С баба му живеехме в една махала навремето. Тя споделяше, че детето имало някакви проблеми с бъбреците. Ето така неочаквано мъжът ми извади късмет: Провидението изпрати проф. Николай Минков в нашата вила, когато нуждата от неговия съвет бе неотложна. Приготвени бяха почерпки от родителите на детето, но и ние занесохме софенка и вита сладка баница с орехи, приготвени по чепински.
Гостите останаха приятно изненадани, когато опитаха нашите деликатеси. Жената на професора, очна лекарка в Правителствена болница, даже попита как се приготвят. Интерес за нея представляваше и поддържането на светлия цвят на дървената вила вътре и отвън. Христо поясни, че ползва затоплен ленен безир, напояващ по-добре дървото. Жената проявяваше интерес за освежаването с безир на тяхната дървена вила в Еленския балкан.
Народни хора! Рядко срещани капацитети, скромни, отзивчиви към човешката болка! Д-р Минкова, която бе в течение на заболяването на Христо, го разпита за бактериалните му изследвания след операцията. Веднъж им бяхме изпратили кофа с пресни черни боровинки по д-р Любчо Илинов. Сега на въпроса на Христо (помнещ препоръките на Ванга) какви лекарства да ползва за бактериите и болката, отговорът на професора беше:
– Няма по-добри от черните боровинки!
Мъжът ми не ги вкусваше! Проф. Антон Червенаков, когато е отстранил единия му непоправимо болен бъбрек няколко десетилетия по-рано, е препоръчал нищо черно да не яде и пие, като изредил: кафе, какао, шоколад, черни сливи, патладжани, както и спанак, защото съдържат желязо!
Сега Христо каза:
– Ама те съдържат желязо!
Отговорът на проф. Минков бе категоричен:
– Железни камъни няма!
Речено, сторено! От изкупвачите на Каратепе всеки ден през сезона вземахме по 1 килограм дажба пресни плодове, които изяждаше поръсени с малко захар. С магическа пръчка чудодейното лекарство спря бактериите и необходимостта от периодични изследвания. Светила в медицината! Незрящата Ванга видя, че само професорът може да помогне.
Заръката ѝ изненадващо се изпълни на точното място – сред природата, където професорът се отморяваше и зареждаше отново. Спътницата му в живота с малкия автомобил набираше километри, когато намерят точното място в уреченото време. Този път беше нашата виличка на Каратепе. След напрегнатия труд, чистата, ухаеща на здравец и билки планина, връща здраве и сили.
Винаги при възможност с мъжа ми се натоварвахме с внуците и багажа на рейса за Каратепе. Там, сред живата природа с кучето и котките, децата играеха до насита. Баба и дядо се вдетинявахме покрай тях. Люлките се връзваха по околните ели и борове, малките се люлееха, пеейки на прескачащите по клоните катерички. Понякога поспиваха на голямата люлка хамак, застлана с одеялце и възглавнички.
Докато приготвях яденето, дядо им бдеше край тях. Даже и зиме не пропускахме излетите. Дядо им измайстори шейничка с чилик и друга, по-голяма за извозване на багажа към спирката на рейса. Бодри и зачервени, доволни се завръщахме вкъщи. Настинки, болести не ни спохождаха.
 |
| По поляните на Каратепе с дядо винаги е весело |
Все пак се съобразих с препоръките да го затопля и след вечеря преди сън му направих чай от мащерка с бебешка лъжичка естествен коняк. През нощта го наблюдавах, но си спеше спокойно. Сутринта си отиде на ясли. Закалявахме ги и не страдаха от вируси и пневмонии.
Виктор бързо свикна с реда в яслите. Преди лягане сам се събличаше и всяка дрешка сгъваше, поставяше ги на столчето една върху друга, бавничко в началото. Създаваше строг ред още в невръстното си детство. Не позволяваше да му помагаме. Мълчаливо вършеше всичко, озадачаваше ни и с паметта си.
Веднъж се налагаше да го взема с мен на съвещание вечерта на кварталния комитет – нямаше на кого да го оставя. Взех му за всеки случай пакетче обикновени бисквити и шишенце с водичка, макар да беше вечерял. Седнахме по-назад в клуба, поръчах му да стои мирен. Навреме се събраха всички, но внезапно влязоха и гости: секретарят на Градския народен съвет Георги Аврамов, Александър Томов (Лупи) и още един човек от ГНС.
Коментираше се работата с младежта, провеждането на седенки с жените от квартала със забавни програми и други неща. Вниманието ми беше раздвоено. Внезапно Виктор пусна звънливото си гласче с детска песенчица, която не е изпълнявал у дома. Всички извърнаха глава назад, усмихвайки се, но той продължи песента до края.
Потънах вдън земя от неудобство, а Гошо Аврамов, засмян дойде при мене, изричайки:
– Лельо Миче, не се притеснявай! Внучето от дъщеря ти ли е?
Казах, че е трябвало да го взема, иначе не можех да присъствам и аз. А пък то, милото ми, развеселило всички, гледаше невъзмутимо, изпълнило без грешка песенчицата. Винаги изненадващо ни сюрпризираше с безкрайно сериозни неща, без да ги коментира с никого, само по свое усмотрение. А е още толкова малък. На някого прилича, но не знам на кого.
А в почивния дом сред тишината работата си чакаше мен. Цифри и парични знаци ръчици отбелязваха. Задействаха се засега машини – пишещи, събирачки, изчислителни.
Болнични, заповеди, пенсионни досиета – преобладаващи вече, летовната книга – въртележка без прекъсване, работата трудно се побираше във времето, с което разполагах.
Грузинският чай вече не успяваше да ме държи бодра. За проклетия, не щеш ли, един ден зад мен покрай касата премина домакинът и неочаквано ритна китайския термос с вместимост 2,5 литра. Раздрънчаха се стъклата! Вместо да се извини, той остро се обърна към мен:
– Защо го държиш тука?
Преглътнах го! Той строеше заедно със сина си двуетажна къща, като сами бяха строители. Може би бе гледал през прозореца за шофьори да му помогнат след работа – включваха се мъжете. Нямах избор, на връщане дълго обикалях магазините, но липсваха големи термоси, та взех еднолитров. Опасявах се как ще я карам с по-малкото количество чай, тъй като черпех и старшата медицинска сестра. Колежките предпочитаха кафето и колата на барчето, но тя честичко идваше с въпроса:
– Лельо Миче ще ме почерпиш ли чайче?
Сипвах ѝ в мойта чаша, нямах отделна за гости. Тя не се гнусеше, питаше и за лимон, който съхранявах в чекмеджето. И впоследствие продължихме черпенето, докато още не е свършил чая.
Сутрин за работа за по-бързо всички се изкачвахме по пряката стръмна пътека, за да спестим обикалящия път. Позапъхтявахме се. Веднъж на пътеката се случихме заедно с домакинката София – дребничка, слабичка, ортосна женица. Съпругът ѝ Минко, ловджия, но едър и пълен, я карал да се пенсионира, ако е набрала стаж за половин пенсия, надвили си бяха вече на мастрафа. Обещах ѝ да направя справка с документите ѝ. А тя, виждайки, че се запъхтяваме, се обърна към всички:
– Жени, айде да се надбягваме нагоре – мойто сърце не го усещам и нищо не ми пречи!
Усмихнахме се само, но тя наистина вървеше спокойно и бързо по нагорнището. Отминавайки ни нагоре, видяхме, че след нея тича кучето на Минко, повлякло синджира. Тя го наричаше зверо. Опита се да го отпрати, а то продължи след нея.
На двора в почивния дом в близост до стълбището беше гарирана голяма луксозна лека кола, а под нея вече се обаждаше зверо. Навярно са дошли неочаквани гости. Понякога идваха такива през почивните дни, съчетавайки отдиха със срещи от служебно естество.
Моето работно време за днес беше усложнено заради заданието на София – дали ще стане пенсионерка. По документите ѝ от стажа се установи, че е възможно. Ако постъпи заявление, осъществява се веднага от датата на напускане. Казах ѝ го в столовата още на обяд, а там вече се коментираше случая с кучето и как са се борили колеги с лопати и пръти да го изгонят. Не позволявало на шофьора да се качи и подкара колата за срещата на големеца в града. Управителят пак скърцаше със зъби по повод на случката.
Тихомълком си взех и аз бележка – нашето куче Бойко понякога успяваше след мен сутрин да си отвори със скачане и удар по вратата с лапа. Отвори ли я, ме настигаше и идваше до горе. Миролюбиво играеше с внуците, но... гамотото не ми липсваше. Предупредих и Христо да го връзва за по-сигурно. Даже веднъж тръгнах много рано, то ме настигна и ме изпрати до парка, когато се срещнахме с писателя Ганчовски от Партиздат, познат, имам автограф на една от книгите му. Поздравихме се, той чистеше прецъфтели рози покрай парка. Кучето изобщо не реагира и като му казах: „Бойко връщай се!“, веднага тръгна обратно.
Като съветник често помагах в работата на Отечествения фронт. Председателят в района – Ганчо Серебрянов, съпругата му Миланка и други жени с голямо желание се включваха за организиране на седенки. Кварталният комитет отпускаше малка сума за целта. Самоинициатива не липсваше: печени картофи, варена домашна царевица, която усърдно приготвяше майката на Миланка по чепински тертип. Изчистена от люспите, тя беше голям деликатес.
При голям майстор баничар поръчвахме закуски. С желание ги правеше за часа на седянката, топлички да са – сам предложи да ги прави за нас. Купувахме и по шише лимонада. Централното удоволствие създаваше триото хумористи: Христо Семерджиев, Стела и Наско. Въодушевлението беше неописуемо, който е слушал репертоара им, ще ме разбере каква наслада и разтоварване създаваха със своя голям дар.
Разчу се и по другия район за седенките ни. Изявилите желание приемахме с радост. Понякога Ленчето Праматарава довеждаше накрая Стоянчо акордеониста да посвири и попее. Пригласяха му, случваше се настроение и хоро да се потропне. Сбирките правехме в клуба на старата община, та не пречехме никому, макар и останали до късно вечерта. Желанието за кладене на седенки винаги се осъществяваше с предимство.
Няма коментари:
Публикуване на коментар