70. Самодейци и творци славят Велинград

Работата в почивния дом все повече ни ангажираше. На провежданите съвещания по сектори и на събранията не минаваше без критика. Особено изкъсо се провеждаше контролът в кухненския блок. Не липсваха и похвали от страна на управителя – по направените ремонти за летния сезон със силите на персонала бяха пренесени около два тона цимент.

Особено активно в ремонтите се включваха техниците, макар и работата да не бе по специалността им, както и при аварии. Управителят ги похвали поименно: Георги Василев – Джото, Борис Марков, Крумчо Янков. Според него колективът добре работи с  изключение на готвача и още няколко души.

В самодейността участват можещи млади песнопойки, облечени в родопски носии, ведно с Георги Василев – Джото, който си акомпанира и с тамбурата.

Джо е изпълнител не само от общински мащаб, но е и несменяем председател на читалището „Св.св. Кирил и Методий“ в Чепино. Признаваше, че по-лесно му е да изпее песен, отколкото да прави отчетни доклади за читалищната дейност. Водач беше на мъжката фолклорна група на ансамбъл „Чепино“ към същото читалище  още от неговото създаване.

Мъжката фолклорна група, ръководена от Георги Василев

Групата участва по фестивали у нас и навън със заслужени награди. В Разлог на състезание на мъжки фолклорни групи от цяла България измежду 58 групи получиха II-ра награда и специални поздрави за соловото изпълнение на Джото – на песента „Бука ябука родила“.

Изминаха вече много години, откакто дарихме по половин заплата с Христо – както и всички работещи чепинци, за да се направи ремонт на голямата двуетажна сграда на читалището с добра за времето си сцена.

Представленията в салона му се посещаваха от млади и стари. Незабравими остават впечатленията от детските и младежки години, с присъствието на Бай Коста Костичков и Пачо.

Питам се защо като имаше събрани средства всичко бе изоставено? И къде отидоха парите?
А и в центъра на града пустеят все още основите на културния дом...

Чепинският родопски край е надарен не само с природни дадености – спа център на Балканите. Безброй са представителите на няколко поколения самодейци от Велинград, Ракитово, Дорково, Костандово, Грашово, Драгиново, Сърница и високия район. Богат фолклор, музикантите нямат чет, танцови състави, квартети, хумористични състави, театър, певици като Цола Газянова, или Мария Нонева-Мичона...

Мичона участва в конкурса по БНТ „Мис Макси Шоу“. Показваше ми приказните тоалети, напълнили гардероба ѝ, подарени от Нели Праматарова и други спонсори. Тя събираше и дарения за църквата на Ванга в Рупите. Написа и песен за светицата от Петрич, дадена за Радио Благоевград. Мичона два пъти участва на фестивала „Златен кестен“ и получи награди за авторски песни.

А мажоретките, начело с духовата музика на моя връстник маестро Димитър Мечев – красота и изящество, наслада и гордост за гледане. Още повече, че когато порасна и милата ми най-малка внучка Христина (за която още не съм разказала) грациозно танцуваше в мажоретния състав. Тя е моята слабост – носи името на дядо си Христо. Поетът Ангел Горанов по случай 1 юни – Ден на детето, сякаш е писал за нашата Христина:

„Татко ме хвали: била съм княгиня 
с новата рокля от тънка коприна.
Чак пък княгиня?! Аз вятъра гоня, 
колко е леко без златна корона.
Ветре, върни ми я с панделки бели – 
моята шапка с цветя нацъфтели.
Татко ме хвали: била съм княгиня, 
но ме наричайте вие Христина.“

Духовият оркесстър и мажоретките
на Велинград –нашето момиче 
е третото на първата редица

Седем години във вихъра на танца, под звуците музиката играеше и тя с момичетата под ръководството на маестро Димитър Мечев и хореографа Биляна Масларова. Обикаляха из страната и се прошетваха из Европа. Както казваше батко ѝ „Ти обиколи света в най-младите си години!“

Веднъж беше взела камерата на турнето на остров Сцилия, та един от придружаващите ги заснел. Гледах я на видеото като се върна. Вълнуващо е да гледаш как плавно се носят момичетата с кокетните ботушки и късите плисирани бели полички под звуците на виртуозните музиканти. Далече от Родината, в близост до Везувий, как бурно ги аплодират!

В нашия град представленията се провеждат на открита естрада, но когато завали дъжд е трудно за участниците.

А какво огънче, гори в сърцата на нашите велинградски писатели и поети. Кипи литературният живот още от ученическата скамейка с устрем и желание да твори. В тия усилни години Родопа майчица ражда талантливи поколения.

Достойни наследници на бесите, с песните и танците на Орфеевите игри и сцени, верни на Дионисий славят родния край. Единствената липса са венчетата от бръшлян, лозови филизи и белия силивряк (наричан още чичей – символ на жизненост, възкресение, безсмъртие) – култови растения от минали времена, продължаващи съществуването и сега.