Нашата малка дъщеря, израснала по-голяма от мене, свикнала веднага с работата в заводската лаборатория, помагаше и вкъщи. От ръцете ѝ не убягваше никаква домакинска работа. Готвеше с желание по готварската книга, плетеше. Беше времето на обикновените дънкови платове, от които си шиеше сама по кройки от немското списание „Прамо“ поли, панталони, рокли.
Веднъж я попитах:
– С тая дълга вталена рокля изглеждаш още по-висока – ще се намери ли толкова висок кавалер?
Тя със смях ми отвърна, че вече е намерен. Радвах се, че така присърце се подготвя за всичко в живота. Попитах хубавец ли е партньорът и отговорът беше „да“. Това беше достатъчно – взаимно да се харесват.
Вечерта се уточнихме с Христо да отскочим малко до Каратепе. Това го подсети да ми каже, че е прекратено издирването на обирджията – приема се за квалифициран състав на кражба с неизвестен извършител. Мама и татко както винаги бяха в къщи и Янина нямаше да бъде сама, а ние щяхме да пообиколим пак и да заредим с нови сили.
Физическото натоварване, събиране на сухи паднали клони и дръвца, готвенето навън в гърненцето така добре отморяваше след умствената умора.
Заобикаляхме и приятелите от близките къшли да вземем топло издоено прясно млечице, пък потрябва ли, купувахме и домашно масло, дори когато вече е насолено. Голямо приятелство ни свързваше с тези отрудени планинци, изповядващи исляма. Те с охота посрещаха гости, но обичаха и да ни гостуват. Контактуваме редовно и взаимно си помагахме.
Свойски се почерпвахме и при всички празници. Характерно беше при тях да подаряват ръчно изработени красиви като за дарове терлици, пуловери, мъжки вълнени чорапи – бели, с ажурена украса на стъпалата. С умение подготвяха по специфичен начин меденки и баклави по време на Шекер (Рамазан) Байрама. А за Курбан Байрам изпичаха овнешкото месо (което обичам много) в голяма тава, или го варяха на саздърма, която пълнеха в найлонови шишета с отрязана горната част. Така залоила се, саздърмата може да се изсипе от съда като запази специалната си форма.
Случваше се да ми гостуват едновременно по няколко гелини, тогава предпочитаха да подвият крака на тревистата поляна. Настоявах да приседнат на пейката за по-удобно да поднеса кафенце, локум, вафли и каквото и да е, но те предпочитаха тревата...
Когато не бяха ангажирани покрай овцете и телетата за през деня и разполагаха със свободно време, гостуваха и вътре. Но това беше рядко, само по празници. Закон беше жените да се обличат с дълги дрехи, с дълги ръкави и никога да не се събуват боси. Главите с дълги сплетени коси пребраждаха обикновено с пъстри и красиви забрадки.
За отбелязване е, че са гласовити още от деца – пеят и мъже, и жени. Наблюдавала съм мъжко хоро не веднъж. Всички мъже играят, пеейки надвечер на Курбан Байрам. Хорото обикновено се виеше при горския дом срещу нашето бунгало. Ехото разнася надалече силните мъжки гласове – наслаждение неповторимо. Песните им са старинни, а и хорото народно, но особено – има стъпки и на ръченица, обратно и бързо напред, та без специално да го научиш е невъзможно да играеш.
Веднъж в село Кръстава присъствахме на сватба на приятелско семейство. На хорото се хвана приятелка и тъкмо ми се прищя да се хвана и аз, тя при завръщането обратно кръстоса крака и падна на вътрешното свободно пространство – развали хорото. Пред очите ми е случаят и не посмявам да пробвам играта. Може би любимката ми Нешка Робева ги знае и ползва при своите многобройни спектакли, старинни и чевръсти.
Няма коментари:
Публикуване на коментар