Събитията следваха едно през друго така ангажиращо. Гимназиалната учителка Спаска Пеева с покана ни викаше на пленум за отчитане на дейността на оглавявания от нея Общинския съвет на жените за изминалата година, на който ни възложиха жените съветнички спешно да проведем събрания по квартали, с литературна програма, ведно с председателите на кварталните комитети на ОФ и низовите организации.
Контактувахме помежду си за подготовката на кварталното събрание с голямо желание, доброволно се включваха жените, особено младите. За много от хората не знаех къде живеят, но бързо се действаше с контакти по телефона. В салона на зала „Знаме на мира“ в Чепино с удоволствие приеха да бъдат домакини на тържеството.
Тревогата ми по време на пленума – дали ще смогнем да се подготвим, се оказа неоснователна, хората се радват да общуват помежду си. Беше времето, когато всеки можеше да намери работа. В нашия град нямаше безработица, но въпреки заетостта си, хората се включваха.
Ще се позова на точната оценка на един от нашите съвременници, изявения общественик и награждаван театрал Христо Семерджиев: с пет лева можеше да се купи пълна чанта с качествена родна храна и да нахраниш семейството.
Размисли от миналото!
И така тържественото събрание протече не със сто жени, а в претъпкан салон. Програмата беше богата. Освен изявени дейци, музика, песни и хумор участваха и учителки, заедно с учениците си. Публиката бурно аплодираше всички изпълнения. Явно е доволството от дългата, но на висота програма. Не очаквах толкова стройна организираност. Отпуснах сърчицето си напълно и спокойна си тръгнах!
Набрали инерция от това тържество, зачетохме най–великия от празниците – 3-ти март, Освобождението на България. Братята освободители, оставили костите си по редутите на Шипка, ведно с опълченците. В техните редове е бил и потомък от Христовият род от Белица.
Зачетохме си както винаги и другите мартенски празници. Тодоровден с надбягванията и 8-ми март, празникът на жените, преминал вече във семеен – знак за любовта на силният пол към съпруга, майка, баба. Китката здравец и цветята почитат с благодарност присъщото на жената обаяние в отглеждането на потомството.
Щастлива бях, опряна на рамото на незаменимият приятел до мене – Христо. Не е забравил и щерчиците ни, ходил до Елица и до новото семейство на Янина, изненадал ги. Обичаше да създава радост. Уважил беше и майка ми. Нищо не пропускаше, вършеше всичко на дело, без приказки. Неповторим беше! Съществуват ли и други като него?
Приготвил се беше за домашна работа през почивните дни – смяташе да безироса дървенията на вилата с ленен безир, правеше го всяка пролет. Натовари раницата на гърба си и с рейса кацнахме на Каратепе. Не влезе вътре, а свали товара на масата при огнището, запали огъня и притопли безира в саморъчно приготвена котелка от консервена кутия. Стриктно спазва технологията на притоплянето и веднага започва с новите четки да маже, бързайки. Всичко умее да върши с чалъм, продължава до крайния етап все така последователно.
А моята работа беше вътре в кухничката да приготвя обяда. На масата щяхме да седнем след като приключи окончателно с безиросването. Не без основание съпругата на професор Минков питаше как успява да поддържа светлия свеж цвят на дървената облицовка – чалъм му е майката.
За Христо на първо място е сезонната работа, след нея всичко друго. До края на деня се поразходихме с удоволствие да подишаме на воля край бистрата планинска река.
След изпълнената задача, следващия ден беше само за отмора. От купеното сутринта мляко закусихме, приготвих и сутляж (мляко с ориз), та да имаме и десерт към обяда. Пообиколих и ливадата да търся подрастваш киселец, а Ристето се упъти да провери дали има новодошли приятели.
Настъпващата пролет, вече загряла земята и тук, се усещаше в проболата зеленееща млада тревица. Свежест ухаеше от окъпаните иглолистни, а леко напъпилите върба и брезичка показваха вече живот. Сезонът върви заедно с надежда за добруване.
Няма коментари:
Публикуване на коментар