91. Пенсиониране и бабини премеждия

На моята служебна работа вече се задаваше края. Напрегнатостта преминаваше вече границите си и никой не можеше да ме спре да остана по-дълго от необходимото. Предстоеше да изготвя собствените си документи за пенсиониране.

Безпокоях се как ще мине с подписите началнически, но мина без произшествия. Още същия ден ги прие и представителят от пенсионният отдел в Пазарджик без рекламации. Отдъхнах си спокойно. Денят 17.Х.1983 г. запомних като моето освобождение от... зависимостта!

Стигнах до прелом в живота, невероятното ставаше факт. Неколцината самозванци не значат нищо за мен, но разрасналият се колектив, в който работех вече 13 години, щеше много да ми липсват. Заповеди, заплати, болнични и какво ли не е преминавало пред моя взор.
Няма забрава общуването, споделено с ведри усмихнати лица край тебе. Колкото и напрегнато да е в момента, чувстваш близостта, но.... времето така неусетно излетя.

Доживях да получа пенсия за старост на 55 навършени години – според тогавашния закон. Живот и здраве дано даде Всевишния, имаме си дъщери и внучета, зетьове – младите семейства все имат нужда за помощ. Дядо Христо и баба Миче са на разположение денонощно. Освен всичко друго, в малката къща на мама в двора разбоят за тъкане е зареден, очаква действието на моите ръце през свободното време. Кросното е насновано до крайност, за да има за всички по равно, съобразно желанията им.

На първо време Иван започна да докарва сутрин Боянчо у дома. Отпускът по майчинство на Янина свърши и тя тръгна на работа. Детенцето ни, макар съвсем невръстно още, се държеше по мъжки. Никога не хленчеше за мама и тати или за каквото и да било.

Парцаленото конче на Боян...      

... и жерафчето

Не харесваше много да играе с гумените и бакелитовите играчки. Предпочиташе кончета, жирафчета и др. животинки, които шиех по модели от списания. Най-предпочитано беше сивото конче с гъста бяла грива и подобна дълга конска опашка. Питаше може ли да издържи, ако се качи да го язди.

Обичта му към животните беше голяма. Любимото му място за занимания беше на широката тераса, която и котката предпочиташе, а качваше и малките си котенца, вече поотраснали. Малкият домошар Роко го подканяше да поиграе и с него – вдигаше шум със синджира, скачайки високо. Той обитаваше бившата колиба на ловджийското куче Бойко.

Боян се застояваше дълго и пред заешката колиба с двойна кокошкарска мрежа, за да гледа играта на малките зайченца, които растяха без майка. До него бях, когато посегна с лявата ръчичка, провря кутрето и безименният пръст да погали изправеното зайче. И отведнъж се дръпна, дигайки ръчичката нагоре, а върхът на безименното пръстче бе останал в устата на зайчето.

В главата ми избухнаха и гръм, и мълния едновременно. Трябваше обаче да се действа бързо, наложителна бе медицинска помощ. Грабнах детето и хукнах към телефона. Пръстчето не кървеше, а то милото не издаваше нито звук, държеше се по мъжки.

Нямаше линейка на разположение в момента, но баща му дохвърча веднага с Москвича. Едва тогава се разридах – какво допуснах да се случи пред очите ми, чувствах се виновна за случилото се. Чаках в болничния коридор докато обработват раненото пръстче, но от кабинета плач не се чуваше. Зетят Иван ме взе на подбив, че аз плача, а детето не!

Преди известно време дядо му, работейки на банцига в гаража у дома си отряза безименния пръст на лявата ръка до основата на нокътя. Окървави всичко, докато получи лекарска помощ, макар действията му да бяха светкавични. Много странно беше това повторение – каква беше тая съдба, „осигурила“ еднакви белези на Боян и на дядо му!

Всеотдайна беше любовта на Христо към всички, беше широко скроен по рождение. Децата още от малки осъзнаваха силата на обичта  му. Радваха му се, опитвайки се и да му подражават, за да приличат на него. А невръстният още Боян обичаше да разглежда снимките от младостта му и с гордост изтъкваше че прилича на него.

Янина използа това и го успокояваше за отхапаното пръстче, че приликата му с дядо му Христо вече е не само физическа, а и по белега на безименния пръст. А пръстите им наистина много си приличаха, макар травмите им да бяха получени при напълно различни обстоятелства.

Така нашето Раче не се безпокоеше от останалия белег. Гордо се усмихваше, когато баща му повтаряше:
– Знаеш ли колко рев изрева баба ти, че не те е опазила от зайчето? Дядо ти е гледал зайци нарочно за игра на децата. Като малки щерките му са вземали в ръце зайчета и са се снимали с тях.

Сегашните зайчета-виновници Христо веднага ядно сложи в чанта и ги изнесе някъде, въпреки обичта му към тях – от малък още е отглеждал зайци. Дойде сопрата на зайците, но дълбоката травма от злополуката остави трайни следи в психиката ми.

Пенсионерското ежедневие ме погълна. Под опеката на мама усвоявах нови похвати в тъкането, което ангажираше цялото ми внимание. Вечер редовно ни посещаваха деца и внуци.

Пръстчето на Боянчо зарасна бързо, но през деня засега оставаше при баба му Надка. Една вечер, още с идването си се оплака на дядо Христо как баба Нада яздила подареното му дървено конче и го счупила. Не се стърпях, възкликвайки:
– Тя с големия задник с кой акъл е седнала на детско конче?
Боян моментално я защити като отговори:
– И ти си голяма!

Държането и разговорите му не бяха детински. Баща му се разсмя, но дядо му побърза да го успокои, че ще отидат заедно до пазара да потърсят и купят по-яко конче! Гушнах си внученцето и на ушенце му пошепнах да го пази да не го яздят големи хора. 3асия усмихнатото красиво личице, отправяйки поглед към любимия му дядо.