Така е кръстил книгата си учителят Петър Полежански, която подари на семейството ни с автограф за спомен. Вложил е много знания и проучвания и къртовска работа в написването на този краеведчески труд. Стъпка по стъпка е обикалял района, синтезирайки най-важното за своя роден край. Принос за това имат и известни за времето си общественици като Манол Чолев, Йосиф Ковачев, много учителки и др.
И аз и Христо познаваме всички описани местности. Историческите места започнах да посещавам още от първо отделение с любимата ни учителка Анна Главеева, съпруга на учителя Илия Главеев, син на Филип Главеев, големият родолюбец на Чепино. Милата ни учителка, макар да страдаше от белодробно заболяване, с желание организираше излети и екскурзии.
Веднъж, когато бях в първо отделение отидохме с теснолинейката до най-високата гара на Балканския полуостров – Аврамово. Най-трудният участък на линията от Чепино до Якоруда е завършен през октомври 1928 г., когато съм се родила аз. Заедно с моите връстници, радостни до немай къде, под строй се качихме на подканящия със свирката и бълващ пушек черен локомотив, който теглеше зелените пътнически вагони.
Госпожата ни даде знак да запеем и още от гарата наоколо се понесе „Хей Балкан ти роден наш“, с тази песен неусетно минахме и първия близък тунел. Наскачахме по прозорците да огледаме околността от височината, как се разминаваме с река Абланица – тя към Чепино, а ние под звъна на железните колела към височината, където се виеше така наречената осморка на линията към първата спирка – Аврамово. С любопитство накацали по прозорците се чудехме как е възможно пухтящият локомотив, който се носи високо над нас, да завива в посока обратна на вагона в който бяхме ние – последния.
Догадки и опасения изпълниха детските глави, но госпожата усмихната ни обясняваше, че това е най-прекият път, по който се свързваме с Благоевградския район – през дивните Родопи до подножието на Рила и Пирин, където е вододелът на река Места и Марица. Тази, строена по алпийски образец жп линия е от най-интересните в Европа, поради природните ни красоти. Наслаждавахме се и на чистия планински въздух.
Свирката извести приближаването на Аврамово и скоро спря на малката гара – целта на пътуването ни. Влакът продължи пътя си към Якоруда, а ние се изкачихме на височината близо до гарата. Подухваше студен вятър, на откритото било нямаше растителност, но вниманието и въпросите ни бяха все към специалната жп линия. Отговорите на учителката ни бяха изчерпателни. Носехме си и закуски за подкрепа, докато ни вземе влака на връщане, но никой не посягаше към тях.
Любознателността на подрастващите от втората половина на 20 век се задоволяваше най-вече в училище. В нашия край малко хора имаха ток, а и радиоапарати също, а прожекциите в киното бяха по-редки през тоя период. Любими ми бяха книгите. И за тях времето беше оскъдно, налагаше се да помагаме в селскостопанската и домашната работа.
Въпреки някои трудности, училището беше за мене широко отворен прозорец към живота. В миналото за мен учителската професия беше призвание, упражнявана с желание. А живият спомен за любимата ми първа учителка ще ме съпътства до края!
И моята добра приятелка от Каратепе Фатима говори с любов за първия си учител Петър Полежаиски, а тя е родена през 1952 г. Фатмето е много ученолюбива и работлива жена.
Родила е три деца – син и две дъщери. Едната е омъжена в Ракитово с двама сина, а другата си е на село, и тя с три деца като майка си: две дъщери и малък син, който разговаря с баба си по телефона и когато тя е при мен. Тя го пита: „Кажи, сино?“ , а той надълго и широко ѝ обяснява какво го вълнува в момента – какво ли не вълнува децата. Без значение е, че живее високо горе в планината, той е дете на 21-вия век. Баща му е във възторг, че му подражава.
Трудолюбието на тези хора е голямо, с каквото и да се захванат. Произвеждат картофи, особено застъпват специален червен сорт, от реколтата подаряват и на мен. В сезона на черните боровинки, кокозе и гъби припечелват по малко допълнително, а и за зимнина приготвят. А за зимнината на добитъка косят трева, сушат и балират сеното – ръце и крака не знаят почивка.
Близките ми отношения с тях в дадени моменти ме отпращат в далечни времена. Разговорите между нас протичат обикновено, но помежду си те говорят много бързо и някои думи и изрази, възклицания остават неразбираеми за мен. Така само помежду си свойски си изясняват случилото се.
Друга загадка е начинът, по които оплакват починалия близък, високо припявайки на глас името и всички подробности. Подобни напеви не ми се е случвало да чуя, научих го пак от Фатима, която често споделяше с мен и много лични неща. Една сутрин, на ранина, ридаейки още с влизането си, ме прегърна и занарежда:
– Момчето завчера се утрепало с моторо, обадиха се и обикалям гората да пея и викам колкото имам глас за убавото, кротко дете... без сили останах...
Полегна докато приготвя нещо сладко да пийне за гърлото, поотпусна се в унес. След това разказа по-смислено как момчето на сестра ѝ и нейният син работели като горски работници в Смолянско. Сестриният ѝ син се качил на мотора да иде в село да види приятелката си, но по пътя катастрофирал жестоко. Бил единствено дете на майка и на баща. Погребали момчето, дошла и приятелката му с цветя и много свещи, но не посмяла да ги запали. Оставила ги на гроба до цветята... Вместо сватбуване, което очаквали – сега го оплакват.
Фатима пак заприпява и, бършейки с ръка очите си, извади от джоба голям плик, пълен със снимки на двамата млади. Редеше ги по леглото да ги видя колко са гиздави и лика–прилика, и на мотора и навсякъде заедно, усмихнати, прегърнати. Тревогата по изгубеното чедо ще съсипе сестрицата! Разтърстващо е душевно, когато не си в състояние да помогнеш, но търсят да споделят с теб тегобата човешка.
Само се чудя и мая, не са ли тези хора преките потомци на бесите.
Често при срещите си с приятелите ми високопланинци в разговора за дома им се отнасям на Сютка и от птичи поглед, гледам надолу, най-вече зареяна малко наляво. Високо горе от незапомнени времена са наредени махалите като на длан. Вече строят нови удобни двукатни къщи. Живот сред красота и чист въздух. Тези хора не напускат родните местенца, както става навред из страната.
Коренно се промени животът и приходите на планинците. В миналото отглеждаха големи стада овце и едър добитък, когато държавата се грижеше за фуражи и изкупуваше животните за месо (чисто и прясно). Сега те отглеждат животни само за нуждите на семействата си. Младежите търсят работа другаде. Затриха се заводи, предприятия, фабрики и във Велинград, затова отиват надалеч, но само мъжете – на гурбет.
Растат нови технически поколения, надеждата е те мирно да поемат юздите на живота. Грях е ламтежът за охолство, дворци, гори и имоти, когато ножът е опрял в кокала. Осъзнайте се мили хора.
Прескочих далееко, далеко!
Поуспокоила се временно, Фатима стана и отидох навън да я изпратя.
Христо, купил хляб, се връщаше, а с него вървеше Георги Калоянов. Той вече се пенсионира и беше председател на дружеството на трезвениците, където и Ристето членува. Умуваха кога да правят отчетно събрание. Освен това Христо беше поел ангажимент към Георги Алексиев – управителя на почивния дом на Спортния тотализатор. Трябваше да опише подробно за родството на Праматарови с бай Борис Алексов, тъй като Георги Алексиев прави родословно дърво за целия род.
Георги с вълнение пое подготвеното и се прегърнаха, осенени от спомени. Калояновият род също е голям, а и родът на Ленчето – Белуховият не пада по-долу. Забързан тръгна, но отведнъж се сети, че има да ни предаде поканата от жена му – правела баница, та да отидем да ни погости. Елена ни чакаше с нетърпение, подготвила айран и други неща за похапване. Тя бе гимназиална учителка, с много висока култура, отнасяше се приятелски към всички.
И двамата с Георги бяха много отзивчиви хора, помагаха на когото с каквото могат. Гостуваха им колежки Елена или приятели, общуваха с много хора. Синове, внуци и снахи идваха често на Каратепе за отмора и за плаж на поляната отсреща. На пейката до вилата им, на сянка между порасналите борчета, винаги имаше и седнали на раздумка съседи.
Няма коментари:
Публикуване на коментар