През следващите почивни дни, вече успокоени, решихме с Христо да отскочим до Каратепе. Надвечер аз понесох чантата към автогарата и взех сърнишкия рейс. В планината валеше силен дъжд и се притесних, защото Христо бе решил да тръгне с мотора.
Отключих вратата, оставих багажа в антрето, грабнах кошчето и се качих на тавана за сухи подпалки. Притъмняваше и трябваше да побързам. Когато тръгнах да слизам по стълбището от тавана, ме стресна силен изстрел, идващ откъм стръмната пътека зад бунгалото. Не бях видяла никого наоколо, когато пристигнах.
Веднага слязох долу. Бях затворила външната врата, а сега тя зееше. В брега до вратата в мократа почва ясно се виждаше прясна отчетлива стъпка от кецове на голям мъжки крак, може би 45 номер.
Заключих външната врата отвътре и влизайки в кухнята, гледам прозорецът разтворен, но дървените кепенци бяха плътно затворени. В хола заключеното дървено шкафче бе разбито, а покъщнината висеше разпиляна. Одеялата на двете легла бяха със запретнати ъгли – личеше, че дюшеците ядно са повдигани. В спалнята вратата стоеше цялата отворена. И в нея двете легла бяха в същото състояние. И на гардероба вратите бяха отключени и разтворени. Само гледах, без да докосвам никъде нищо!
Скоро пристигна и Христо с мотора, мокър и измръзнал. Засрещнах го навън, за да го осведомя за случилото се. Той запали лампите в хола, само надзърна от вратата и бързо ги загаси. Пет прозореца са там и светлината се вижда далече, докато в кухнята е само един към гората, и то с кепенци. Пренощувахме на топличко в кухнята и сутринта рано Христо отпраши с мотора да съобщи в МВР в града.
Веднага дойдоха петима следователи с джип. Разпитаха подробно какво съм чула и видяла. Излязох навън, а те останаха да работят вътре. Наоколо липсваше човешко присъствие, та стоях необезпокоявана от любопитни въпроси. Христо влизаше и излизаше безмълвен.
След известно време работната група си тръгна с джипа, разговаряйки помежду си, някои с усмивка. Ние се заехме да почистим и пооправим, след злополучния ураган.
На другия ден преди да си тръгнем за града дойде един сътрудник на МВР – сам да провери прозореца отвън за следи. Обясни, че някой е насилил кепенците с щанга. По-тясната страна на щангата в горният край е била ръждива и е оставила следи. От кепенците сътрудникът посъбра доста зелени власинки от плетена вълнена блуза. Веднага си замина с веществените доказателства.
Пред очите ми изскочиха веднага двама мъже с фланели от същия ярък зелен цвят. Бях виждала единия от тях няколко пъти да преминава с мотора по близкия на два метра път – около 40-50-годишен, непознат, а другият, възрастен човек, живееше наблизо.
И да съществува съмнение, няма гаранция. Блузите са готова продукция, необходими са по всяко време в гората. Христо изчакваше и не коментираше нищо, успокоявайки и мен: било, каквото било, мъжка работа! Затова и не разбрах тарашено ли е и по околните вили на ловджиите от групата.
Мина известно време, пак бяхме горе. Мъжът ми срещнал „приятел“, ужким загрижен за мене, та дойде да ме види и само ми каза пред Христо:
– Знаеш ли, че можеше да те убие?
Беше запознат с нашия случай, беше и той от бранша. На двора бях, премълчах, а „грижовният“ човек си тръгна. Не седна дори и на пейката, за да ме успокои, ако наистина за това беше дошъл.
Ежедневието на работното място ме поглъщаше напълно в разгара на сезона. Всичко друго оставаше настрана от вниманието ми. И на Христо ангажиментите бяха много – освен като дългогодишен съветник, ръководеше и труден сектор, Промкомбината във Велинград. Разрастваха се цеховете метален, дърводелски, тъкачна фабрика, дараци, чепкала, юрганджийница, прие и канализационните тръби. Разработиха и варниците за да предложат на хората вар, вместо докарваната от други места пепелина. Бързаше се и с пускането на новия Битов комбинат, Христо пътуваше и със закупчиците.
Трудно беше за времето снабдяването със суровини за редовна работа на цеховете. Окръгът отчиташе дейността и успехите, макар и символично – беше награден с ръчен часовник с надпис на капака, който и досега се пази като реликва. Напрежението оказваше влияние, но Христо не спираше до навършване на 60 години за пенсиониране.
Бях унесена в ежедневните задачи, когато телефонистката се обади да сляза долу във фоайето – чакаха ме от МВР. Помислих си какво ли ще ми кажат.
Заварих тримата следователи седнали в дъното на фотьойлите. Искаха да разкажа наново какво се беше случило с всички подробности. Изслушаха ме без допълнителни въпроси и си тръгнаха.
Наблизо седеше летовник, с който бяхме познати. Беше говорил със следователите и съчувствено обясни, че те му разказали за трудностите, срещнали в разкриването на ловкия злосторник, който така и оставаше неизвестен. В скороговорка му отговорих, че само светата Ванга е в състояние да разкрие истината, но... Последва неочакван отговор, че този въпрос може да се уреди. Благодарих за съчувствието и се отправих към работното си място.
Летовникът беше от Благоевград и взех присъствието му в почивния дом само като стечение на обстоятелствата.
Няма коментари:
Публикуване на коментар