Вместихме се с Христо между тях.

Накъдето и да зарееш погледа, наоколо е пъстрота, усмихнати, весели млади и възрастни хора разпускаха на воля сред красивата местност. Хората от високия район и околността с радост се включваха. Имаше много гости от Пазарджик и от Чепинско. Народът търси разтуха и разнообразие на ежедневните грижи, хем да чуе и види и нещичко за душата.

Скоро музиканти, песнопойци и кръшни хора заеха голямата естрада, подкрепяни с възгласи и ръкопляскане, които ехото отнасяше далече. Канени бяха винаги най-добри изпълнители.

Голямата изненада беше участието на Маргрет Николова. Беше я постигнала тежка мъка, наскоро бе загубила дъщеря си, но въпреки това не беше отказала да изпълни потвърденото вече свое участие. Беше облечена с черна рокля, бродирана с цветна българска бродерия. Изливаше мъката си чрез песента, пълнейки много очи със сълзи. Пееше за хората и за своя разтуха пред съчувстващата ѝ публика в недрата на Родопите.

След последните акорди на музиката и под напичащото слънце в низината, множеството се раздвижи. Носещата се наблизо миризма на овнешки пържоли приканваше за обяд. Хора привличаха и сергиите по-нататък, наредени като на панаир.

Ние се оглеждахме наоколо за познати, тъй като не успяхме да се уговорим предварително за пътуването. При нас изневиделица изскочи Пламен Дремалов и ни хвана двамата под ръка. Отговорник бил за тържествения обяд на официалните лица и ни покани да седнем и ние при тях. Аз побързах веднага да откажа, но той не търпеше възражение. Продължавах да отказвам, като обяснявах че не съм подготвена, дошла съм на туризъм с дочени панталони и с гуменки.
– Не, Ленче, ще дойдете, облеклото няма никакво значение.

Ще отбележа, че той беше съученик на братовчедка ми Лена и често бъркаше името ми с нейното. Христо не взимаше отношение и така стигнахме до ресторанта.

Дремалов ни настани до гостите от окръга, в близост до армейския генерал Иван Михайлов и до Маргрет Николова. Сътрапезниците си отляво не познавах. Чувствах се като в небрано лозе. Официалните срещи по начало ми действаха потискащо, не ми се услаждаше храната.

Наблюдавайки генерала, имах чувството, че е капнал и без настроение възрастен човек. От време на време погледите ни с любимата ми Маргрет  се срещаха – печална, отдала се вече на скръбта си. Съжалявах, че не съм по-близо до нея, страдащата от сполетялото я нещастие майчица. И тя не посягаше нито към чашата, ни към яденето. Обслужващият сервитьор сложи пред тях порцеланова кана, навярно пълна с мляко.

Докато се носех с мислите си, Христо си похапваше бързичко, спазвайки девиза на баща си „когато ядеш, ушите ти да пукат“. Беше свикнал от малък да яде бързо.

Христо в разговор с Манол Велев

Манол Велев, тръгнал да излиза навън, се отби да каже на Христо, че ще слезе с нас към града, та да не поемаме други ангажименти. Не се виждаха много често с Христо, а имаха да водят разговор, и двамата искаха да използват случая. Така се променяше и планът ни да се отбием на вилата. Трябваше да се опитаме поне да се измъкнем с първите към Велинград.

Към изхода вече се отправяха доста от гостите. Излязохме и ние навън, а Пламен, изпровождайки гостите, не пропусна да се пошегува:
– Ленче, нали никой не те върна заради неофициалното облекло? Не се вълнувай за това! – и бе прав в случая.

Голям общественик, умееше с всички да се държи приятелски и затова бе уважаван. В училището още беше известен като силен ученик, но и в помощ на нуждаещите се като близък приятел.

Дъщеричката му Нели има неговия характер. В професията си е детски зъболекар, нежна русокоса красавица. Бяхме сред поканените на сватбата ѝ с д-р Методи Утев през декември 1977 г. в ресторант „Бор“. Каква чаровна булка беше до своя млад съпруг, който вече ни беше личен лекар. Съвременни люде, служат за пример с отношенията си с околните.

Успяхме навреме да потеглим от Сърница с първата колона, която за по-пряко преминаваше през малка рекичка. Предните колела на Москвича вече бяха във водата, когато се чу:
– Маноле спри, чакай ме!

Христо, естествено, закова спирачките, но колата се наклони. Водата подкопаваше песъчливото дъно под колелата. А нашият съгражданин Ангел „ни лук ял, ни лук мирисал“, отвори задната врата още на брега и се намести по средата между нас с Ана, съпругата на Манол.

Ангел обясни, че е дошъл с ладата на сина си Венелин, но предпочита компанията на Манол. А Ристето забуксува наляво и надясно, докато добри хорица не го измъкнаха на буксир от пясъка на речното дъно. Милият, колко е притеснен!

С какъв ищах дойдохме за отдих, но плановете ни пропаднаха. Дано има закрила, да не е повредена колата, че возим чужди хора, а ни чакат към 50 км стръмен път – планински пътища са това. Безпокойството завладяло мъжа ми приемах с болка, слушайки веселото бърборене на новия ни спътник, което беше странно след случилото се заради него. Познавах себичния му нрав и отворих прозорчето за полъх и течение. И Манол мълчаливо беше отворил предното.

Москвичът беше нов и недотам разработен. Правоспособност за кола и мотор Ристе взе преди доста години. Пътувахме си спокойно с рейса, а лятото с мотора, много приятно беше. Сега напрежението от събора натоварваше пътуването, а и здравословно Христо не беше в ред. С един бъбрек е от 1948 г. и от него оперативно са вадени камъни.

Борехме се с децата да не купува кола, но това беше отколешната му мечта. А и характерът му бе такъв, щом е по силите му, не отказваше да вози с нея. Така, макар притеснени за милият ни съпруг, баща и дядо, не си позволявахме съвети.

Завърнахме се от големия събор живи и здрави – с благодарност към Небето, заедно с приятеля на Христо Манол Велев.