77. Москва–Киев–Одеса и напомнянето за войната

На Христо му предстоеше екскурзия като награда от окръга за добрите резултати на Промкомбината. В групата бяха включени още главният счетоводител, един производственик, а също и други колеги от Велинград – общо 15 човека. По-късно групата стана сборна, прибавиха още работници от града и окръга. Отговорник за екскурзията бе Борукев от Пазарджик.

Подготовката за екскурзията беше сериозна. Програмата кои градове – Москва, Киев, Одеса – и кои исторически обекти ще посетят им бе определена предварително. Било предложено участниците да купят от България сувенири за подарък на екскурзоводите. В програмата бяха споменати и вещите, които могат те самите да си купят оттам – детски играчки, фотоапарати.

Пред паметника на Ленин, Христо е първият отляво

Пътуваха със самолет от България и с рейсове из съветската страна.  Като любител фотограф Христо се възползвал и най-напред купил фотоапарат Зорки-4. С него запаметявал пътуванията на групата, но той самият присъства само на едно нескопосано кадро пред паметник на Ленин с няколко от колегите си. Неумелият  снимач е оставил паметника без глава!
Бързо свършва кратката екскурзия, само впечатленията остават.

На връщане Христо се отби в Плевен, където внуците бяха на гости при родителите на Камен. Наложило се да отиде до село Пелишат на десетина километра от града. Там имаха къща с голям селски имот – овощни дървета,  орехи, лозе, ягоди, малини и всякакъв зарзават. В стопанския двор отглеждаха кокошки и зайци. От приготвената зимнина снабдяваха и младото семейство. Малките обичат животинките, край тях е весело.

Изненадата била толкова неочаквана, когато щастливият дядо Христо разопаковал детските залъгалки за малкия и чевеното малко возило Москвич за какичката на 1,5 годинки. Гушнал я и я настанил на седалката. Детското щастие преливало в усмихнатото личице. Заради тоя щастлив миг дядо Христо бе пропътувал километри, влачейки багажа си. Не жалеше ни сили, ни средства за близки и приятели.

На Яни донесе транзистор, на Елица шевна машина с електромотор, която тя години по-късно подари на момичето на приятелка, обучаващо се за шивачка. Моят подарък беше „скороварка“ – тенджера под налягане. В нея се приготвяха най-бързо пресни и вкусни гозбици. На мама и татко донесе будилник с голям звънец, рано да ги събужда, заради прасето. Както казваше малката Ирина: баба Яне да даде на гудето да яде, че цика!

Христо дълго време след завръщането си от екскурзията не можеше да се отърси от трагичната участ, постигнала украинския народ. Векове са били и те под полско владичество. Говореше за дворци, църкви и паметници, свързани с опустошителната Втора световна война. И за мемориала на хълма Мамаев Курган, паметник на битката при Сталинград и за жертвите там – 47 хиляди руснаци и 147 хиляди немци. Кому беше нужно всичко това?

Христо бе съпричастен, тъй като беше видял жестокостта на войната като участник на фронта. Крива Паланка, осеяна с гробовете на падналите в боя многобройни чепински бойци, познати и близки. На връщане от фронта той обиколил от гроб на гроб злополучния връх. Няма забрава войната!

Колко тревожни дни и нощи изживяхме на времето в Чепино и ние тричките с мама и сестра ми, когато татко беше на фронта в Бела Паланка. Камбаната в чепинската църква „Свети Георги“ дълго биеше за загиналите! Докато татко се демобилизира нямаше спокойствие.

Първата световна война също е оставила своя отпечатък в нашия край. На Христо баща му Никола Петров Праматаров, ведно с брат си Благо Праматаров, са участвали в нея. Името на Благо е издълбано сред имената на загиналите на паметника в Чепино на площада. Оставил костите си на бойното поле... А останалите живи бойци се върнали окъсани, едва издържали тежката зима, на някои окапали месата на ръце и крака.

Не може с безразличие да отминеш жестоката участ на тригодишната бедствена орисия на Русия. Опустошенията, жертвате, тежката борба.

Ирето в червения Москвич по алеите на Кайлък в Плевен

Далеч съм от мисълта за края на света. Мечтател съм, Искам без войни и въоръжаване, далеч от алчността да творят и живеят земляните в бъдеще. Единствено историята да разказва за ужасите на войните на поколенията, които оставяме след нас.

Наблюдавам тригодишния от правнуците ми, рожба на 21 век, как си служи с техниката... Съпоставено с моето детство от 19 век, бие на очи огромната разлика. Няма да ме учуди литването им по нови светове. Освен че са оправни с техниката, са много усмихнати и миролюбиви в отношенията си към всички.

Търсят редовни контакти с телефони, компютри и интернет дори с престарели прабабки като моя милост. Та може ли да не се вълнуваш, когато пееш заедно с тях по скайпа детски песничи, а те помахват с ръчици и сияят. Без родителската обич, съчетана и с наблюдение и пряко възпитание, са непредсказуеми. Дано силата им бъде направлявана към любимата насока за бъдещето им.