Слободия на действие през младите пенсионерски години, кой къде по-напред да иде. Двенките с мойта сестрица Катюша се отправихме надвечер към Попин камък. Това е историческа местност от дълбока древност. В нея дядо ми Лазар Тодоров Янчевичин през 1912 г. е купил няколко пръснати из местността ниви, когато е довел окончателно семейството си от Банско.
Нивата в дела на татко е с доста едри скали и между тях отчасти се обработва. По края ѝ са избуели шипоци и трънки. Имаше и голямо дебело дряново дърво, от което дядо ни режеше сурвачки за Сурова на всичките внуци. А къпините лятото разстилаха дългите си въжета навсякъде, даже и в насаденото. Слънцето огряваше целият ден височинката и царевицата и белият едър слънчоглед растяха и връзваха реколта рано-рано.
Още от невръстни години обичах да ходя горе със сестра ми, щастлива обикалях и пълнех манерката с чудната кладенчова вода с привкус на къпини, препечени от жаркото слънце. Непресъхващото кладенче до трънките в дерето в нивата и в най-горещите дни щедро ни даряваше със студена водица.
Така пътешествието ми с моята сестра до Попин камък разчовърка близки и далечни спомени от миналото.
Мама вече бе на почетна възраст и обработването на нивите поехме с Катюша. Добивите бяха достатъчни за комкане с царевица още зелена за варене и печене – сладка като захарна. За семействата ни с деца и внуци беше добре дошла, даже и татко си я ронеше и сладко хапваше. Едрите пити на слънчогледа очуквахме, сушахме, печехме и чоплехме кой колкото харесва.
Между две от скалите в низинката посадих и зеленчуци: моркови, чесън, кромид и червено длъгнесто цвекло за чекане, които бяха любими на мама. Тук поливах от време на време от нашето кладенче. Даже си бях наумила, когато Ристето се поосвободи, да сложим помпа в дерето – дори и ръчна да е, ще осигурим напояване на част от нивата. Засега все пак ще я караме и така. Вкусотийките задоволяват потомството.
Сред зелените листа на цвеклото бавно носеше къщичката си една доста го-голяма костенурка. За пръв път виждах такова животинче на свобода. 3а миг се замислих как да постъпя. И се запитах как ли ще реагира Боян след сполетялото го произшествие. Веднага звъннах на Ванко и му казах какво съм намерила при разсада на нивата. Той каза, че моментално тръгва с Москвича да я вземе у тях. Въпросът се реши със светкавична бързина.
Скачени съдове! Баба Костенурка на специалното местенце, където я открихме, събуди в мен отдавнашни сънища.
Мигновено силно святкане озари наблизо пред мене трикорабна бяла църква. Кацнала беше покрай свежа зеленина в елипсовидна форма, по края с широк чисто бял бордюр. Толкова озадачена застинах... Не виждах живот наоколо и в тоя духовен храм.
Моето ежедневие е наситено винаги до ента степен. Понякога ми се случваше заснетите не знам къде цветни сънища да се появяват повторно. Така се случи и с последния.
Когато наскоро след това случайно се срещнахме с учителя и писателя Петър Полежански, който не се уморяваше да обменя мисли и знания за древната история на нашия Родопски край. Конкретно за Попин камък той не приемаше моите сънища за трикорабната църква, а държеше на своето мнение, че там е имало манастир.
Често ми говореше и за събитията от 1923 г., когато моят дядо Лазар Янчевичин, роден в Банско, заедно с Геро Бояджиев и още 12 души земеделци от Чепинско са организирали чета за участие в юнското въстание на земеделците, начело с Александър Стамболийски. Не успели дори да тръгнат, заловили ги още преди Ракитово. Дядо и Геро останали доста време в затвора, измъчвали ги.
Питаше дали дядо ми е разказвал подробности, но за съжаление не знаех нищо. Баба не му позволяваше да ни занимава с комитлъка си и в Банско и в Чепинско. Малки бяхме за тези жестокости в борбата за оцеляване.
Баба Мария негодуваше и често му надумваше: когато преселниците строели къщи, дядо ми не мислел за имоти, борел се за народни правдини. Четиримата му сина, вече задомени, се натиквали в малките стаички на изградената с кал и плет стара от памтивека Тарова къща. Но така е устроен светът, без борба няма оцеляване. Порасналите вече синове сами ще се заемат с грижите за семействата си, длъжни са.
В тая престаряла къща и самата аз съм родена, но това не е пречка да изживявам щастливо земните си дни сред близост и сърдечност около мен. С времето синовете на дядо ми Ланко, силни и здрави мъже, изпълниха завета му.
Един по един напускаха семейното гнездо, строейки нови домове. Само първородният – чичо ми Митре, остана в центъра на Чепино. Изчисти съборетината и на нейно место като най-замогнал си построи голяма двуетажна къща. А баба и дядо, вече престарели и болни, изпрати при моите родители в кухнята на приземния етаж.
Времето така неусетно прелита, чувството като че всичко това вчера е било никога не ме напуска.
Христо бързо ме върна в действителността. Разговаряли със Стою Ихтимански и той заръчал да отида в почивния дом да приготвя документите му за пенсия. Питам с какво право ме вика, та аз съм пенсионер. А Христо си призна, че е обещал и ще се чувства неудобно, ако не ида – нали са роднина с майка му. Така се наложи да отида против волята си.
Не е човешко да давам пояснения. С жена му, учителката Любка, бяхме твърде близки, тя бе сериозен и отзивчив човек. Само не знам, ще съумея ли да не показвам неприязнеността си. Ще почерпя хем и колегите си в счетоводството за получената пенсия.
Виновникът за посещението ми, крайно любезен, дойде в счетоводството без посредствената си секретарка. Изчака приготвянето на формулярите на бюрото ми, което още стоеше незаето. До края се опитваше да показа весело настроение, съшито с бели конци. Навярно е подгонен, а заместничката му няма търпение за тлъстата заплата.
Побързах да почерпя и си тръгнах с голямо съжаление, тъй като нямах никаква възможност за сърдечен разговор с колежките и с главния счетоводител, които се усмихваха, спрели работа. Явно и те очакваха да поговорим, но... в присъствието на виновника за идването ми всичко друго се провали.
След краткото отклонение, навлязох веднага в домашното ежедневие. Кипящо е то, не мога да се оплача от скука. А времето все не ни стига.
петък, 20 ноември 2015 г.
91. Пенсиониране и бабини премеждия
На моята служебна работа вече се задаваше края. Напрегнатостта преминаваше вече границите си и никой не можеше да ме спре да остана по-дълго от необходимото. Предстоеше да изготвя собствените си документи за пенсиониране.
Безпокоях се как ще мине с подписите началнически, но мина без произшествия. Още същия ден ги прие и представителят от пенсионният отдел в Пазарджик без рекламации. Отдъхнах си спокойно. Денят 17.Х.1983 г. запомних като моето освобождение от... зависимостта!
Стигнах до прелом в живота, невероятното ставаше факт. Неколцината самозванци не значат нищо за мен, но разрасналият се колектив, в който работех вече 13 години, щеше много да ми липсват. Заповеди, заплати, болнични и какво ли не е преминавало пред моя взор.
Няма забрава общуването, споделено с ведри усмихнати лица край тебе. Колкото и напрегнато да е в момента, чувстваш близостта, но.... времето така неусетно излетя.
Доживях да получа пенсия за старост на 55 навършени години – според тогавашния закон. Живот и здраве дано даде Всевишния, имаме си дъщери и внучета, зетьове – младите семейства все имат нужда за помощ. Дядо Христо и баба Миче са на разположение денонощно. Освен всичко друго, в малката къща на мама в двора разбоят за тъкане е зареден, очаква действието на моите ръце през свободното време. Кросното е насновано до крайност, за да има за всички по равно, съобразно желанията им.
На първо време Иван започна да докарва сутрин Боянчо у дома. Отпускът по майчинство на Янина свърши и тя тръгна на работа. Детенцето ни, макар съвсем невръстно още, се държеше по мъжки. Никога не хленчеше за мама и тати или за каквото и да било.
Не харесваше много да играе с гумените и бакелитовите играчки. Предпочиташе кончета, жирафчета и др. животинки, които шиех по модели от списания. Най-предпочитано беше сивото конче с гъста бяла грива и подобна дълга конска опашка. Питаше може ли да издържи, ако се качи да го язди.
Обичта му към животните беше голяма. Любимото му място за занимания беше на широката тераса, която и котката предпочиташе, а качваше и малките си котенца, вече поотраснали. Малкият домошар Роко го подканяше да поиграе и с него – вдигаше шум със синджира, скачайки високо. Той обитаваше бившата колиба на ловджийското куче Бойко.
Боян се застояваше дълго и пред заешката колиба с двойна кокошкарска мрежа, за да гледа играта на малките зайченца, които растяха без майка. До него бях, когато посегна с лявата ръчичка, провря кутрето и безименният пръст да погали изправеното зайче. И отведнъж се дръпна, дигайки ръчичката нагоре, а върхът на безименното пръстче бе останал в устата на зайчето.
В главата ми избухнаха и гръм, и мълния едновременно. Трябваше обаче да се действа бързо, наложителна бе медицинска помощ. Грабнах детето и хукнах към телефона. Пръстчето не кървеше, а то милото не издаваше нито звук, държеше се по мъжки.
Нямаше линейка на разположение в момента, но баща му дохвърча веднага с Москвича. Едва тогава се разридах – какво допуснах да се случи пред очите ми, чувствах се виновна за случилото се. Чаках в болничния коридор докато обработват раненото пръстче, но от кабинета плач не се чуваше. Зетят Иван ме взе на подбив, че аз плача, а детето не!
Преди известно време дядо му, работейки на банцига в гаража у дома си отряза безименния пръст на лявата ръка до основата на нокътя. Окървави всичко, докато получи лекарска помощ, макар действията му да бяха светкавични. Много странно беше това повторение – каква беше тая съдба, „осигурила“ еднакви белези на Боян и на дядо му!
Всеотдайна беше любовта на Христо към всички, беше широко скроен по рождение. Децата още от малки осъзнаваха силата на обичта му. Радваха му се, опитвайки се и да му подражават, за да приличат на него. А невръстният още Боян обичаше да разглежда снимките от младостта му и с гордост изтъкваше че прилича на него.
Янина използа това и го успокояваше за отхапаното пръстче, че приликата му с дядо му Христо вече е не само физическа, а и по белега на безименния пръст. А пръстите им наистина много си приличаха, макар травмите им да бяха получени при напълно различни обстоятелства.
Така нашето Раче не се безпокоеше от останалия белег. Гордо се усмихваше, когато баща му повтаряше:
– Знаеш ли колко рев изрева баба ти, че не те е опазила от зайчето? Дядо ти е гледал зайци нарочно за игра на децата. Като малки щерките му са вземали в ръце зайчета и са се снимали с тях.
Сегашните зайчета-виновници Христо веднага ядно сложи в чанта и ги изнесе някъде, въпреки обичта му към тях – от малък още е отглеждал зайци. Дойде сопрата на зайците, но дълбоката травма от злополуката остави трайни следи в психиката ми.
Пенсионерското ежедневие ме погълна. Под опеката на мама усвоявах нови похвати в тъкането, което ангажираше цялото ми внимание. Вечер редовно ни посещаваха деца и внуци.
Пръстчето на Боянчо зарасна бързо, но през деня засега оставаше при баба му Надка. Една вечер, още с идването си се оплака на дядо Христо как баба Нада яздила подареното му дървено конче и го счупила. Не се стърпях, възкликвайки:
– Тя с големия задник с кой акъл е седнала на детско конче?
Боян моментално я защити като отговори:
– И ти си голяма!
Държането и разговорите му не бяха детински. Баща му се разсмя, но дядо му побърза да го успокои, че ще отидат заедно до пазара да потърсят и купят по-яко конче! Гушнах си внученцето и на ушенце му пошепнах да го пази да не го яздят големи хора. 3асия усмихнатото красиво личице, отправяйки поглед към любимия му дядо.
Безпокоях се как ще мине с подписите началнически, но мина без произшествия. Още същия ден ги прие и представителят от пенсионният отдел в Пазарджик без рекламации. Отдъхнах си спокойно. Денят 17.Х.1983 г. запомних като моето освобождение от... зависимостта!
Стигнах до прелом в живота, невероятното ставаше факт. Неколцината самозванци не значат нищо за мен, но разрасналият се колектив, в който работех вече 13 години, щеше много да ми липсват. Заповеди, заплати, болнични и какво ли не е преминавало пред моя взор.
Няма забрава общуването, споделено с ведри усмихнати лица край тебе. Колкото и напрегнато да е в момента, чувстваш близостта, но.... времето така неусетно излетя.
Доживях да получа пенсия за старост на 55 навършени години – според тогавашния закон. Живот и здраве дано даде Всевишния, имаме си дъщери и внучета, зетьове – младите семейства все имат нужда за помощ. Дядо Христо и баба Миче са на разположение денонощно. Освен всичко друго, в малката къща на мама в двора разбоят за тъкане е зареден, очаква действието на моите ръце през свободното време. Кросното е насновано до крайност, за да има за всички по равно, съобразно желанията им.
На първо време Иван започна да докарва сутрин Боянчо у дома. Отпускът по майчинство на Янина свърши и тя тръгна на работа. Детенцето ни, макар съвсем невръстно още, се държеше по мъжки. Никога не хленчеше за мама и тати или за каквото и да било.
 |
| Парцаленото конче на Боян... |
 |
| ... и жерафчето |
Обичта му към животните беше голяма. Любимото му място за занимания беше на широката тераса, която и котката предпочиташе, а качваше и малките си котенца, вече поотраснали. Малкият домошар Роко го подканяше да поиграе и с него – вдигаше шум със синджира, скачайки високо. Той обитаваше бившата колиба на ловджийското куче Бойко.
Боян се застояваше дълго и пред заешката колиба с двойна кокошкарска мрежа, за да гледа играта на малките зайченца, които растяха без майка. До него бях, когато посегна с лявата ръчичка, провря кутрето и безименният пръст да погали изправеното зайче. И отведнъж се дръпна, дигайки ръчичката нагоре, а върхът на безименното пръстче бе останал в устата на зайчето.
В главата ми избухнаха и гръм, и мълния едновременно. Трябваше обаче да се действа бързо, наложителна бе медицинска помощ. Грабнах детето и хукнах към телефона. Пръстчето не кървеше, а то милото не издаваше нито звук, държеше се по мъжки.
Нямаше линейка на разположение в момента, но баща му дохвърча веднага с Москвича. Едва тогава се разридах – какво допуснах да се случи пред очите ми, чувствах се виновна за случилото се. Чаках в болничния коридор докато обработват раненото пръстче, но от кабинета плач не се чуваше. Зетят Иван ме взе на подбив, че аз плача, а детето не!
Преди известно време дядо му, работейки на банцига в гаража у дома си отряза безименния пръст на лявата ръка до основата на нокътя. Окървави всичко, докато получи лекарска помощ, макар действията му да бяха светкавични. Много странно беше това повторение – каква беше тая съдба, „осигурила“ еднакви белези на Боян и на дядо му!
Всеотдайна беше любовта на Христо към всички, беше широко скроен по рождение. Децата още от малки осъзнаваха силата на обичта му. Радваха му се, опитвайки се и да му подражават, за да приличат на него. А невръстният още Боян обичаше да разглежда снимките от младостта му и с гордост изтъкваше че прилича на него.
Янина използа това и го успокояваше за отхапаното пръстче, че приликата му с дядо му Христо вече е не само физическа, а и по белега на безименния пръст. А пръстите им наистина много си приличаха, макар травмите им да бяха получени при напълно различни обстоятелства.
Така нашето Раче не се безпокоеше от останалия белег. Гордо се усмихваше, когато баща му повтаряше:
– Знаеш ли колко рев изрева баба ти, че не те е опазила от зайчето? Дядо ти е гледал зайци нарочно за игра на децата. Като малки щерките му са вземали в ръце зайчета и са се снимали с тях.
Сегашните зайчета-виновници Христо веднага ядно сложи в чанта и ги изнесе някъде, въпреки обичта му към тях – от малък още е отглеждал зайци. Дойде сопрата на зайците, но дълбоката травма от злополуката остави трайни следи в психиката ми.
Пенсионерското ежедневие ме погълна. Под опеката на мама усвоявах нови похвати в тъкането, което ангажираше цялото ми внимание. Вечер редовно ни посещаваха деца и внуци.
Пръстчето на Боянчо зарасна бързо, но през деня засега оставаше при баба му Надка. Една вечер, още с идването си се оплака на дядо Христо как баба Нада яздила подареното му дървено конче и го счупила. Не се стърпях, възкликвайки:
– Тя с големия задник с кой акъл е седнала на детско конче?
Боян моментално я защити като отговори:
– И ти си голяма!
Държането и разговорите му не бяха детински. Баща му се разсмя, но дядо му побърза да го успокои, че ще отидат заедно до пазара да потърсят и купят по-яко конче! Гушнах си внученцето и на ушенце му пошепнах да го пази да не го яздят големи хора. 3асия усмихнатото красиво личице, отправяйки поглед към любимия му дядо.
90. Нова къща за младото семейство
По онова време Велинград се разрастваше. Трудно се уреждаха парцели за ново строителство. Разпоредбите бяха да се вдигат допълнителни етажи на съществуващите къщи за новите семейства. Зетят Иван обаче не прие предложението на Христо да построим втори етаж на къщата в Чепино, предпочиташе да строи в Лъджене, близо до родители, братовчеди и приятели, с които е свикнал от малък.
Впоследствие се уреди въпросът, но... в маломерен парцел и то се наложи да строят орташка къща с братовчед на Ристето. Не беше удобно мястото – на стръмнина и трудно за строителство, но така се започна. По-важно беше в случая изпълненото желание на нашия Иван за близост до своите и почти срещу едноименника си братовчед. Започна трескава подготовка – план за строителство, банкови заеми и т.н.
Христо изцяло пое грижата за юничката, радвайки се на кроткото добиче. Останалото време запълваше с помощ по строежа – имаше опит и не щадеше физиката си. Трудности и препятствия не липсваха, но колективно в сговор по-лесно се решаваха, бързайки да изградят високата зидария за трите етажа. След като наредиха керемидите на покрива, двамата ортаци си разпределиха входовете и етажите чрез хвърляне на чоп.
Дотук се действаше заедно, а след това всеки поемаше завършването на своя дом според финансовите си възможности. Трудно се гради дом на зелената поляна с останало по два разкрача дворче, но... здраве да има!
На първо време довършиха само приземния етаж, в който има антре спалня и кухня – по равно и на двамата стопани. Под тях имаше дълбок зимник и стая за механа по стълбите към дворчето. Децата бързаха с мазилките и оборудването на новият дом. Нямаха вече търпение да се преместят в новата бяла къща с поизрасналия внук.
Христо с мерак заработи по обзавеждането на съвременна кухня. Направи стенни кухненски шкафчета по последната мода, каквито произвеждаше ДИП „Васил Сотиров“ – от ламиниран и дървен материал. Измайстори лакиран кухненски бюфет с библиотека, направи и две красиви легла за ъглови матраци, кръгла разтегателна маса, също от дърво.
За оборудването на спалнята трябваше само да се транспортира от старата къща вече притежаваната, която пасваше идеално в новата стая, заедно с легълцето на Боянчо. Христо мереше, чертаеше в тетрадката според желанието на младите и тогава действаше. Янина с опит подреждаше кухнята – да шета с удобство и лекота за всички, вече в своя дом. За постелка на лакирания дъсчен под изтъкахме домашна черга на раета в бяло, бежово и кафяво.
Матраците на ъгловите легла, облечени в бежов плюш, застилаше с тъканите чеизни чаршафи – ръчно тъкани от памук и тънка бяла вълна, а по края с ръчно плетена дантела. Антрето, което бе дълго пет метра застлаха с тъканата от мама дебела пътека от памучни парцали, боядисани в ярки наситени цветове като дъгата небесна. Шаренията спираше погледа, а дебелата постелка заглушаваше стъпките. Престъпил прага по чорапи из небесната дъга, навлизаш в светая-светих на семейното гнездо, подготвяно с любов.
Първият етап на довършителните работи наближаваше своя край. Предстоеше попълването на кухнята с ред домакински уреди. За втория етаж трябваше да се почака...
Впоследствие се уреди въпросът, но... в маломерен парцел и то се наложи да строят орташка къща с братовчед на Ристето. Не беше удобно мястото – на стръмнина и трудно за строителство, но така се започна. По-важно беше в случая изпълненото желание на нашия Иван за близост до своите и почти срещу едноименника си братовчед. Започна трескава подготовка – план за строителство, банкови заеми и т.н.
Христо изцяло пое грижата за юничката, радвайки се на кроткото добиче. Останалото време запълваше с помощ по строежа – имаше опит и не щадеше физиката си. Трудности и препятствия не липсваха, но колективно в сговор по-лесно се решаваха, бързайки да изградят високата зидария за трите етажа. След като наредиха керемидите на покрива, двамата ортаци си разпределиха входовете и етажите чрез хвърляне на чоп.
Дотук се действаше заедно, а след това всеки поемаше завършването на своя дом според финансовите си възможности. Трудно се гради дом на зелената поляна с останало по два разкрача дворче, но... здраве да има!
На първо време довършиха само приземния етаж, в който има антре спалня и кухня – по равно и на двамата стопани. Под тях имаше дълбок зимник и стая за механа по стълбите към дворчето. Децата бързаха с мазилките и оборудването на новият дом. Нямаха вече търпение да се преместят в новата бяла къща с поизрасналия внук.
Христо с мерак заработи по обзавеждането на съвременна кухня. Направи стенни кухненски шкафчета по последната мода, каквито произвеждаше ДИП „Васил Сотиров“ – от ламиниран и дървен материал. Измайстори лакиран кухненски бюфет с библиотека, направи и две красиви легла за ъглови матраци, кръгла разтегателна маса, също от дърво.
За оборудването на спалнята трябваше само да се транспортира от старата къща вече притежаваната, която пасваше идеално в новата стая, заедно с легълцето на Боянчо. Христо мереше, чертаеше в тетрадката според желанието на младите и тогава действаше. Янина с опит подреждаше кухнята – да шета с удобство и лекота за всички, вече в своя дом. За постелка на лакирания дъсчен под изтъкахме домашна черга на раета в бяло, бежово и кафяво.
Матраците на ъгловите легла, облечени в бежов плюш, застилаше с тъканите чеизни чаршафи – ръчно тъкани от памук и тънка бяла вълна, а по края с ръчно плетена дантела. Антрето, което бе дълго пет метра застлаха с тъканата от мама дебела пътека от памучни парцали, боядисани в ярки наситени цветове като дъгата небесна. Шаренията спираше погледа, а дебелата постелка заглушаваше стъпките. Престъпил прага по чорапи из небесната дъга, навлизаш в светая-светих на семейното гнездо, подготвяно с любов.
Първият етап на довършителните работи наближаваше своя край. Предстоеше попълването на кухнята с ред домакински уреди. За втория етаж трябваше да се почака...
четвъртък, 19 ноември 2015 г.
89. Първият рожден ден на Боян
Ние с дядо Христо подготвяхме празненството за първата годишнина на Боян през неделния ден. Бяхме решили да направим тържеството за рождения ден на Каратепе.
Дядо му му подари красиво дървено тронче с масичка отпред, измайсторил го по модел от списание „Наш дом“. Макар и проходил, когато го сложи на трона, майка му щеше да е спокойна да шета, а той да играе с играчките пред себе си.
В топлия юлски ден потеглихме с Москвича, заедно с Елица, двете дечица и прабаба им Яне. Скоро след това пристигна и малкият юбиляр със зеления им Москвич, облечен в бяло и сресан с момчешки алаброс. Зашари с любопитни очики към всичко, заредено на масата. Прабаба му Яне първа го пое и той, стъпил на скута ѝ запротяга ръчички към запалената свещичка върху тортата. Светлинката се отразяваше върху чашите наоколо, трепкаше и го подмамваше.
Прехвърляхме го от ръце на ръце на всички. Леля му Елица щракаше непрекъснато с фотоапарата, докато стъпи между кака му и баткото му (на десет и на девет), които го учеха как да духне свещичката върху тортата. Всичко му беше интересно, даже топна пръстче в тортата и си близна, та му се услади. Сякаш беше стъпил вече на връх Острец. Дано добрува и расте в изконната българска земя!
Задоми се неочаквано и Пепи, братчето на Иван. Двукатната наследствена къща от дядо им отесняваше. Родителите му предложиха всички да помогнем на зетя и Янина да построят нов дом. За целта подготвиха във вътрешния двор помещенията за малка свинеферма.
Трудна работа е отглеждането на животни, но сватът се захвана с ентусиазъм. Поотраслите малки прасенца бързо се разпродаваха. Сватовете отделяха за угояване по два броя и за собствени нужди.
Сватята Надка набираше още и приходи от курортисти през лятото, когато семейството заемаше временно таванския етаж.
Почти по същото време зетят и приятелят му ветеринарен лекар случайно попаднали на заведена юница на една разпродажбата и той веднага я взел. Докара у дома кроткото кафяво с извити рогца едро животно. Изненадани останахме с мама и татко, когато Иван завъртя край шията му оглавта и го пусна пред себе си.
Малката кравичка изрева забързана към нас, майка ми веднага ѝ подаде филия хляб, поръсена със сол, тя хапна и заблиза ръцете ни. Отворихме вратата към дворчето за животните.
Кучето Роко, което влезе ли непознат надава силен лай, сега посрещна новата си съжителка със скимтене, радвайки се като на децата и внуците. Ето как и животните се привързват при промяна на стопаните.
Дядо му му подари красиво дървено тронче с масичка отпред, измайсторил го по модел от списание „Наш дом“. Макар и проходил, когато го сложи на трона, майка му щеше да е спокойна да шета, а той да играе с играчките пред себе си.
В топлия юлски ден потеглихме с Москвича, заедно с Елица, двете дечица и прабаба им Яне. Скоро след това пристигна и малкият юбиляр със зеления им Москвич, облечен в бяло и сресан с момчешки алаброс. Зашари с любопитни очики към всичко, заредено на масата. Прабаба му Яне първа го пое и той, стъпил на скута ѝ запротяга ръчички към запалената свещичка върху тортата. Светлинката се отразяваше върху чашите наоколо, трепкаше и го подмамваше.
Задоми се неочаквано и Пепи, братчето на Иван. Двукатната наследствена къща от дядо им отесняваше. Родителите му предложиха всички да помогнем на зетя и Янина да построят нов дом. За целта подготвиха във вътрешния двор помещенията за малка свинеферма.
Трудна работа е отглеждането на животни, но сватът се захвана с ентусиазъм. Поотраслите малки прасенца бързо се разпродаваха. Сватовете отделяха за угояване по два броя и за собствени нужди.
Сватята Надка набираше още и приходи от курортисти през лятото, когато семейството заемаше временно таванския етаж.
Почти по същото време зетят и приятелят му ветеринарен лекар случайно попаднали на заведена юница на една разпродажбата и той веднага я взел. Докара у дома кроткото кафяво с извити рогца едро животно. Изненадани останахме с мама и татко, когато Иван завъртя край шията му оглавта и го пусна пред себе си.
Малката кравичка изрева забързана към нас, майка ми веднага ѝ подаде филия хляб, поръсена със сол, тя хапна и заблиза ръцете ни. Отворихме вратата към дворчето за животните.
Кучето Роко, което влезе ли непознат надава силен лай, сега посрещна новата си съжителка със скимтене, радвайки се като на децата и внуците. Ето как и животните се привързват при промяна на стопаните.
88. Сезоните се нижат
Живеем в ускорени времена – имам чувството, че винаги съм живяла така. Промените са неизбежни. С цел подобряване на курортното лечение в почивното дело, от декември 1982 г. влезе в сила ново решение, което отмени това от май 1977 г.
Налагаше се бързо и стриктно да проучим разпореждането, за да избегнем пропуски за новата смяна почиващи, а тя напираше. Трябваше всеки ден да работя извънредно, което ме лишаваше от вечерните срещи с внученцето. Не стига това, та в ремонта на дом 1 включиха и счетоводната ни профгрупа.
През ноември 1982 г. Бяха изтеглили на нова работа (управител на друг почивен дом) и просветчика ни Борис Филипов. Той беше винаги усмихнат, рядко спокоен младеж, почиващите го търсеха като интересен събеседник и той винаги оставаше до късно с тях. Организираше екскурзии, съобразявайки се с техните предпочитания, излети до Башегрек с рейса и разни други занимания. Имахме и екскурзовод Атанас Марков за туризъм по желание и покоряване на близки и далечни върхове.
Борето дойде да си прибере документите. Попита ме защо не съм му отишла на гости на новото му работно място с колегите си.
– Имах много работа.
Но той настоя да отида, когато мога, до късно стоял в новия почивен дом, където също има минерален плаж и може да се ползва. Оставаше си все така ведър и спокоен, без капка големеене.
Налагаше се да пусна новата заповед на заместника му – Благомир Чавдаров, чиито документи бяха пред мене. Този млад човек се впусна с всички сили в новите за него задължения, макар и да учеше задочно висше образование. Бързо навлезе в работата и с голяма инициативност за кратко време съумя да подготви от персонала група за политически песни.
На фестивала във Варна между почивните домове групата взе първа награда. Счетоводителката ни Атанаска Фурнаджиева бе една от солистките в художествената самодейност. Всички участници бяха с голям усет и възможности и най-вече участваха с голямо желание.
Неусетно дойде лятото. Нашият красив родопски кът, посещаван още от дълбока древност, продължава да привлича и сега прочути световни личности. Спомням си за един от тях – руския дипломат академик Николай Федоренко. Той остана възхитен от прелестите на Чепинското кътче! Напусна родината си, оставайки тук завинаги.
Ще спомена и англичанката Мари Прит, съпруга на... Прит, участвал в защитата на Г. Димитров по време на Лайпцигския процес. Той беше поканен за тържествата около 90-годишнината на Георги Димитров, но внезапно починал седмица преди това. Мари беше пристигнала самичка. Беше светла, запазена за годините си жена (72 г.), без предразсъдъци, облечена в светли дрехи. Ползваше плаж и процедури за укрепване, сподели с мен д-р Ризова, която се грижеше за нея, а Мари Прит лежеше на дървената скара до минералния плаж.
И другите почивни станции в града посрещаха грижовно много забележителни люде. В града ни мина и част от подготовката на наши сънародници за космонавти. Разбира се, за това не се говореше тогава, разбрах го поради стечение на обстоятелствата. Една вечер без предупреждение и за кратко ни посети по-големият брат на зетя Камен, Иван Бачев. Той работеше във военното училище за подготовка на летци в Долна Митрополия. Идваше за пръв път у дома, използваше престоя си тук, за да се запознаем.
Сподели, че при него служели познати момчета от Каменица, които били много добре подготвени. Спомена познати фамилии, но самите младежи не знаехме. Иван припряно стана, отказвайки почерпката, тъй като са под строг режим с колегата му Георги Иванов там, където са отседнали. Подготвят ги за... космонавти.
Тренират по гористи върхари, отмервайки километража за ориентиране и издръжливост. Калориите при хранене също са строго определени. Той не позволи на Христо да го изпроводи, а с ускорена походка внезапно, както и дойде, продължи пътя си, откраднал само миг да се запознае с родата.
Налагаше се бързо и стриктно да проучим разпореждането, за да избегнем пропуски за новата смяна почиващи, а тя напираше. Трябваше всеки ден да работя извънредно, което ме лишаваше от вечерните срещи с внученцето. Не стига това, та в ремонта на дом 1 включиха и счетоводната ни профгрупа.
През ноември 1982 г. Бяха изтеглили на нова работа (управител на друг почивен дом) и просветчика ни Борис Филипов. Той беше винаги усмихнат, рядко спокоен младеж, почиващите го търсеха като интересен събеседник и той винаги оставаше до късно с тях. Организираше екскурзии, съобразявайки се с техните предпочитания, излети до Башегрек с рейса и разни други занимания. Имахме и екскурзовод Атанас Марков за туризъм по желание и покоряване на близки и далечни върхове.
Борето дойде да си прибере документите. Попита ме защо не съм му отишла на гости на новото му работно място с колегите си.
– Имах много работа.
Но той настоя да отида, когато мога, до късно стоял в новия почивен дом, където също има минерален плаж и може да се ползва. Оставаше си все така ведър и спокоен, без капка големеене.
Налагаше се да пусна новата заповед на заместника му – Благомир Чавдаров, чиито документи бяха пред мене. Този млад човек се впусна с всички сили в новите за него задължения, макар и да учеше задочно висше образование. Бързо навлезе в работата и с голяма инициативност за кратко време съумя да подготви от персонала група за политически песни.
На фестивала във Варна между почивните домове групата взе първа награда. Счетоводителката ни Атанаска Фурнаджиева бе една от солистките в художествената самодейност. Всички участници бяха с голям усет и възможности и най-вече участваха с голямо желание.
Неусетно дойде лятото. Нашият красив родопски кът, посещаван още от дълбока древност, продължава да привлича и сега прочути световни личности. Спомням си за един от тях – руския дипломат академик Николай Федоренко. Той остана възхитен от прелестите на Чепинското кътче! Напусна родината си, оставайки тук завинаги.
Ще спомена и англичанката Мари Прит, съпруга на... Прит, участвал в защитата на Г. Димитров по време на Лайпцигския процес. Той беше поканен за тържествата около 90-годишнината на Георги Димитров, но внезапно починал седмица преди това. Мари беше пристигнала самичка. Беше светла, запазена за годините си жена (72 г.), без предразсъдъци, облечена в светли дрехи. Ползваше плаж и процедури за укрепване, сподели с мен д-р Ризова, която се грижеше за нея, а Мари Прит лежеше на дървената скара до минералния плаж.
 |
| Иван Бачев |
Сподели, че при него служели познати момчета от Каменица, които били много добре подготвени. Спомена познати фамилии, но самите младежи не знаехме. Иван припряно стана, отказвайки почерпката, тъй като са под строг режим с колегата му Георги Иванов там, където са отседнали. Подготвят ги за... космонавти.
Тренират по гористи върхари, отмервайки километража за ориентиране и издръжливост. Калориите при хранене също са строго определени. Той не позволи на Христо да го изпроводи, а с ускорена походка внезапно, както и дойде, продължи пътя си, откраднал само миг да се запознае с родата.
87. Баща и син
Работният следващ катастрофата ден в почивния дом мина тихо и кротко, без въпроси и коментари. Прибирайки се вкъщи, заварих зетя на бате Ване – Ангел Петров Клешков. Тъкмо разказваше на Христо за крана, с който вдигнал потрошената кола. Била обърната в посока обратна на движението, висяща на калъч върху събореният хоризонтално железен парапет на моста, който се люлеел, едва крепейки се.
Предното колело беше прекършило дебелата жилава леска. Точно там се счупило шасито и хлътнало надолу, дето е втората седалка. Задното колело висяло между леската и прекършения парапет на моста. Задното стъкло на колата паднало в завирената долу река на шест метра, извадили го здраво от водата. На това място вече няма скала, а песъчливо дъно. Изясни се пред очите ми как съм пропадала дълбоко, при безжалостното тъпкане на пътника до мен (след обръщането върху мен).
Накрая Ангел троснато повтори, че трябва да се купува ново купе на колата, от старото нищо не става. Него не го вълнуваха последствията човешки, а единствено материалната страна. В нас ли търсеше вината?
През деня етървата ми се обажди по телефона. Била на лекар и ѝ казали, че има три ребра пукнати и сега е на легло.
Когато останахме насаме, Ристето ми обясни целта на визитата на Ангел – да се включим в покупката на купето, заедно с другия спътник. Но премълча за плащането. Никога повече не заговорихме по тоя въпрос.
Неочаквана картина от първата половина на двадесети век излезе пред мен. Богати пасажи паламуди бяха излезли по нашето Черноморие. Уловът беше изобилен. На гарата в Лъджене пристигаха открити касетки, пълни с прясната риба, затрупани отгоре с ледени парчета. Извозваше ги задругата „Пренос–превоз“ с волски и конски каруци направо в „Търговия на дребно“.
Към задругата возеше и бащата на Ангел – Петър Клешков. Той си позволил да прибере един паламуд за вкъщи.
Станах неволен очевидец, когато го „линчуваха“, а той разтревожен, треперейки просълзено проплака, че децата му гладували. Молеше да не го уволняват, че не може да изхрани семейството, поради непостоянната работа. Горчилка остави у мен този случай.
Тогава баща ми беше горски далече в Чехльовското стопанство, но мама купила от рибата и вечерта ни изпече на скара по едно кръгло парче. Тя изсмукваше даже изпечена главата и я хвърляше на котката. Поради липса на хладилници от останалите парчета направи веднага рибник с ориз – вкусотия, обичана от всички, та и татко ако случайно доскочи да може да хапне.
Чудом се чудя как и къде се съхраняват впечатленията и изскачат четвърт век по-късно, едва ли не като съпоставка между действията на баща и син Клешкови при различна обстоятелства. Едното е от глад, а второто е необяснимо! Немката е пак изходът.
Карай да върви. Ние с дядо Христо чакахме внученце. Благодаряхме на Бога, че сме живи и здрави да дочакаме рожбицата и на Янина!
Предното колело беше прекършило дебелата жилава леска. Точно там се счупило шасито и хлътнало надолу, дето е втората седалка. Задното колело висяло между леската и прекършения парапет на моста. Задното стъкло на колата паднало в завирената долу река на шест метра, извадили го здраво от водата. На това място вече няма скала, а песъчливо дъно. Изясни се пред очите ми как съм пропадала дълбоко, при безжалостното тъпкане на пътника до мен (след обръщането върху мен).
Накрая Ангел троснато повтори, че трябва да се купува ново купе на колата, от старото нищо не става. Него не го вълнуваха последствията човешки, а единствено материалната страна. В нас ли търсеше вината?
През деня етървата ми се обажди по телефона. Била на лекар и ѝ казали, че има три ребра пукнати и сега е на легло.
Когато останахме насаме, Ристето ми обясни целта на визитата на Ангел – да се включим в покупката на купето, заедно с другия спътник. Но премълча за плащането. Никога повече не заговорихме по тоя въпрос.
Неочаквана картина от първата половина на двадесети век излезе пред мен. Богати пасажи паламуди бяха излезли по нашето Черноморие. Уловът беше изобилен. На гарата в Лъджене пристигаха открити касетки, пълни с прясната риба, затрупани отгоре с ледени парчета. Извозваше ги задругата „Пренос–превоз“ с волски и конски каруци направо в „Търговия на дребно“.
Към задругата возеше и бащата на Ангел – Петър Клешков. Той си позволил да прибере един паламуд за вкъщи.
Станах неволен очевидец, когато го „линчуваха“, а той разтревожен, треперейки просълзено проплака, че децата му гладували. Молеше да не го уволняват, че не може да изхрани семейството, поради непостоянната работа. Горчилка остави у мен този случай.
Тогава баща ми беше горски далече в Чехльовското стопанство, но мама купила от рибата и вечерта ни изпече на скара по едно кръгло парче. Тя изсмукваше даже изпечена главата и я хвърляше на котката. Поради липса на хладилници от останалите парчета направи веднага рибник с ориз – вкусотия, обичана от всички, та и татко ако случайно доскочи да може да хапне.
Чудом се чудя как и къде се съхраняват впечатленията и изскачат четвърт век по-късно, едва ли не като съпоставка между действията на баща и син Клешкови при различна обстоятелства. Едното е от глад, а второто е необяснимо! Немката е пак изходът.
Карай да върви. Ние с дядо Христо чакахме внученце. Благодаряхме на Бога, че сме живи и здрави да дочакаме рожбицата и на Янина!
86. Праматаревият мост
От унеса след природата ме стресна Христо с неочаквана покана от бате Ване да отидем на гости у тях – имали повод да почерпят. Брат му и етървата, заедно с гостенина Ангел, били дошли току-що с Ладата. По-добре се чувствах да сме насаме в нашата вила, но той обещал, че ще отидем – нали му беше батко, слушаше го.
Иванка се зарадва като ни видя, търсили ни бяха в къщи, за да почерпи за пенсионирането си – вече беше свободна да си гледа внученцата от дъщерята: Петьо и Иван. Живееха заедно с тях. Батеви бяха донесли готови месни деликатеси и напитки, но вътре във вилата беше доста хладно и аз поизмръзнах. Постройката беше тухлена, белосана и неотоплявана, но с месните храни и напитки всички се позагряха и започнаха оживени разговори, особено в настроение изпадна приятелят им Ангел.
Ослушвах се и предъвках един-два залъка от неподходящата за стомаха ми храна, но не исках да се разбере, за да не разваля гощавката.
Увлечени в приказки и наздравици, мезетата от тавата намаляваха скоропостижно, само другарчето до мене ме наблюдаваше неспокойно под око. Търпеливо изчаквах края на пиршеството, макар и все още да потрепервах от хладината.
Внезапно засвирука дупката от комина на таванската стаичка, паднал наскоро близо до къщата. Баба Марта се проявяваше и небето започна да притъмнява. Заприбираха набързо масата, искаха да си тръгват веднага. С Христо се отправихме към входната врата да не се пречкаме в тясното салонче.
– Къде, къде тръгвате, ще дойдете с нас! – Заповядваше баткото...
Бате не искаше да слуша обясненията за недовършена работа, не признаваше и че сме си взели билети за рейса за следващия ден, нито че искаме да отпочинем спокойно тук. Христо се стъписа, познавайки много добре тежкият му характер в подобни случаи и не посмя да откаже. Щеш, не щеш и аз влезнах в колата, въпреки затормозяващата ме мисъл да остана и да задоволя глада със сутляжа без захар, както го обичахме, но...
Потеглихме вкупом надолу с ладата по мокрият вече път. Подминахме „Дългия мост“ и „Синият вир“, когато валежът се засили и се превърна в снежна лапавица. Христо, седнал на седалката зад брат си, зорко следеше километража. В стръмнината на пътя колата изведнъж се понесе неуправляемо, а насреща бе скалистото корито на реката, над него скалата продължаваше почти отвесно към върха. Христо неистово изкрещя:
– Къде, къде караш?
Почти едновременно с това се чу неуписуем гръм и трясък. Потънах дълбоко. Нищо не видях, нищо не разбрах. В друго измерение ли бях? Времето спря да съществува. Адски болки разкъсваха гръбнака ми, бъбреците и корема, гърдите. Тежкото тъпкане върху мен (много дълго?) ме накара да извикам:
– Смачкахте ме!
Дали е излизал глас, или викът ми е бил мислен? Главата ми беше някъде надълбоко в колата. Развеща ме силен мъжки глас:
– Кръв ми тече, ранен съм.
Погледнах, този път усещайки главата си изправена. Здрави ръце ме държаха, сигурно след като са ме измъкнали. Насреща тъпчеше с корема напред Ангел, показвайки драскотина на челото си – едва се забелязваше. Отново потънах в адските болки, причинени от тъпкането на дявола навярно.
Необяснимо ми бе къде потъвах, с никого не разговарях, възможно е да не чувам, а дали виждам? В тъмнина имах усещане, че седя отзад в джип, на който оправят покрива, откъдето течеше вода във врата ми и се стичаше надолу. Слабо чувах неразбираем мъжки говор. Кой се е притекъл на помощ и ни е спасил?
Не мога да проумея загубените часове от деня и от нощта. Христо самоотвержено ме предпазваше от стреса и не говореше нищо за тая злокобна катастрофа, а и след това не позволяваше да науча подробностите около нея. Не позволи да науча и кои са спасителите ни – исках поне да ги поздравя по радиоуредбата.
На следващия ден вече помня, че ми обясни, че е принесъл големия петел за курбан. Приготвяше го печен с картофки и беше поканил децата да видят, че сме живи и здрави, за да не се изплашат, като научат за случилото се на „Праматаревия мост“ (както вече го наричахме не само ние) и за потрошената Лада. Най-важно бе да не изплаши Янина, че скоро чакаха рожбица.
– Овладяно е вече всичко! Дръж се, ще премине бурята!
Опитвах се да си изясня от какво естество беше нарушението на слуха и говора ми, на зрението. Но безуспешно. Радваше ме настъпващото нормализиране, но не разбирах причината, допринесла за това. При движение се чувствах като след тежка физическа умора, но седнала удобно бях по-добре.
Наблюдавах Христо колко сръчно се справяше с домакинската работа, която обикновено беше мое задължение. Разпъна кухненската сгъваема маса и заподрежда приборите. Не забрави да качи от заредените рафтове в избата компот от съживителните черни боровинки, от вишни, джанки, грозде, напитката от кокозе. Ако ако имаше мераклии за малини, можеха да си вземат от пълната кофа на терасата.
На масата подреди малките разноцветни бутилки сок, които бяхме стерилизирали в триетажната тенджера-соковарка. Редейки чаши към приборите, не забрави и шишето с домашна ракия и другото с червено вино. Като е курбан за здраве, редно е всичко да има, макар и по глътчица да се накуси. От ухаещото топло ядене насипа по всички чинии.
Мама и татко ни изненадаха, като дойдоха празнично облечени, затъкнати със здравец. Милата ми майчица, спазваше всички обичаи – в запасаната алена банска престилка беше сложила здравец. Обиколи масата, редейки здравец и по нея. Усмихната наричаше за здравето поименно – за всички деца внуци и зетьове. Да е сладко за всички похапването от курбана за дълъг живот и крепко здраве!
Радостно настроение искреше в атмосферата. Погледът си спирах често-често върху Янина, но уверила се в спокойствието ѝ, отпуснах душата си. Всичките бяха весели и сладко се гощаваха. Ето къде е разковничето – в семейната среда – деца, зетьове, внуци, а още и майка и баща. Христо усмихнат ме наблюдаваше. Справи се блестящо с тичането около подготовката и с огромната физическата натовареност. Сетих се за стихчето от детството:
Колко мило, колко сладко
е при мама и при татко...
А то важеше и за нашите деца, и за двете внученца. Възстановяваше се и самочувствието ми.
Принасяното на курбан носи могъща духовна подкрепа – традиция, наследена още от най-дълбока древност по нашата българска земя!
Иванка се зарадва като ни видя, търсили ни бяха в къщи, за да почерпи за пенсионирането си – вече беше свободна да си гледа внученцата от дъщерята: Петьо и Иван. Живееха заедно с тях. Батеви бяха донесли готови месни деликатеси и напитки, но вътре във вилата беше доста хладно и аз поизмръзнах. Постройката беше тухлена, белосана и неотоплявана, но с месните храни и напитки всички се позагряха и започнаха оживени разговори, особено в настроение изпадна приятелят им Ангел.
Ослушвах се и предъвках един-два залъка от неподходящата за стомаха ми храна, но не исках да се разбере, за да не разваля гощавката.
Увлечени в приказки и наздравици, мезетата от тавата намаляваха скоропостижно, само другарчето до мене ме наблюдаваше неспокойно под око. Търпеливо изчаквах края на пиршеството, макар и все още да потрепервах от хладината.
Внезапно засвирука дупката от комина на таванската стаичка, паднал наскоро близо до къщата. Баба Марта се проявяваше и небето започна да притъмнява. Заприбираха набързо масата, искаха да си тръгват веднага. С Христо се отправихме към входната врата да не се пречкаме в тясното салонче.
– Къде, къде тръгвате, ще дойдете с нас! – Заповядваше баткото...
Бате не искаше да слуша обясненията за недовършена работа, не признаваше и че сме си взели билети за рейса за следващия ден, нито че искаме да отпочинем спокойно тук. Христо се стъписа, познавайки много добре тежкият му характер в подобни случаи и не посмя да откаже. Щеш, не щеш и аз влезнах в колата, въпреки затормозяващата ме мисъл да остана и да задоволя глада със сутляжа без захар, както го обичахме, но...
Потеглихме вкупом надолу с ладата по мокрият вече път. Подминахме „Дългия мост“ и „Синият вир“, когато валежът се засили и се превърна в снежна лапавица. Христо, седнал на седалката зад брат си, зорко следеше километража. В стръмнината на пътя колата изведнъж се понесе неуправляемо, а насреща бе скалистото корито на реката, над него скалата продължаваше почти отвесно към върха. Христо неистово изкрещя:
– Къде, къде караш?
Почти едновременно с това се чу неуписуем гръм и трясък. Потънах дълбоко. Нищо не видях, нищо не разбрах. В друго измерение ли бях? Времето спря да съществува. Адски болки разкъсваха гръбнака ми, бъбреците и корема, гърдите. Тежкото тъпкане върху мен (много дълго?) ме накара да извикам:
– Смачкахте ме!
Дали е излизал глас, или викът ми е бил мислен? Главата ми беше някъде надълбоко в колата. Развеща ме силен мъжки глас:
– Кръв ми тече, ранен съм.
Погледнах, този път усещайки главата си изправена. Здрави ръце ме държаха, сигурно след като са ме измъкнали. Насреща тъпчеше с корема напред Ангел, показвайки драскотина на челото си – едва се забелязваше. Отново потънах в адските болки, причинени от тъпкането на дявола навярно.
Необяснимо ми бе къде потъвах, с никого не разговарях, възможно е да не чувам, а дали виждам? В тъмнина имах усещане, че седя отзад в джип, на който оправят покрива, откъдето течеше вода във врата ми и се стичаше надолу. Слабо чувах неразбираем мъжки говор. Кой се е притекъл на помощ и ни е спасил?
Не мога да проумея загубените часове от деня и от нощта. Христо самоотвержено ме предпазваше от стреса и не говореше нищо за тая злокобна катастрофа, а и след това не позволяваше да науча подробностите около нея. Не позволи да науча и кои са спасителите ни – исках поне да ги поздравя по радиоуредбата.
На следващия ден вече помня, че ми обясни, че е принесъл големия петел за курбан. Приготвяше го печен с картофки и беше поканил децата да видят, че сме живи и здрави, за да не се изплашат, като научат за случилото се на „Праматаревия мост“ (както вече го наричахме не само ние) и за потрошената Лада. Най-важно бе да не изплаши Янина, че скоро чакаха рожбица.
– Овладяно е вече всичко! Дръж се, ще премине бурята!
Опитвах се да си изясня от какво естество беше нарушението на слуха и говора ми, на зрението. Но безуспешно. Радваше ме настъпващото нормализиране, но не разбирах причината, допринесла за това. При движение се чувствах като след тежка физическа умора, но седнала удобно бях по-добре.
Наблюдавах Христо колко сръчно се справяше с домакинската работа, която обикновено беше мое задължение. Разпъна кухненската сгъваема маса и заподрежда приборите. Не забрави да качи от заредените рафтове в избата компот от съживителните черни боровинки, от вишни, джанки, грозде, напитката от кокозе. Ако ако имаше мераклии за малини, можеха да си вземат от пълната кофа на терасата.
На масата подреди малките разноцветни бутилки сок, които бяхме стерилизирали в триетажната тенджера-соковарка. Редейки чаши към приборите, не забрави и шишето с домашна ракия и другото с червено вино. Като е курбан за здраве, редно е всичко да има, макар и по глътчица да се накуси. От ухаещото топло ядене насипа по всички чинии.
Мама и татко ни изненадаха, като дойдоха празнично облечени, затъкнати със здравец. Милата ми майчица, спазваше всички обичаи – в запасаната алена банска престилка беше сложила здравец. Обиколи масата, редейки здравец и по нея. Усмихната наричаше за здравето поименно – за всички деца внуци и зетьове. Да е сладко за всички похапването от курбана за дълъг живот и крепко здраве!
Радостно настроение искреше в атмосферата. Погледът си спирах често-често върху Янина, но уверила се в спокойствието ѝ, отпуснах душата си. Всичките бяха весели и сладко се гощаваха. Ето къде е разковничето – в семейната среда – деца, зетьове, внуци, а още и майка и баща. Христо усмихнат ме наблюдаваше. Справи се блестящо с тичането около подготовката и с огромната физическата натовареност. Сетих се за стихчето от детството:
Колко мило, колко сладко
е при мама и при татко...
А то важеше и за нашите деца, и за двете внученца. Възстановяваше се и самочувствието ми.
Принасяното на курбан носи могъща духовна подкрепа – традиция, наследена още от най-дълбока древност по нашата българска земя!
85. Пролетни празници и домашни работи
Събитията следваха едно през друго така ангажиращо. Гимназиалната учителка Спаска Пеева с покана ни викаше на пленум за отчитане на дейността на оглавявания от нея Общинския съвет на жените за изминалата година, на който ни възложиха жените съветнички спешно да проведем събрания по квартали, с литературна програма, ведно с председателите на кварталните комитети на ОФ и низовите организации.
Контактувахме помежду си за подготовката на кварталното събрание с голямо желание, доброволно се включваха жените, особено младите. За много от хората не знаех къде живеят, но бързо се действаше с контакти по телефона. В салона на зала „Знаме на мира“ в Чепино с удоволствие приеха да бъдат домакини на тържеството.
Тревогата ми по време на пленума – дали ще смогнем да се подготвим, се оказа неоснователна, хората се радват да общуват помежду си. Беше времето, когато всеки можеше да намери работа. В нашия град нямаше безработица, но въпреки заетостта си, хората се включваха.
Ще се позова на точната оценка на един от нашите съвременници, изявения общественик и награждаван театрал Христо Семерджиев: с пет лева можеше да се купи пълна чанта с качествена родна храна и да нахраниш семейството.
Размисли от миналото!
И така тържественото събрание протече не със сто жени, а в претъпкан салон. Програмата беше богата. Освен изявени дейци, музика, песни и хумор участваха и учителки, заедно с учениците си. Публиката бурно аплодираше всички изпълнения. Явно е доволството от дългата, но на висота програма. Не очаквах толкова стройна организираност. Отпуснах сърчицето си напълно и спокойна си тръгнах!
Набрали инерция от това тържество, зачетохме най–великия от празниците – 3-ти март, Освобождението на България. Братята освободители, оставили костите си по редутите на Шипка, ведно с опълченците. В техните редове е бил и потомък от Христовият род от Белица.
Зачетохме си както винаги и другите мартенски празници. Тодоровден с надбягванията и 8-ми март, празникът на жените, преминал вече във семеен – знак за любовта на силният пол към съпруга, майка, баба. Китката здравец и цветята почитат с благодарност присъщото на жената обаяние в отглеждането на потомството.
Щастлива бях, опряна на рамото на незаменимият приятел до мене – Христо. Не е забравил и щерчиците ни, ходил до Елица и до новото семейство на Янина, изненадал ги. Обичаше да създава радост. Уважил беше и майка ми. Нищо не пропускаше, вършеше всичко на дело, без приказки. Неповторим беше! Съществуват ли и други като него?
Приготвил се беше за домашна работа през почивните дни – смяташе да безироса дървенията на вилата с ленен безир, правеше го всяка пролет. Натовари раницата на гърба си и с рейса кацнахме на Каратепе. Не влезе вътре, а свали товара на масата при огнището, запали огъня и притопли безира в саморъчно приготвена котелка от консервена кутия. Стриктно спазва технологията на притоплянето и веднага започва с новите четки да маже, бързайки. Всичко умее да върши с чалъм, продължава до крайния етап все така последователно.
А моята работа беше вътре в кухничката да приготвя обяда. На масата щяхме да седнем след като приключи окончателно с безиросването. Не без основание съпругата на професор Минков питаше как успява да поддържа светлия свеж цвят на дървената облицовка – чалъм му е майката.
За Христо на първо място е сезонната работа, след нея всичко друго. До края на деня се поразходихме с удоволствие да подишаме на воля край бистрата планинска река.
След изпълнената задача, следващия ден беше само за отмора. От купеното сутринта мляко закусихме, приготвих и сутляж (мляко с ориз), та да имаме и десерт към обяда. Пообиколих и ливадата да търся подрастваш киселец, а Ристето се упъти да провери дали има новодошли приятели.
Настъпващата пролет, вече загряла земята и тук, се усещаше в проболата зеленееща млада тревица. Свежест ухаеше от окъпаните иглолистни, а леко напъпилите върба и брезичка показваха вече живот. Сезонът върви заедно с надежда за добруване.
Контактувахме помежду си за подготовката на кварталното събрание с голямо желание, доброволно се включваха жените, особено младите. За много от хората не знаех къде живеят, но бързо се действаше с контакти по телефона. В салона на зала „Знаме на мира“ в Чепино с удоволствие приеха да бъдат домакини на тържеството.
Тревогата ми по време на пленума – дали ще смогнем да се подготвим, се оказа неоснователна, хората се радват да общуват помежду си. Беше времето, когато всеки можеше да намери работа. В нашия град нямаше безработица, но въпреки заетостта си, хората се включваха.
Ще се позова на точната оценка на един от нашите съвременници, изявения общественик и награждаван театрал Христо Семерджиев: с пет лева можеше да се купи пълна чанта с качествена родна храна и да нахраниш семейството.
Размисли от миналото!
И така тържественото събрание протече не със сто жени, а в претъпкан салон. Програмата беше богата. Освен изявени дейци, музика, песни и хумор участваха и учителки, заедно с учениците си. Публиката бурно аплодираше всички изпълнения. Явно е доволството от дългата, но на висота програма. Не очаквах толкова стройна организираност. Отпуснах сърчицето си напълно и спокойна си тръгнах!
Набрали инерция от това тържество, зачетохме най–великия от празниците – 3-ти март, Освобождението на България. Братята освободители, оставили костите си по редутите на Шипка, ведно с опълченците. В техните редове е бил и потомък от Христовият род от Белица.
Зачетохме си както винаги и другите мартенски празници. Тодоровден с надбягванията и 8-ми март, празникът на жените, преминал вече във семеен – знак за любовта на силният пол към съпруга, майка, баба. Китката здравец и цветята почитат с благодарност присъщото на жената обаяние в отглеждането на потомството.
Щастлива бях, опряна на рамото на незаменимият приятел до мене – Христо. Не е забравил и щерчиците ни, ходил до Елица и до новото семейство на Янина, изненадал ги. Обичаше да създава радост. Уважил беше и майка ми. Нищо не пропускаше, вършеше всичко на дело, без приказки. Неповторим беше! Съществуват ли и други като него?
Приготвил се беше за домашна работа през почивните дни – смяташе да безироса дървенията на вилата с ленен безир, правеше го всяка пролет. Натовари раницата на гърба си и с рейса кацнахме на Каратепе. Не влезе вътре, а свали товара на масата при огнището, запали огъня и притопли безира в саморъчно приготвена котелка от консервена кутия. Стриктно спазва технологията на притоплянето и веднага започва с новите четки да маже, бързайки. Всичко умее да върши с чалъм, продължава до крайния етап все така последователно.
А моята работа беше вътре в кухничката да приготвя обяда. На масата щяхме да седнем след като приключи окончателно с безиросването. Не без основание съпругата на професор Минков питаше как успява да поддържа светлия свеж цвят на дървената облицовка – чалъм му е майката.
За Христо на първо място е сезонната работа, след нея всичко друго. До края на деня се поразходихме с удоволствие да подишаме на воля край бистрата планинска река.
След изпълнената задача, следващия ден беше само за отмора. От купеното сутринта мляко закусихме, приготвих и сутляж (мляко с ориз), та да имаме и десерт към обяда. Пообиколих и ливадата да търся подрастваш киселец, а Ристето се упъти да провери дали има новодошли приятели.
Настъпващата пролет, вече загряла земята и тук, се усещаше в проболата зеленееща млада тревица. Свежест ухаеше от окъпаните иглолистни, а леко напъпилите върба и брезичка показваха вече живот. Сезонът върви заедно с надежда за добруване.
84. Жалки картини
Все още не асимилирала спокойно житейската изненада, се упътих към работното място, ангажирана с мисълта с какво да почерпя колегите в почивката на барчето. Но други събития ме изпревариха.
Д-р Шопова насаме сподели с мен следното: медицинският колектив участвал на бригада. За обяд им дали пакети храна – мухлясал суджук и хляб. Никой нищо не хапнал и връщат пакетите. Искаше да разбере от мен кой е получил храната по требвателното. Отговорих, че само „довереницата“ ги получава, тя друго не работи. Често разправяше на всеослушание как наблюдава процеса на готвене на гостби и десерти. Кои са подотчетните лица също се знаеше – отмятаха ежемесечно книгите със счетоводителката. Добавих, че нищо друго не ми е известно.
Беше свикано общо събрание на колектива, но без присъствието на ръководството. Остро бе поставен въпроса кой е получил и изписал по требвателното мухлясалият суджук за бригадата. Невъзмутими оставаха магазинерът и отговорникът на складовете (мъж и жена), без да вземат отношение. Главният готвач предварително бе оповестил пред профпредседателя Йорданка Главеева, че няма нищо общо с това. Тя попита и мен защо мълчат магазинерите.
– Отговор не мога да дам, има отговорници за това и началници.
Така премина парлама събранието (на ужким). През цялата ми 31-годишна практика не съм преживявала такова. Демонстрация на човешката алчност, улеснена от функции в други служби, вместо с образователен ценз.
Още по-жалка стана картината, когато на другия ден докторичката сподели, че ѝ се обадили анонимно по телефона да ѝ кажат, че дните ѝ в почивния дом са преброени (и тази закана се сбъдна). Милата, как да я предупредя, че не трябва да говори пред довереницата, седяща до мен, която дебнеше и се ослушваше, за да докладва – беше кандидатка за моето място. Измъчваше ме невъзможността да ѝ помогна с каквото и да било. А и ревизии не бяха правени отдавна.
Напрегнато следях касовите документи да не стане някой гаф с тях след заявлението ми за напускане – както споменах, довереницата ги носеше на управителя за подпис и ми ги връщаше – стояха дълго време по чужди бюра и всичко можеше да се случи с тях. Колективът в голямата си част работеше неспокойно, ослушвайки се – липсваше предишния климат в работата.
Д-р Шопова насаме сподели с мен следното: медицинският колектив участвал на бригада. За обяд им дали пакети храна – мухлясал суджук и хляб. Никой нищо не хапнал и връщат пакетите. Искаше да разбере от мен кой е получил храната по требвателното. Отговорих, че само „довереницата“ ги получава, тя друго не работи. Често разправяше на всеослушание как наблюдава процеса на готвене на гостби и десерти. Кои са подотчетните лица също се знаеше – отмятаха ежемесечно книгите със счетоводителката. Добавих, че нищо друго не ми е известно.
Беше свикано общо събрание на колектива, но без присъствието на ръководството. Остро бе поставен въпроса кой е получил и изписал по требвателното мухлясалият суджук за бригадата. Невъзмутими оставаха магазинерът и отговорникът на складовете (мъж и жена), без да вземат отношение. Главният готвач предварително бе оповестил пред профпредседателя Йорданка Главеева, че няма нищо общо с това. Тя попита и мен защо мълчат магазинерите.
– Отговор не мога да дам, има отговорници за това и началници.
Така премина парлама събранието (на ужким). През цялата ми 31-годишна практика не съм преживявала такова. Демонстрация на човешката алчност, улеснена от функции в други служби, вместо с образователен ценз.
Още по-жалка стана картината, когато на другия ден докторичката сподели, че ѝ се обадили анонимно по телефона да ѝ кажат, че дните ѝ в почивния дом са преброени (и тази закана се сбъдна). Милата, как да я предупредя, че не трябва да говори пред довереницата, седяща до мен, която дебнеше и се ослушваше, за да докладва – беше кандидатка за моето място. Измъчваше ме невъзможността да ѝ помогна с каквото и да било. А и ревизии не бяха правени отдавна.
Напрегнато следях касовите документи да не стане някой гаф с тях след заявлението ми за напускане – както споменах, довереницата ги носеше на управителя за подпис и ми ги връщаше – стояха дълго време по чужди бюра и всичко можеше да се случи с тях. Колективът в голямата си част работеше неспокойно, ослушвайки се – липсваше предишния климат в работата.
83. Изненадата на втората щерка
През изминалите почивни дни дъщерята Янина се обадила на родителите ми, че ще отидат с колеги от завода на Пампорово.
Надвечер след работния ден тя се обади по телефона и развълнувано сподели, че тя и приятелят ѝ са узаконили връзката си и ни канят на гости – да бъдем готови с татенцето психически, двамата ще дойдат да ни вземат без никакви специални приготовления, а само да се запознаем с домашните.
– Ристе, много те моля, спасявай положението, че емоциите не ми позволяват да мисля трезво. Как ще отидем с празни ръце – зет е това! – Затюхках се аз.
– Запази спокойствието Миче, не се паникьосвай! Както искат, така ще сторим!
Спокойното му трезво отношение в такива моменти ми вдъхваше и на мен спокойствие, приготвих само повече здравец от градината, винаги присъстващ във веселите тържества и приятната позната миризма ми разведри настроението.
Притъмняваше вече, когато пред къщи бипна зелен Москвич и от него слязоха двамата млади. Посрещнахме ги с прегръдки и искрящи от щастие очи. Беше дошъл моментът да срещна избраника на Янина. Действително беше едър висок хубавец, леко мургав с много черна начупена коса, весел сговорчив. Янина само поясни, че Ванко е инженер в завода, където и тя работеше.
Споделиха намеренията си сключването на брака им да мине по младежки, без сватба, само запознаване с родителите, които са на същото мнение. Нямахме нищо против и ние. Така стана и нашата женитба, по същия път тръгнаха и дъщерите. Трудно беше да отделяш пари за сватби, докато издържаш студенти. Времето го налагаше, макар и не за всички.
Отидохме в дома на новия зет, където ни очакваха вече на масата. До бащата на зетя Иван беше седнал неговият баджанак – Иван Цаков (лесовъд, герой на социалистическия труд). До него съпругата му Вера (моя съученичка), най-малката от петте сестри на сватята Надка, и Петър, вторият ѝ син.
Оказа се, че познавам сватовете като съграждани. Със свата Ангел сме се срещали по служба в банката, беше банков чиновник. Със сватята и двете ѝ още малки момчета, аз и Елица, също по-малко момиче, сме почивали на морето в дървените бараки на велинградското търговско предприятие в обраслите джунгли над пътя Варна–Златни пясъци (когато се слагаха основите на прочутия сега курорт).
Една просека-пътека през лозята свързваше бунгалата с плажа. Точно на нея змия ухапала пазача и той ни предупреждаваше да пазим децата да не ходят извън пътеките, а и по пътеките да внимават.
Пазачът наскоро беше утрепал голяма змия отзад до вратата на склада и момчетата я разнасяха да плашат момичетата по двора. Тогава ми правеше впечатление, че гласът на сватята непрекъснато се чуваше – викаше след палавия Ванко, а кроткият Пепи нямаше нужда от това. Грижеше се жената да не стане беля.
Ако знаех, че сватовете са познати хора, вълнението щеше да ми бъде спестено. Сватът Ангел – едър, висок, белолик, любезно предразполагаше към задушевен разговор. Родопско чедо е, роден и расъл в село Хвойна. Битът и обичаите там са близки до нашите.
Той посочи киченото халище, окачено над миндера в битовата стая и рече, че подобни имала и майка му. (Янина беше успяла да донесе част от чеиза си – бях го тъкала с жива едра вълна в естествени цветове бяло и кафяво.) Разказваше, че и Източните Родопи са пълни с древна история от траки и други народи – манастири, светилища и какво ли не. На места природата била сурова, към връх Стария кладенец имало и въртопи, пропасти и много пещери. И освен всичко друго, там растял мурсалският чай, който при нас го няма.
Сватът разказа и колко трескаво са се подготвяли двамата братя, докато на голямата тераса изградят тази битова стая – кухня с украсен дървен таван, за новото семейство. Така освен спалнята си имат и гостна, за да са самостоятелни занапред.
С Христо бяхме купили за стаята на Янина у дома голям петкрилен гардероб и спалня с ракла и две шкафчета. Оставаше да се организира, макар и трудно, разглобяване-сглобяване и да се донесе остатъкът от чеиза за новия дом. Татенцето беше на разположение – беше се пенсионирал от Промкомбината и беше зает само с обществена работа.
Сватята Надка беше по материалната част, повече гледаше да ни нагости. Разказваше как баща ѝ, освен че отгледал и задомил пет дъщери, стопанисваше Чепинската и Вельова баня, напечелил и за градежа на двуетажна къща през 30-те години на 20 век.
Сестрицата ѝ (моята съученичка) усмихната само наблюдаваше, докато съпругът ѝ Иван Цаков въодушевено поощряваше младите да се женят дорде са още млади и да създават поколения. Сватът Ангел радостно го подкрепяше, явно беше, че са много близки баджанаци. Цакови имаха дъщеря и син, още незадомени, и навярно вече се надяваха!
Така семейството беше вече скрепено – узаконено, колективът и приятелите събирани и почерпени на Пампорово. Пред младите стои бъдещето: щастлив семеен живот, ведно с нови поколения. Дай Боже!
Надвечер след работния ден тя се обади по телефона и развълнувано сподели, че тя и приятелят ѝ са узаконили връзката си и ни канят на гости – да бъдем готови с татенцето психически, двамата ще дойдат да ни вземат без никакви специални приготовления, а само да се запознаем с домашните.
– Ристе, много те моля, спасявай положението, че емоциите не ми позволяват да мисля трезво. Как ще отидем с празни ръце – зет е това! – Затюхках се аз.
– Запази спокойствието Миче, не се паникьосвай! Както искат, така ще сторим!
Спокойното му трезво отношение в такива моменти ми вдъхваше и на мен спокойствие, приготвих само повече здравец от градината, винаги присъстващ във веселите тържества и приятната позната миризма ми разведри настроението.
Притъмняваше вече, когато пред къщи бипна зелен Москвич и от него слязоха двамата млади. Посрещнахме ги с прегръдки и искрящи от щастие очи. Беше дошъл моментът да срещна избраника на Янина. Действително беше едър висок хубавец, леко мургав с много черна начупена коса, весел сговорчив. Янина само поясни, че Ванко е инженер в завода, където и тя работеше.
Споделиха намеренията си сключването на брака им да мине по младежки, без сватба, само запознаване с родителите, които са на същото мнение. Нямахме нищо против и ние. Така стана и нашата женитба, по същия път тръгнаха и дъщерите. Трудно беше да отделяш пари за сватби, докато издържаш студенти. Времето го налагаше, макар и не за всички.
Отидохме в дома на новия зет, където ни очакваха вече на масата. До бащата на зетя Иван беше седнал неговият баджанак – Иван Цаков (лесовъд, герой на социалистическия труд). До него съпругата му Вера (моя съученичка), най-малката от петте сестри на сватята Надка, и Петър, вторият ѝ син.
Оказа се, че познавам сватовете като съграждани. Със свата Ангел сме се срещали по служба в банката, беше банков чиновник. Със сватята и двете ѝ още малки момчета, аз и Елица, също по-малко момиче, сме почивали на морето в дървените бараки на велинградското търговско предприятие в обраслите джунгли над пътя Варна–Златни пясъци (когато се слагаха основите на прочутия сега курорт).
Една просека-пътека през лозята свързваше бунгалата с плажа. Точно на нея змия ухапала пазача и той ни предупреждаваше да пазим децата да не ходят извън пътеките, а и по пътеките да внимават.
Пазачът наскоро беше утрепал голяма змия отзад до вратата на склада и момчетата я разнасяха да плашат момичетата по двора. Тогава ми правеше впечатление, че гласът на сватята непрекъснато се чуваше – викаше след палавия Ванко, а кроткият Пепи нямаше нужда от това. Грижеше се жената да не стане беля.
Ако знаех, че сватовете са познати хора, вълнението щеше да ми бъде спестено. Сватът Ангел – едър, висок, белолик, любезно предразполагаше към задушевен разговор. Родопско чедо е, роден и расъл в село Хвойна. Битът и обичаите там са близки до нашите.
Той посочи киченото халище, окачено над миндера в битовата стая и рече, че подобни имала и майка му. (Янина беше успяла да донесе част от чеиза си – бях го тъкала с жива едра вълна в естествени цветове бяло и кафяво.) Разказваше, че и Източните Родопи са пълни с древна история от траки и други народи – манастири, светилища и какво ли не. На места природата била сурова, към връх Стария кладенец имало и въртопи, пропасти и много пещери. И освен всичко друго, там растял мурсалският чай, който при нас го няма.
Сватът разказа и колко трескаво са се подготвяли двамата братя, докато на голямата тераса изградят тази битова стая – кухня с украсен дървен таван, за новото семейство. Така освен спалнята си имат и гостна, за да са самостоятелни занапред.
С Христо бяхме купили за стаята на Янина у дома голям петкрилен гардероб и спалня с ракла и две шкафчета. Оставаше да се организира, макар и трудно, разглобяване-сглобяване и да се донесе остатъкът от чеиза за новия дом. Татенцето беше на разположение – беше се пенсионирал от Промкомбината и беше зает само с обществена работа.
Сватята Надка беше по материалната част, повече гледаше да ни нагости. Разказваше как баща ѝ, освен че отгледал и задомил пет дъщери, стопанисваше Чепинската и Вельова баня, напечелил и за градежа на двуетажна къща през 30-те години на 20 век.
Сестрицата ѝ (моята съученичка) усмихната само наблюдаваше, докато съпругът ѝ Иван Цаков въодушевено поощряваше младите да се женят дорде са още млади и да създават поколения. Сватът Ангел радостно го подкрепяше, явно беше, че са много близки баджанаци. Цакови имаха дъщеря и син, още незадомени, и навярно вече се надяваха!
Така семейството беше вече скрепено – узаконено, колективът и приятелите събирани и почерпени на Пампорово. Пред младите стои бъдещето: щастлив семеен живот, ведно с нови поколения. Дай Боже!
82. Побратими от фронта
Завърнахме се по живо по-здраво у дома. Поседнахме пред телевизора, още под впечатлението на отминалата ваканция.
Христо внезапно изскочи навън, както само той можеше да направи, оставяйки отворени вратите на хола и на антрето. Погледнах през прозореца навън и останах като гръмната! На отворената пътна врата Ристето се прегръщаше с тримата възрастни мъже, бършейки с ръце издайнически отронените сълзи.
Не съм виждала подобна разтърсваща картина, отразяваща спойката на бойната дружба, която трае до края на дните. Защото това бяха негови другари от фронта. Пристигнали бяха от далечния Кардам до Велинград, за да се видят на живо и да наберат сили в една почивна станция. Картите им бяха безплатни като за участници във войната, безплатно за тях бе и пътуването по БДЖ – големи специални придобивки, все пак – иначе за тях такава почивка би била немислима.
Когато се появила тази възможност, те не се поколебали нито за миг да тръгнат на далечен път, преди настъпващата зима. Смятаха го за дар на бойната дружба помежду им.
Потекоха тежките военни спомени, поменаха и загиналите техни земляци от Добруджа. Колкото и да се стараех да ги погостя, те рядко посягаха към нареденото на масата – по-силни бяха нахлуващите картини от миналото.
Тримата бивши бойци бяха и рода. Митко, побратимът на Христо, брат му Борис и военният кореспондент Димитър – женен за сестра им.
Оживените разговори не стихваха. Митко отведнъж скочи, поглеждайки часовника си – ще закъснеят да се приберат до определения час, след който заключват вратите на почивния дом. Заедно с тях тръгна и Христо, за да види къде са настанени и да се уточнят за следващите срещи, без това да пречи и на отдиха им.
Още на другия ден увековечиха с кабинетна снимка срещата си. Запаметиха я за поколенията – да се знае, че фронтоваците и от Златна Добруджа, и от Родопа планина, и отвсякъде са родни братя!
Христо внезапно изскочи навън, както само той можеше да направи, оставяйки отворени вратите на хола и на антрето. Погледнах през прозореца навън и останах като гръмната! На отворената пътна врата Ристето се прегръщаше с тримата възрастни мъже, бършейки с ръце издайнически отронените сълзи.
Не съм виждала подобна разтърсваща картина, отразяваща спойката на бойната дружба, която трае до края на дните. Защото това бяха негови другари от фронта. Пристигнали бяха от далечния Кардам до Велинград, за да се видят на живо и да наберат сили в една почивна станция. Картите им бяха безплатни като за участници във войната, безплатно за тях бе и пътуването по БДЖ – големи специални придобивки, все пак – иначе за тях такава почивка би била немислима.
Когато се появила тази възможност, те не се поколебали нито за миг да тръгнат на далечен път, преди настъпващата зима. Смятаха го за дар на бойната дружба помежду им.
 |
| От двете страни на Христо са Митко и брат му Борис, а крайният млад мъж вдясно е военният кореспондент Димитър |
Тримата бивши бойци бяха и рода. Митко, побратимът на Христо, брат му Борис и военният кореспондент Димитър – женен за сестра им.
Оживените разговори не стихваха. Митко отведнъж скочи, поглеждайки часовника си – ще закъснеят да се приберат до определения час, след който заключват вратите на почивния дом. Заедно с тях тръгна и Христо, за да види къде са настанени и да се уточнят за следващите срещи, без това да пречи и на отдиха им.
Още на другия ден увековечиха с кабинетна снимка срещата си. Запаметиха я за поколенията – да се знае, че фронтоваците и от Златна Добруджа, и от Родопа планина, и отвсякъде са родни братя!
четвъртък, 5 ноември 2015 г.
81. Родословното дърво на Праматарови
В миналото фамилиите са имали многобройна челяд. Само дядото на Христо Петър (Пенко) Праматаров е имал 6 деца:
1. Никола, бащата на Христо – земеделец
2. Мойсей – починал още млад
3. Благо – загинал във войната
4. Димитър – кръчмарят
5. Илия
6. Параскева (Кева), омъжена за Димитър Караилиев
Другите семейства от поколението на Никола са на учителя Мойсей Иванов Праматаров, Пенко Н. Праматаров и свещеника Атанас Праматаров, чийто потомци се преименували Попови: Славе, със съпруга Марга, Атанас женен за учителката Зинка, Мария Попова и Доста.
Децата на Славе са: Елена и Кирчо, а на Атанас – Иван и Незабравка.
Христо описа подробно и за братовчедката на баща му Кева, омъжена у Алексови, майка на Борис Алексов. Запечата написаното в пощенски плик и го изпрати по Георги Калоянов на Алексиев за родословното дърво.
Дали бе направено това родословно дърво, не ми е известно. Ако Георги Алексиев го е направил, то би било и вековно, и много разклонено.
И чичо Мойсей Праматаров, а и чичо Пенко са с многобройна челяд. Родолюбци, напуснали Елешница още през 1900 г. като свещеника Атанас Праматаров, учители, просветители.
Не спирали борбата и в родния си край. Леля Анна ми разправяше за Априлското въстание – баща ѝ Мойсей Праматаров, участник във въстанието, е написал ръкопис за него. Десетилетия по-късно една родственица взела неговия труд, за да го използава да опише Априлското въстание. Повече не го върнала, леля Анна не знаеше за участта му. Ръкописът му за Илинденското въстание обаче се пази в Историческия музей във Велинград.
Мойсей Праматаров се оженил през 1905 г. за Олга Хаджирашкова, родена в Пазарджик. Като девойка учителствала в Каменица, с осиновеното от нея сираче Велика. Родила и три дъщери. Построили си къща в Каменица. У тях се приютил и белодробно болния ѝ брат Стефан Хаджирашков, буден младеж.
А женската челяд растяла и поемала по пътя на родителите – нито една не изменила на учителската професия. Омъжила се Иванка и нароила още трима – Оля, Гергана и Мартин (Мойсеичо го наричаха). Те обаче не последваха семейната традиция. Гергана стана метереолог, Оля завърши консерваторията, а Мартин освен че завърши външна търговия, в Швеция добави и друго образование – биология и физиология. Но децата в тяхното поколение стават по-малобройни. Оля има син Красимир (останал без майка на 9 г.), а брат ѝ – син и дъщеря.
Леля Анна посрещаше и изпращаше всичките, когато идваха във Велинград.
Първият син на дядо Пенко П. Праматаров – Никола, моят свекър, също е имал не малко поколение. Ходил на гурбет в Америка, но бързо се е върнал, поради обявената мобилизация през септември 1912 г. и началото на Първата Балканска война. Както знаем от историята, боевете почти без прекъсване продължават вече като война между балканските съюзници и през 1913 г.
Завърнал се от фронта през лятото на 1913 г. И навярно тогава се оженил за годеницата си Елена Васева. Първият му син Иван се родил през май 1914 г., а два месеца по-късно започнала Първата световна война, в която България и 27-ми Чепински пехотен полк се включили през октомври 1915 г. Никола пак се озовал на фронта.
Вторият му син Петър се родил през май 1918 г., а третият – Христо, дни след смъртта на Петър – през септември 1920 г. След три години дошла и дъщерята Надежда, а след още три и последният син Димитър. Никола със силната духом и физически жена до себе си – родената в Белица Елена от Васевия голям род – работили земята и отглеждали децата си.
Заедно с децата ходели по ниви и ливади, на окропа за къпане и пране, на хигиена. Хубавата беличенка Елена държала много на чистотата.
В долната стая на къщата им живееше дребничката на ръст съсухрена баба Минка – свекървата. Силите я напускали, но както може гледала да помогне. Често отказвала да се храни, затова най-големия син Иван я ушвал на гърба си и я качвал по стълбите, за да седне на трапезата с тях. Всичките я обичали и дълги години се споменяше добрата баба Минка.
Децата растели като гъбки. Момчетата възмъжавали едри левенти и физкултурници. Женени и тримата, дори най-малкият Димитър, изпреварил Христо. Когато аз и Христо се събрахме, брат му имаше вече син Николайчо, а впоследствие се роди и дъщеря им Иванка.
Сестрата Надежда беше омъжена за Славчо Семерджиев от Каменица, имаха дъщеря вече – Елена, носеше името на свекърва ми. Втората им дъщеря – Катето, поднови името на баба си от Каменица.
Христо, задомил се последен, не остава по-назад с двете дъщери през две години – Елица и Янина. Бате Ване със съпругата му Иванка отимаха дъщеря Мая почти едновременно с нашата Янина.
Поколенията безспирно се множат, на семейство по четири внуци, та се радваме и на правнуци!
1. Никола, бащата на Христо – земеделец
2. Мойсей – починал още млад
3. Благо – загинал във войната
4. Димитър – кръчмарят
5. Илия
6. Параскева (Кева), омъжена за Димитър Караилиев
Другите семейства от поколението на Никола са на учителя Мойсей Иванов Праматаров, Пенко Н. Праматаров и свещеника Атанас Праматаров, чийто потомци се преименували Попови: Славе, със съпруга Марга, Атанас женен за учителката Зинка, Мария Попова и Доста.
Децата на Славе са: Елена и Кирчо, а на Атанас – Иван и Незабравка.
Христо описа подробно и за братовчедката на баща му Кева, омъжена у Алексови, майка на Борис Алексов. Запечата написаното в пощенски плик и го изпрати по Георги Калоянов на Алексиев за родословното дърво.
Дали бе направено това родословно дърво, не ми е известно. Ако Георги Алексиев го е направил, то би било и вековно, и много разклонено.
И чичо Мойсей Праматаров, а и чичо Пенко са с многобройна челяд. Родолюбци, напуснали Елешница още през 1900 г. като свещеника Атанас Праматаров, учители, просветители.
Не спирали борбата и в родния си край. Леля Анна ми разправяше за Априлското въстание – баща ѝ Мойсей Праматаров, участник във въстанието, е написал ръкопис за него. Десетилетия по-късно една родственица взела неговия труд, за да го използава да опише Априлското въстание. Повече не го върнала, леля Анна не знаеше за участта му. Ръкописът му за Илинденското въстание обаче се пази в Историческия музей във Велинград.
Мойсей Праматаров се оженил през 1905 г. за Олга Хаджирашкова, родена в Пазарджик. Като девойка учителствала в Каменица, с осиновеното от нея сираче Велика. Родила и три дъщери. Построили си къща в Каменица. У тях се приютил и белодробно болния ѝ брат Стефан Хаджирашков, буден младеж.
А женската челяд растяла и поемала по пътя на родителите – нито една не изменила на учителската професия. Омъжила се Иванка и нароила още трима – Оля, Гергана и Мартин (Мойсеичо го наричаха). Те обаче не последваха семейната традиция. Гергана стана метереолог, Оля завърши консерваторията, а Мартин освен че завърши външна търговия, в Швеция добави и друго образование – биология и физиология. Но децата в тяхното поколение стават по-малобройни. Оля има син Красимир (останал без майка на 9 г.), а брат ѝ – син и дъщеря.
Леля Анна посрещаше и изпращаше всичките, когато идваха във Велинград.
Първият син на дядо Пенко П. Праматаров – Никола, моят свекър, също е имал не малко поколение. Ходил на гурбет в Америка, но бързо се е върнал, поради обявената мобилизация през септември 1912 г. и началото на Първата Балканска война. Както знаем от историята, боевете почти без прекъсване продължават вече като война между балканските съюзници и през 1913 г.
Завърнал се от фронта през лятото на 1913 г. И навярно тогава се оженил за годеницата си Елена Васева. Първият му син Иван се родил през май 1914 г., а два месеца по-късно започнала Първата световна война, в която България и 27-ми Чепински пехотен полк се включили през октомври 1915 г. Никола пак се озовал на фронта.
Вторият му син Петър се родил през май 1918 г., а третият – Христо, дни след смъртта на Петър – през септември 1920 г. След три години дошла и дъщерята Надежда, а след още три и последният син Димитър. Никола със силната духом и физически жена до себе си – родената в Белица Елена от Васевия голям род – работили земята и отглеждали децата си.
Заедно с децата ходели по ниви и ливади, на окропа за къпане и пране, на хигиена. Хубавата беличенка Елена държала много на чистотата.
В долната стая на къщата им живееше дребничката на ръст съсухрена баба Минка – свекървата. Силите я напускали, но както може гледала да помогне. Често отказвала да се храни, затова най-големия син Иван я ушвал на гърба си и я качвал по стълбите, за да седне на трапезата с тях. Всичките я обичали и дълги години се споменяше добрата баба Минка.
Децата растели като гъбки. Момчетата възмъжавали едри левенти и физкултурници. Женени и тримата, дори най-малкият Димитър, изпреварил Христо. Когато аз и Христо се събрахме, брат му имаше вече син Николайчо, а впоследствие се роди и дъщеря им Иванка.
Сестрата Надежда беше омъжена за Славчо Семерджиев от Каменица, имаха дъщеря вече – Елена, носеше името на свекърва ми. Втората им дъщеря – Катето, поднови името на баба си от Каменица.
Христо, задомил се последен, не остава по-назад с двете дъщери през две години – Елица и Янина. Бате Ване със съпругата му Иванка отимаха дъщеря Мая почти едновременно с нашата Янина.
Поколенията безспирно се множат, на семейство по четири внуци, та се радваме и на правнуци!
80. Чепино – благословена българска земя
Така е кръстил книгата си учителят Петър Полежански, която подари на семейството ни с автограф за спомен. Вложил е много знания и проучвания и къртовска работа в написването на този краеведчески труд. Стъпка по стъпка е обикалял района, синтезирайки най-важното за своя роден край. Принос за това имат и известни за времето си общественици като Манол Чолев, Йосиф Ковачев, много учителки и др.
И аз и Христо познаваме всички описани местности. Историческите места започнах да посещавам още от първо отделение с любимата ни учителка Анна Главеева, съпруга на учителя Илия Главеев, син на Филип Главеев, големият родолюбец на Чепино. Милата ни учителка, макар да страдаше от белодробно заболяване, с желание организираше излети и екскурзии.
Веднъж, когато бях в първо отделение отидохме с теснолинейката до най-високата гара на Балканския полуостров – Аврамово. Най-трудният участък на линията от Чепино до Якоруда е завършен през октомври 1928 г., когато съм се родила аз. Заедно с моите връстници, радостни до немай къде, под строй се качихме на подканящия със свирката и бълващ пушек черен локомотив, който теглеше зелените пътнически вагони.
Госпожата ни даде знак да запеем и още от гарата наоколо се понесе „Хей Балкан ти роден наш“, с тази песен неусетно минахме и първия близък тунел. Наскачахме по прозорците да огледаме околността от височината, как се разминаваме с река Абланица – тя към Чепино, а ние под звъна на железните колела към височината, където се виеше така наречената осморка на линията към първата спирка – Аврамово. С любопитство накацали по прозорците се чудехме как е възможно пухтящият локомотив, който се носи високо над нас, да завива в посока обратна на вагона в който бяхме ние – последния.
Догадки и опасения изпълниха детските глави, но госпожата усмихната ни обясняваше, че това е най-прекият път, по който се свързваме с Благоевградския район – през дивните Родопи до подножието на Рила и Пирин, където е вододелът на река Места и Марица. Тази, строена по алпийски образец жп линия е от най-интересните в Европа, поради природните ни красоти. Наслаждавахме се и на чистия планински въздух.
Свирката извести приближаването на Аврамово и скоро спря на малката гара – целта на пътуването ни. Влакът продължи пътя си към Якоруда, а ние се изкачихме на височината близо до гарата. Подухваше студен вятър, на откритото било нямаше растителност, но вниманието и въпросите ни бяха все към специалната жп линия. Отговорите на учителката ни бяха изчерпателни. Носехме си и закуски за подкрепа, докато ни вземе влака на връщане, но никой не посягаше към тях.
Любознателността на подрастващите от втората половина на 20 век се задоволяваше най-вече в училище. В нашия край малко хора имаха ток, а и радиоапарати също, а прожекциите в киното бяха по-редки през тоя период. Любими ми бяха книгите. И за тях времето беше оскъдно, налагаше се да помагаме в селскостопанската и домашната работа.
Въпреки някои трудности, училището беше за мене широко отворен прозорец към живота. В миналото за мен учителската професия беше призвание, упражнявана с желание. А живият спомен за любимата ми първа учителка ще ме съпътства до края!
И моята добра приятелка от Каратепе Фатима говори с любов за първия си учител Петър Полежаиски, а тя е родена през 1952 г. Фатмето е много ученолюбива и работлива жена.
Родила е три деца – син и две дъщери. Едната е омъжена в Ракитово с двама сина, а другата си е на село, и тя с три деца като майка си: две дъщери и малък син, който разговаря с баба си по телефона и когато тя е при мен. Тя го пита: „Кажи, сино?“ , а той надълго и широко ѝ обяснява какво го вълнува в момента – какво ли не вълнува децата. Без значение е, че живее високо горе в планината, той е дете на 21-вия век. Баща му е във възторг, че му подражава.
Трудолюбието на тези хора е голямо, с каквото и да се захванат. Произвеждат картофи, особено застъпват специален червен сорт, от реколтата подаряват и на мен. В сезона на черните боровинки, кокозе и гъби припечелват по малко допълнително, а и за зимнина приготвят. А за зимнината на добитъка косят трева, сушат и балират сеното – ръце и крака не знаят почивка.
Близките ми отношения с тях в дадени моменти ме отпращат в далечни времена. Разговорите между нас протичат обикновено, но помежду си те говорят много бързо и някои думи и изрази, възклицания остават неразбираеми за мен. Така само помежду си свойски си изясняват случилото се.
Друга загадка е начинът, по които оплакват починалия близък, високо припявайки на глас името и всички подробности. Подобни напеви не ми се е случвало да чуя, научих го пак от Фатима, която често споделяше с мен и много лични неща. Една сутрин, на ранина, ридаейки още с влизането си, ме прегърна и занарежда:
– Момчето завчера се утрепало с моторо, обадиха се и обикалям гората да пея и викам колкото имам глас за убавото, кротко дете... без сили останах...
Полегна докато приготвя нещо сладко да пийне за гърлото, поотпусна се в унес. След това разказа по-смислено как момчето на сестра ѝ и нейният син работели като горски работници в Смолянско. Сестриният ѝ син се качил на мотора да иде в село да види приятелката си, но по пътя катастрофирал жестоко. Бил единствено дете на майка и на баща. Погребали момчето, дошла и приятелката му с цветя и много свещи, но не посмяла да ги запали. Оставила ги на гроба до цветята... Вместо сватбуване, което очаквали – сега го оплакват.
Фатима пак заприпява и, бършейки с ръка очите си, извади от джоба голям плик, пълен със снимки на двамата млади. Редеше ги по леглото да ги видя колко са гиздави и лика–прилика, и на мотора и навсякъде заедно, усмихнати, прегърнати. Тревогата по изгубеното чедо ще съсипе сестрицата! Разтърстващо е душевно, когато не си в състояние да помогнеш, но търсят да споделят с теб тегобата човешка.
Само се чудя и мая, не са ли тези хора преките потомци на бесите.
Често при срещите си с приятелите ми високопланинци в разговора за дома им се отнасям на Сютка и от птичи поглед, гледам надолу, най-вече зареяна малко наляво. Високо горе от незапомнени времена са наредени махалите като на длан. Вече строят нови удобни двукатни къщи. Живот сред красота и чист въздух. Тези хора не напускат родните местенца, както става навред из страната.
Коренно се промени животът и приходите на планинците. В миналото отглеждаха големи стада овце и едър добитък, когато държавата се грижеше за фуражи и изкупуваше животните за месо (чисто и прясно). Сега те отглеждат животни само за нуждите на семействата си. Младежите търсят работа другаде. Затриха се заводи, предприятия, фабрики и във Велинград, затова отиват надалеч, но само мъжете – на гурбет.
Растат нови технически поколения, надеждата е те мирно да поемат юздите на живота. Грях е ламтежът за охолство, дворци, гори и имоти, когато ножът е опрял в кокала. Осъзнайте се мили хора.
Прескочих далееко, далеко!
Поуспокоила се временно, Фатима стана и отидох навън да я изпратя.
Христо, купил хляб, се връщаше, а с него вървеше Георги Калоянов. Той вече се пенсионира и беше председател на дружеството на трезвениците, където и Ристето членува. Умуваха кога да правят отчетно събрание. Освен това Христо беше поел ангажимент към Георги Алексиев – управителя на почивния дом на Спортния тотализатор. Трябваше да опише подробно за родството на Праматарови с бай Борис Алексов, тъй като Георги Алексиев прави родословно дърво за целия род.
Георги с вълнение пое подготвеното и се прегърнаха, осенени от спомени. Калояновият род също е голям, а и родът на Ленчето – Белуховият не пада по-долу. Забързан тръгна, но отведнъж се сети, че има да ни предаде поканата от жена му – правела баница, та да отидем да ни погости. Елена ни чакаше с нетърпение, подготвила айран и други неща за похапване. Тя бе гимназиална учителка, с много висока култура, отнасяше се приятелски към всички.
И двамата с Георги бяха много отзивчиви хора, помагаха на когото с каквото могат. Гостуваха им колежки Елена или приятели, общуваха с много хора. Синове, внуци и снахи идваха често на Каратепе за отмора и за плаж на поляната отсреща. На пейката до вилата им, на сянка между порасналите борчета, винаги имаше и седнали на раздумка съседи.
И аз и Христо познаваме всички описани местности. Историческите места започнах да посещавам още от първо отделение с любимата ни учителка Анна Главеева, съпруга на учителя Илия Главеев, син на Филип Главеев, големият родолюбец на Чепино. Милата ни учителка, макар да страдаше от белодробно заболяване, с желание организираше излети и екскурзии.
Веднъж, когато бях в първо отделение отидохме с теснолинейката до най-високата гара на Балканския полуостров – Аврамово. Най-трудният участък на линията от Чепино до Якоруда е завършен през октомври 1928 г., когато съм се родила аз. Заедно с моите връстници, радостни до немай къде, под строй се качихме на подканящия със свирката и бълващ пушек черен локомотив, който теглеше зелените пътнически вагони.
Госпожата ни даде знак да запеем и още от гарата наоколо се понесе „Хей Балкан ти роден наш“, с тази песен неусетно минахме и първия близък тунел. Наскачахме по прозорците да огледаме околността от височината, как се разминаваме с река Абланица – тя към Чепино, а ние под звъна на железните колела към височината, където се виеше така наречената осморка на линията към първата спирка – Аврамово. С любопитство накацали по прозорците се чудехме как е възможно пухтящият локомотив, който се носи високо над нас, да завива в посока обратна на вагона в който бяхме ние – последния.
Догадки и опасения изпълниха детските глави, но госпожата усмихната ни обясняваше, че това е най-прекият път, по който се свързваме с Благоевградския район – през дивните Родопи до подножието на Рила и Пирин, където е вододелът на река Места и Марица. Тази, строена по алпийски образец жп линия е от най-интересните в Европа, поради природните ни красоти. Наслаждавахме се и на чистия планински въздух.
Свирката извести приближаването на Аврамово и скоро спря на малката гара – целта на пътуването ни. Влакът продължи пътя си към Якоруда, а ние се изкачихме на височината близо до гарата. Подухваше студен вятър, на откритото било нямаше растителност, но вниманието и въпросите ни бяха все към специалната жп линия. Отговорите на учителката ни бяха изчерпателни. Носехме си и закуски за подкрепа, докато ни вземе влака на връщане, но никой не посягаше към тях.
Любознателността на подрастващите от втората половина на 20 век се задоволяваше най-вече в училище. В нашия край малко хора имаха ток, а и радиоапарати също, а прожекциите в киното бяха по-редки през тоя период. Любими ми бяха книгите. И за тях времето беше оскъдно, налагаше се да помагаме в селскостопанската и домашната работа.
Въпреки някои трудности, училището беше за мене широко отворен прозорец към живота. В миналото за мен учителската професия беше призвание, упражнявана с желание. А живият спомен за любимата ми първа учителка ще ме съпътства до края!
И моята добра приятелка от Каратепе Фатима говори с любов за първия си учител Петър Полежаиски, а тя е родена през 1952 г. Фатмето е много ученолюбива и работлива жена.
Родила е три деца – син и две дъщери. Едната е омъжена в Ракитово с двама сина, а другата си е на село, и тя с три деца като майка си: две дъщери и малък син, който разговаря с баба си по телефона и когато тя е при мен. Тя го пита: „Кажи, сино?“ , а той надълго и широко ѝ обяснява какво го вълнува в момента – какво ли не вълнува децата. Без значение е, че живее високо горе в планината, той е дете на 21-вия век. Баща му е във възторг, че му подражава.
Трудолюбието на тези хора е голямо, с каквото и да се захванат. Произвеждат картофи, особено застъпват специален червен сорт, от реколтата подаряват и на мен. В сезона на черните боровинки, кокозе и гъби припечелват по малко допълнително, а и за зимнина приготвят. А за зимнината на добитъка косят трева, сушат и балират сеното – ръце и крака не знаят почивка.
Близките ми отношения с тях в дадени моменти ме отпращат в далечни времена. Разговорите между нас протичат обикновено, но помежду си те говорят много бързо и някои думи и изрази, възклицания остават неразбираеми за мен. Така само помежду си свойски си изясняват случилото се.
Друга загадка е начинът, по които оплакват починалия близък, високо припявайки на глас името и всички подробности. Подобни напеви не ми се е случвало да чуя, научих го пак от Фатима, която често споделяше с мен и много лични неща. Една сутрин, на ранина, ридаейки още с влизането си, ме прегърна и занарежда:
– Момчето завчера се утрепало с моторо, обадиха се и обикалям гората да пея и викам колкото имам глас за убавото, кротко дете... без сили останах...
Полегна докато приготвя нещо сладко да пийне за гърлото, поотпусна се в унес. След това разказа по-смислено как момчето на сестра ѝ и нейният син работели като горски работници в Смолянско. Сестриният ѝ син се качил на мотора да иде в село да види приятелката си, но по пътя катастрофирал жестоко. Бил единствено дете на майка и на баща. Погребали момчето, дошла и приятелката му с цветя и много свещи, но не посмяла да ги запали. Оставила ги на гроба до цветята... Вместо сватбуване, което очаквали – сега го оплакват.
Фатима пак заприпява и, бършейки с ръка очите си, извади от джоба голям плик, пълен със снимки на двамата млади. Редеше ги по леглото да ги видя колко са гиздави и лика–прилика, и на мотора и навсякъде заедно, усмихнати, прегърнати. Тревогата по изгубеното чедо ще съсипе сестрицата! Разтърстващо е душевно, когато не си в състояние да помогнеш, но търсят да споделят с теб тегобата човешка.
Само се чудя и мая, не са ли тези хора преките потомци на бесите.
Често при срещите си с приятелите ми високопланинци в разговора за дома им се отнасям на Сютка и от птичи поглед, гледам надолу, най-вече зареяна малко наляво. Високо горе от незапомнени времена са наредени махалите като на длан. Вече строят нови удобни двукатни къщи. Живот сред красота и чист въздух. Тези хора не напускат родните местенца, както става навред из страната.
Коренно се промени животът и приходите на планинците. В миналото отглеждаха големи стада овце и едър добитък, когато държавата се грижеше за фуражи и изкупуваше животните за месо (чисто и прясно). Сега те отглеждат животни само за нуждите на семействата си. Младежите търсят работа другаде. Затриха се заводи, предприятия, фабрики и във Велинград, затова отиват надалеч, но само мъжете – на гурбет.
Растат нови технически поколения, надеждата е те мирно да поемат юздите на живота. Грях е ламтежът за охолство, дворци, гори и имоти, когато ножът е опрял в кокала. Осъзнайте се мили хора.
Прескочих далееко, далеко!
Поуспокоила се временно, Фатима стана и отидох навън да я изпратя.
Христо, купил хляб, се връщаше, а с него вървеше Георги Калоянов. Той вече се пенсионира и беше председател на дружеството на трезвениците, където и Ристето членува. Умуваха кога да правят отчетно събрание. Освен това Христо беше поел ангажимент към Георги Алексиев – управителя на почивния дом на Спортния тотализатор. Трябваше да опише подробно за родството на Праматарови с бай Борис Алексов, тъй като Георги Алексиев прави родословно дърво за целия род.
Георги с вълнение пое подготвеното и се прегърнаха, осенени от спомени. Калояновият род също е голям, а и родът на Ленчето – Белуховият не пада по-долу. Забързан тръгна, но отведнъж се сети, че има да ни предаде поканата от жена му – правела баница, та да отидем да ни погости. Елена ни чакаше с нетърпение, подготвила айран и други неща за похапване. Тя бе гимназиална учителка, с много висока култура, отнасяше се приятелски към всички.
И двамата с Георги бяха много отзивчиви хора, помагаха на когото с каквото могат. Гостуваха им колежки Елена или приятели, общуваха с много хора. Синове, внуци и снахи идваха често на Каратепе за отмора и за плаж на поляната отсреща. На пейката до вилата им, на сянка между порасналите борчета, винаги имаше и седнали на раздумка съседи.
79. Дойде време и за отдих
Нашата малка дъщеря, израснала по-голяма от мене, свикнала веднага с работата в заводската лаборатория, помагаше и вкъщи. От ръцете ѝ не убягваше никаква домакинска работа. Готвеше с желание по готварската книга, плетеше. Беше времето на обикновените дънкови платове, от които си шиеше сама по кройки от немското списание „Прамо“ поли, панталони, рокли.
Веднъж я попитах:
– С тая дълга вталена рокля изглеждаш още по-висока – ще се намери ли толкова висок кавалер?
Тя със смях ми отвърна, че вече е намерен. Радвах се, че така присърце се подготвя за всичко в живота. Попитах хубавец ли е партньорът и отговорът беше „да“. Това беше достатъчно – взаимно да се харесват.
Вечерта се уточнихме с Христо да отскочим малко до Каратепе. Това го подсети да ми каже, че е прекратено издирването на обирджията – приема се за квалифициран състав на кражба с неизвестен извършител. Мама и татко както винаги бяха в къщи и Янина нямаше да бъде сама, а ние щяхме да пообиколим пак и да заредим с нови сили.
Физическото натоварване, събиране на сухи паднали клони и дръвца, готвенето навън в гърненцето така добре отморяваше след умствената умора.
Заобикаляхме и приятелите от близките къшли да вземем топло издоено прясно млечице, пък потрябва ли, купувахме и домашно масло, дори когато вече е насолено. Голямо приятелство ни свързваше с тези отрудени планинци, изповядващи исляма. Те с охота посрещаха гости, но обичаха и да ни гостуват. Контактуваме редовно и взаимно си помагахме.
Свойски се почерпвахме и при всички празници. Характерно беше при тях да подаряват ръчно изработени красиви като за дарове терлици, пуловери, мъжки вълнени чорапи – бели, с ажурена украса на стъпалата. С умение подготвяха по специфичен начин меденки и баклави по време на Шекер (Рамазан) Байрама. А за Курбан Байрам изпичаха овнешкото месо (което обичам много) в голяма тава, или го варяха на саздърма, която пълнеха в найлонови шишета с отрязана горната част. Така залоила се, саздърмата може да се изсипе от съда като запази специалната си форма.
Случваше се да ми гостуват едновременно по няколко гелини, тогава предпочитаха да подвият крака на тревистата поляна. Настоявах да приседнат на пейката за по-удобно да поднеса кафенце, локум, вафли и каквото и да е, но те предпочитаха тревата...
Когато не бяха ангажирани покрай овцете и телетата за през деня и разполагаха със свободно време, гостуваха и вътре. Но това беше рядко, само по празници. Закон беше жените да се обличат с дълги дрехи, с дълги ръкави и никога да не се събуват боси. Главите с дълги сплетени коси пребраждаха обикновено с пъстри и красиви забрадки.
За отбелязване е, че са гласовити още от деца – пеят и мъже, и жени. Наблюдавала съм мъжко хоро не веднъж. Всички мъже играят, пеейки надвечер на Курбан Байрам. Хорото обикновено се виеше при горския дом срещу нашето бунгало. Ехото разнася надалече силните мъжки гласове – наслаждение неповторимо. Песните им са старинни, а и хорото народно, но особено – има стъпки и на ръченица, обратно и бързо напред, та без специално да го научиш е невъзможно да играеш.
Веднъж в село Кръстава присъствахме на сватба на приятелско семейство. На хорото се хвана приятелка и тъкмо ми се прищя да се хвана и аз, тя при завръщането обратно кръстоса крака и падна на вътрешното свободно пространство – развали хорото. Пред очите ми е случаят и не посмявам да пробвам играта. Може би любимката ми Нешка Робева ги знае и ползва при своите многобройни спектакли, старинни и чевръсти.
Веднъж я попитах:
– С тая дълга вталена рокля изглеждаш още по-висока – ще се намери ли толкова висок кавалер?
Тя със смях ми отвърна, че вече е намерен. Радвах се, че така присърце се подготвя за всичко в живота. Попитах хубавец ли е партньорът и отговорът беше „да“. Това беше достатъчно – взаимно да се харесват.
Вечерта се уточнихме с Христо да отскочим малко до Каратепе. Това го подсети да ми каже, че е прекратено издирването на обирджията – приема се за квалифициран състав на кражба с неизвестен извършител. Мама и татко както винаги бяха в къщи и Янина нямаше да бъде сама, а ние щяхме да пообиколим пак и да заредим с нови сили.
Физическото натоварване, събиране на сухи паднали клони и дръвца, готвенето навън в гърненцето така добре отморяваше след умствената умора.
Заобикаляхме и приятелите от близките къшли да вземем топло издоено прясно млечице, пък потрябва ли, купувахме и домашно масло, дори когато вече е насолено. Голямо приятелство ни свързваше с тези отрудени планинци, изповядващи исляма. Те с охота посрещаха гости, но обичаха и да ни гостуват. Контактуваме редовно и взаимно си помагахме.
Свойски се почерпвахме и при всички празници. Характерно беше при тях да подаряват ръчно изработени красиви като за дарове терлици, пуловери, мъжки вълнени чорапи – бели, с ажурена украса на стъпалата. С умение подготвяха по специфичен начин меденки и баклави по време на Шекер (Рамазан) Байрама. А за Курбан Байрам изпичаха овнешкото месо (което обичам много) в голяма тава, или го варяха на саздърма, която пълнеха в найлонови шишета с отрязана горната част. Така залоила се, саздърмата може да се изсипе от съда като запази специалната си форма.
Случваше се да ми гостуват едновременно по няколко гелини, тогава предпочитаха да подвият крака на тревистата поляна. Настоявах да приседнат на пейката за по-удобно да поднеса кафенце, локум, вафли и каквото и да е, но те предпочитаха тревата...
Когато не бяха ангажирани покрай овцете и телетата за през деня и разполагаха със свободно време, гостуваха и вътре. Но това беше рядко, само по празници. Закон беше жените да се обличат с дълги дрехи, с дълги ръкави и никога да не се събуват боси. Главите с дълги сплетени коси пребраждаха обикновено с пъстри и красиви забрадки.
За отбелязване е, че са гласовити още от деца – пеят и мъже, и жени. Наблюдавала съм мъжко хоро не веднъж. Всички мъже играят, пеейки надвечер на Курбан Байрам. Хорото обикновено се виеше при горския дом срещу нашето бунгало. Ехото разнася надалече силните мъжки гласове – наслаждение неповторимо. Песните им са старинни, а и хорото народно, но особено – има стъпки и на ръченица, обратно и бързо напред, та без специално да го научиш е невъзможно да играеш.
Веднъж в село Кръстава присъствахме на сватба на приятелско семейство. На хорото се хвана приятелка и тъкмо ми се прищя да се хвана и аз, тя при завръщането обратно кръстоса крака и падна на вътрешното свободно пространство – развали хорото. Пред очите ми е случаят и не посмявам да пробвам играта. Може би любимката ми Нешка Робева ги знае и ползва при своите многобройни спектакли, старинни и чевръсти.
78. Не оставяй днешната работа за утре
Това е девизът съпътстващ ме в обществената работа, както и във служебната. Знаех си вече, че е валиден и до края на света.
Задълженията се разрастваха. Освен сесиите, продължаваха и желаните седенки с песни и богат хумор с участието на тримата хумористи: Стела, Наско и Христо Семерджиев. Никога не отказваха, а идваха с желание, доволни от въодушевлението, с което ги даряваха хората.
Наско живееше в нашия район с жена си и двете си дъщерички. Съпругата му Величка винаги изненадваше с приготвени почерпки, както и много други млади и по-възрастни, свикнали да черпят от сърце. Репертоарът на Стела Начева – учителката и артиска-хумористка бе неизчерпаем. И Христо като ръководител знаеше какво да поднесе на съответната публика съграждани, за които раздаваха с желание и умение своето изкуство.
Изнизваха се годините и кандидат за пенсиониране беше домакинът. Време беше за ново служебно облекло, поради което главният счетоводител ни изпрати да изберем подходящ плат за престилки в текстилния магазин за четирите служителки в счетоводството. Закупеният плат оставихме при шивачката на почивния дом. Оставаше да ни вземе мерки и да започне веднага. След края на работния ден подготвих досието за пенсия на Борис Станудин. На следващия ден се приемаха пенсионни досиета в Лъджене, поради което не търпеше отлагане.
Работих до късно и когато излязох навън, се натъкнах на гледката така неочаквана, че се запечата като снимка в съзнанието ми. Моята поява видимо стресна и подотчетника В.Т., който в момента изнасяше кашон с алкохол, приведен под тежестта му, към отворения и понапълнен вече с кашончета багажник на личната си кола.
Продължих пътя си без да се обръщам. Зад мен настъпи затишие, никакво тропане не последва, докато слизах надолу.
На другия ден дадох документите на „довереницата“ на управителя за подпис. След като ги бях заварила в неудобно положение, той беше наредил да не влизам в кабинета му. Тя беше тази, която му носеше всичко, което трябваше да подписва. У нея нямаше никаква колегиалност, а само груба бруталност.
Върна пенсионното досие на бюрото ми и троснато, каза силно, за да чуят всички:
– В. Т. казва, че ти си нервно болна!
Ето как „диагностиците“ за една нощ ми поставиха диагнозата. Действието на страха е голямо! Явно е, че В.Т. обикаля, гузен е, не му е лесно, макар че аз си пасувам и нищо не казвам.
На времето дадох учебниците си от пловдивската специализация на „довереницата“ да учи, но там не приемат без диплома за средно образование. А тя изглежда търсеше на баницата мекото и на работата лекото.
Главният счетоводител нищо не каза, когато бях лишена от служебно облекло от В.Т, защото съм щяла след две-три години да се пенсионирам. Но и това не можеше да ме уязви. Трябваше да изтърпя, макар да знаех правата си. Алчни дребнави душици – от това по-жалко няма, а те тласкат и поколенията си по своя път.
Ежедневието продължаваше без явни бури и ветрове, когато един ден, връщайки се от обяд домакинките от третия етаж ме поканиха да надзърна за малко в офиса. О, майко, още ли? На леглото главният счетоводител страховито хъркаше и пухтеше, а най-добрата песнопойка с прекрасно чувство за хумор държеше запалена свещ между пръстите на дясната му ръка, сложена върху корема му, и доста силно го опяваше. Не ми беше необходимо да виждам това.
Но... прозираше желанието на тези жени за солидарност. Научили бяха, че подадох заявление за напускане по здравословни проблеми. То бе заведено, но след това оставено на бюрото ми от „довереницата“ без никаква резолюция.
Дни преди това едната от колежките ми довери, че ѝ дали да подпише протокол за известно количество вносни скъпи напитки, които били откраднати от заключения склад през прозореца, дори без да е строшено стъклото. Подписала, но веднага след това огледала отвън. Озадачена беше как ще прехвръкне крадецът дори и при отворен прозорец, без да остави следа върху напластения прах върху широкия зид. Замълчах си пак, дигайки рамене.
Носеше се сред колектива, че управителят пиел само кампари, а счетоводителят – уиски, водка и каквото му падне, само да чисто и силно. Изплюх в този текст камъчето, защото съм свидетел и на борбата на тези хора от много по-късни времена за скъпо платени изборни длъжности. Възмущавах се от дъното на душата си, но друго не можех да направя. Трудно се асимилираше всичко това след дългогодишната ми работа тук.
Когато започнах работа в почивния дом още се набираше персонал за големия колектив. Впечатлена бях как сериозно се гледа на работата, но тогавашният управител наблюдаваше работата навсякъде. Главният счетоводител също наблюдаваше и напътстваше счетоводният колектив, неотстъпно присъстваше покрай нас... Той беше миролюбив, добър към всички, но беше зле със зрението си. Носеше очила три диоптъра, а същевременно имаше и лещи във очите, които често сваляше, та колежките в близост до него му помагаха да ги намества по-добре, сам не успяваше. Често му слагаха и капки в носа, тъй като беше оперирал и полипите си.
Многострадалец, изглежда вече успяваше да се владее само когато се отдаваше на алкохолната упойка. Жалко беше да затъва толкова ниско. Той все още караше трабантчето си, даже понякога ме вземаше, като ме настигне сутрин нагоре. Чудех се как да го предупредя, но не намирах начина как това да стане, без да накърня чувствата му.
Нещата се развиваха в същия дух. Разбрала всичко продължавах вече успокоена, оглеждайки се съсредоточено наоколо.
Един ден в канцеларията шумно влезе във видимо добро настроение помощник магазинерката, съпруга на В.Т. Идваше за справка във връзка с цените на хранителните стоки. На всеослушание заразказва как умело и трайно зиме опазва круши и ябълки в найлонови торби навън на циментовата тераса. Даже не пропусна да сподели, че свекър ѝ изяждал на ден по цяла щайга круши. Всички мълчаливо работеха и тя си тръгна. Който желае, да се възползва от опита им. Затормозени бяха все още и се ослушваха.
На следващата сутрин насаме попитах главния счетоводител защо не резолираха заявлението ми за напускане, след като са недоволни от работата ми? А отговорът му беше:
– Напротив, много сме доволни! Ще се вземат мерки вече!
Мерки не бяха взети и съжалявах за слабостта, че не бях по-категорична за напускането си!
Д-р Орцев беше вече назначен при нас и ми се обади по телефона, че се налага да отида в болницата при д-р Александър Попов за снимка и рентгенография на пасажа на червата, заедно с два пакета каша за снимката. Трябвало да подготви на всички здравни картони за ведомството ни. Вземат се вече мерки за здравето. Подобен преглед носеше проблеми за стомаха ми при изхвърляне на кашата от организма. Но нямаше накъде.
С д-р Попов се познаваме отдава. Той е внимателен и отзивчив, винаги готов да помогне със знанията си на всеки. Голям беше опитът му. Винаги съм се възхищавала на отношението му към всички. Беше (и още е) не само добър лекар, а и много добър писател. Отзивчивостта му към ближния, онеправдания, болния са неговото верую!
След прегледа ми д-р Попов остана озадачен от забелязаната промяна. От зоркия му поглед не убягваше нищо, запаметено от предишни прегледи. Настоя да донеса старата снимка за да съпостави състоянието ми отпреди с настоящия преглед. Така неочаквано ме зарадва крайния резултат предаден на д-р Орцев – кървящата ми язва беше калцирала. Горещи благодарности на отзивчивия добър д-р Сашо Попов! А дали действително се изготвиха здравни книжки за служителите, така и не разбрах.
Новото пенсионно досие, което трябваше да подготвя, беше на моята етърва Иванка Г. Праматарова, съпруга на най-големия брат на Христо – Иван. Етърва ми Иванка, доста едра и пълничка, работеше като санитарка в медицинското отделение и вече много ѝ тежеше физическата работа. С нетърпение чакаше да излезе в пенсия, като преди това ползва отпуската си.
Задълженията се разрастваха. Освен сесиите, продължаваха и желаните седенки с песни и богат хумор с участието на тримата хумористи: Стела, Наско и Христо Семерджиев. Никога не отказваха, а идваха с желание, доволни от въодушевлението, с което ги даряваха хората.
Наско живееше в нашия район с жена си и двете си дъщерички. Съпругата му Величка винаги изненадваше с приготвени почерпки, както и много други млади и по-възрастни, свикнали да черпят от сърце. Репертоарът на Стела Начева – учителката и артиска-хумористка бе неизчерпаем. И Христо като ръководител знаеше какво да поднесе на съответната публика съграждани, за които раздаваха с желание и умение своето изкуство.
Изнизваха се годините и кандидат за пенсиониране беше домакинът. Време беше за ново служебно облекло, поради което главният счетоводител ни изпрати да изберем подходящ плат за престилки в текстилния магазин за четирите служителки в счетоводството. Закупеният плат оставихме при шивачката на почивния дом. Оставаше да ни вземе мерки и да започне веднага. След края на работния ден подготвих досието за пенсия на Борис Станудин. На следващия ден се приемаха пенсионни досиета в Лъджене, поради което не търпеше отлагане.
Работих до късно и когато излязох навън, се натъкнах на гледката така неочаквана, че се запечата като снимка в съзнанието ми. Моята поява видимо стресна и подотчетника В.Т., който в момента изнасяше кашон с алкохол, приведен под тежестта му, към отворения и понапълнен вече с кашончета багажник на личната си кола.
Продължих пътя си без да се обръщам. Зад мен настъпи затишие, никакво тропане не последва, докато слизах надолу.
На другия ден дадох документите на „довереницата“ на управителя за подпис. След като ги бях заварила в неудобно положение, той беше наредил да не влизам в кабинета му. Тя беше тази, която му носеше всичко, което трябваше да подписва. У нея нямаше никаква колегиалност, а само груба бруталност.
Върна пенсионното досие на бюрото ми и троснато, каза силно, за да чуят всички:
– В. Т. казва, че ти си нервно болна!
Ето как „диагностиците“ за една нощ ми поставиха диагнозата. Действието на страха е голямо! Явно е, че В.Т. обикаля, гузен е, не му е лесно, макар че аз си пасувам и нищо не казвам.
На времето дадох учебниците си от пловдивската специализация на „довереницата“ да учи, но там не приемат без диплома за средно образование. А тя изглежда търсеше на баницата мекото и на работата лекото.
Главният счетоводител нищо не каза, когато бях лишена от служебно облекло от В.Т, защото съм щяла след две-три години да се пенсионирам. Но и това не можеше да ме уязви. Трябваше да изтърпя, макар да знаех правата си. Алчни дребнави душици – от това по-жалко няма, а те тласкат и поколенията си по своя път.
Ежедневието продължаваше без явни бури и ветрове, когато един ден, връщайки се от обяд домакинките от третия етаж ме поканиха да надзърна за малко в офиса. О, майко, още ли? На леглото главният счетоводител страховито хъркаше и пухтеше, а най-добрата песнопойка с прекрасно чувство за хумор държеше запалена свещ между пръстите на дясната му ръка, сложена върху корема му, и доста силно го опяваше. Не ми беше необходимо да виждам това.
Но... прозираше желанието на тези жени за солидарност. Научили бяха, че подадох заявление за напускане по здравословни проблеми. То бе заведено, но след това оставено на бюрото ми от „довереницата“ без никаква резолюция.
Дни преди това едната от колежките ми довери, че ѝ дали да подпише протокол за известно количество вносни скъпи напитки, които били откраднати от заключения склад през прозореца, дори без да е строшено стъклото. Подписала, но веднага след това огледала отвън. Озадачена беше как ще прехвръкне крадецът дори и при отворен прозорец, без да остави следа върху напластения прах върху широкия зид. Замълчах си пак, дигайки рамене.
Носеше се сред колектива, че управителят пиел само кампари, а счетоводителят – уиски, водка и каквото му падне, само да чисто и силно. Изплюх в този текст камъчето, защото съм свидетел и на борбата на тези хора от много по-късни времена за скъпо платени изборни длъжности. Възмущавах се от дъното на душата си, но друго не можех да направя. Трудно се асимилираше всичко това след дългогодишната ми работа тук.
Когато започнах работа в почивния дом още се набираше персонал за големия колектив. Впечатлена бях как сериозно се гледа на работата, но тогавашният управител наблюдаваше работата навсякъде. Главният счетоводител също наблюдаваше и напътстваше счетоводният колектив, неотстъпно присъстваше покрай нас... Той беше миролюбив, добър към всички, но беше зле със зрението си. Носеше очила три диоптъра, а същевременно имаше и лещи във очите, които често сваляше, та колежките в близост до него му помагаха да ги намества по-добре, сам не успяваше. Често му слагаха и капки в носа, тъй като беше оперирал и полипите си.
Многострадалец, изглежда вече успяваше да се владее само когато се отдаваше на алкохолната упойка. Жалко беше да затъва толкова ниско. Той все още караше трабантчето си, даже понякога ме вземаше, като ме настигне сутрин нагоре. Чудех се как да го предупредя, но не намирах начина как това да стане, без да накърня чувствата му.
Нещата се развиваха в същия дух. Разбрала всичко продължавах вече успокоена, оглеждайки се съсредоточено наоколо.
Един ден в канцеларията шумно влезе във видимо добро настроение помощник магазинерката, съпруга на В.Т. Идваше за справка във връзка с цените на хранителните стоки. На всеослушание заразказва как умело и трайно зиме опазва круши и ябълки в найлонови торби навън на циментовата тераса. Даже не пропусна да сподели, че свекър ѝ изяждал на ден по цяла щайга круши. Всички мълчаливо работеха и тя си тръгна. Който желае, да се възползва от опита им. Затормозени бяха все още и се ослушваха.
На следващата сутрин насаме попитах главния счетоводител защо не резолираха заявлението ми за напускане, след като са недоволни от работата ми? А отговорът му беше:
– Напротив, много сме доволни! Ще се вземат мерки вече!
Мерки не бяха взети и съжалявах за слабостта, че не бях по-категорична за напускането си!
Д-р Орцев беше вече назначен при нас и ми се обади по телефона, че се налага да отида в болницата при д-р Александър Попов за снимка и рентгенография на пасажа на червата, заедно с два пакета каша за снимката. Трябвало да подготви на всички здравни картони за ведомството ни. Вземат се вече мерки за здравето. Подобен преглед носеше проблеми за стомаха ми при изхвърляне на кашата от организма. Но нямаше накъде.
С д-р Попов се познаваме отдава. Той е внимателен и отзивчив, винаги готов да помогне със знанията си на всеки. Голям беше опитът му. Винаги съм се възхищавала на отношението му към всички. Беше (и още е) не само добър лекар, а и много добър писател. Отзивчивостта му към ближния, онеправдания, болния са неговото верую!
След прегледа ми д-р Попов остана озадачен от забелязаната промяна. От зоркия му поглед не убягваше нищо, запаметено от предишни прегледи. Настоя да донеса старата снимка за да съпостави състоянието ми отпреди с настоящия преглед. Така неочаквано ме зарадва крайния резултат предаден на д-р Орцев – кървящата ми язва беше калцирала. Горещи благодарности на отзивчивия добър д-р Сашо Попов! А дали действително се изготвиха здравни книжки за служителите, така и не разбрах.
Новото пенсионно досие, което трябваше да подготвя, беше на моята етърва Иванка Г. Праматарова, съпруга на най-големия брат на Христо – Иван. Етърва ми Иванка, доста едра и пълничка, работеше като санитарка в медицинското отделение и вече много ѝ тежеше физическата работа. С нетърпение чакаше да излезе в пенсия, като преди това ползва отпуската си.
77. Москва–Киев–Одеса и напомнянето за войната
На Христо му предстоеше екскурзия като награда от окръга за добрите резултати на Промкомбината. В групата бяха включени още главният счетоводител, един производственик, а също и други колеги от Велинград – общо 15 човека. По-късно групата стана сборна, прибавиха още работници от града и окръга. Отговорник за екскурзията бе Борукев от Пазарджик.
Подготовката за екскурзията беше сериозна. Програмата кои градове – Москва, Киев, Одеса – и кои исторически обекти ще посетят им бе определена предварително. Било предложено участниците да купят от България сувенири за подарък на екскурзоводите. В програмата бяха споменати и вещите, които могат те самите да си купят оттам – детски играчки, фотоапарати.
Пътуваха със самолет от България и с рейсове из съветската страна. Като любител фотограф Христо се възползвал и най-напред купил фотоапарат Зорки-4. С него запаметявал пътуванията на групата, но той самият присъства само на едно нескопосано кадро пред паметник на Ленин с няколко от колегите си. Неумелият снимач е оставил паметника без глава!
Бързо свършва кратката екскурзия, само впечатленията остават.
На връщане Христо се отби в Плевен, където внуците бяха на гости при родителите на Камен. Наложило се да отиде до село Пелишат на десетина километра от града. Там имаха къща с голям селски имот – овощни дървета, орехи, лозе, ягоди, малини и всякакъв зарзават. В стопанския двор отглеждаха кокошки и зайци. От приготвената зимнина снабдяваха и младото семейство. Малките обичат животинките, край тях е весело.
Изненадата била толкова неочаквана, когато щастливият дядо Христо разопаковал детските залъгалки за малкия и чевеното малко возило Москвич за какичката на 1,5 годинки. Гушнал я и я настанил на седалката. Детското щастие преливало в усмихнатото личице. Заради тоя щастлив миг дядо Христо бе пропътувал километри, влачейки багажа си. Не жалеше ни сили, ни средства за близки и приятели.
На Яни донесе транзистор, на Елица шевна машина с електромотор, която тя години по-късно подари на момичето на приятелка, обучаващо се за шивачка. Моят подарък беше „скороварка“ – тенджера под налягане. В нея се приготвяха най-бързо пресни и вкусни гозбици. На мама и татко донесе будилник с голям звънец, рано да ги събужда, заради прасето. Както казваше малката Ирина: баба Яне да даде на гудето да яде, че цика!
Христо дълго време след завръщането си от екскурзията не можеше да се отърси от трагичната участ, постигнала украинския народ. Векове са били и те под полско владичество. Говореше за дворци, църкви и паметници, свързани с опустошителната Втора световна война. И за мемориала на хълма Мамаев Курган, паметник на битката при Сталинград и за жертвите там – 47 хиляди руснаци и 147 хиляди немци. Кому беше нужно всичко това?
Христо бе съпричастен, тъй като беше видял жестокостта на войната като участник на фронта. Крива Паланка, осеяна с гробовете на падналите в боя многобройни чепински бойци, познати и близки. На връщане от фронта той обиколил от гроб на гроб злополучния връх. Няма забрава войната!
Колко тревожни дни и нощи изживяхме на времето в Чепино и ние тричките с мама и сестра ми, когато татко беше на фронта в Бела Паланка. Камбаната в чепинската църква „Свети Георги“ дълго биеше за загиналите! Докато татко се демобилизира нямаше спокойствие.
Първата световна война също е оставила своя отпечатък в нашия край. На Христо баща му Никола Петров Праматаров, ведно с брат си Благо Праматаров, са участвали в нея. Името на Благо е издълбано сред имената на загиналите на паметника в Чепино на площада. Оставил костите си на бойното поле... А останалите живи бойци се върнали окъсани, едва издържали тежката зима, на някои окапали месата на ръце и крака.
Не може с безразличие да отминеш жестоката участ на тригодишната бедствена орисия на Русия. Опустошенията, жертвате, тежката борба.
Далеч съм от мисълта за края на света. Мечтател съм, Искам без войни и въоръжаване, далеч от алчността да творят и живеят земляните в бъдеще. Единствено историята да разказва за ужасите на войните на поколенията, които оставяме след нас.
Наблюдавам тригодишния от правнуците ми, рожба на 21 век, как си служи с техниката... Съпоставено с моето детство от 19 век, бие на очи огромната разлика. Няма да ме учуди литването им по нови светове. Освен че са оправни с техниката, са много усмихнати и миролюбиви в отношенията си към всички.
Търсят редовни контакти с телефони, компютри и интернет дори с престарели прабабки като моя милост. Та може ли да не се вълнуваш, когато пееш заедно с тях по скайпа детски песничи, а те помахват с ръчици и сияят. Без родителската обич, съчетана и с наблюдение и пряко възпитание, са непредсказуеми. Дано силата им бъде направлявана към любимата насока за бъдещето им.
Подготовката за екскурзията беше сериозна. Програмата кои градове – Москва, Киев, Одеса – и кои исторически обекти ще посетят им бе определена предварително. Било предложено участниците да купят от България сувенири за подарък на екскурзоводите. В програмата бяха споменати и вещите, които могат те самите да си купят оттам – детски играчки, фотоапарати.
 |
| Пред паметника на Ленин, Христо е първият отляво |
Бързо свършва кратката екскурзия, само впечатленията остават.
На връщане Христо се отби в Плевен, където внуците бяха на гости при родителите на Камен. Наложило се да отиде до село Пелишат на десетина километра от града. Там имаха къща с голям селски имот – овощни дървета, орехи, лозе, ягоди, малини и всякакъв зарзават. В стопанския двор отглеждаха кокошки и зайци. От приготвената зимнина снабдяваха и младото семейство. Малките обичат животинките, край тях е весело.
Изненадата била толкова неочаквана, когато щастливият дядо Христо разопаковал детските залъгалки за малкия и чевеното малко возило Москвич за какичката на 1,5 годинки. Гушнал я и я настанил на седалката. Детското щастие преливало в усмихнатото личице. Заради тоя щастлив миг дядо Христо бе пропътувал километри, влачейки багажа си. Не жалеше ни сили, ни средства за близки и приятели.
На Яни донесе транзистор, на Елица шевна машина с електромотор, която тя години по-късно подари на момичето на приятелка, обучаващо се за шивачка. Моят подарък беше „скороварка“ – тенджера под налягане. В нея се приготвяха най-бързо пресни и вкусни гозбици. На мама и татко донесе будилник с голям звънец, рано да ги събужда, заради прасето. Както казваше малката Ирина: баба Яне да даде на гудето да яде, че цика!
Христо дълго време след завръщането си от екскурзията не можеше да се отърси от трагичната участ, постигнала украинския народ. Векове са били и те под полско владичество. Говореше за дворци, църкви и паметници, свързани с опустошителната Втора световна война. И за мемориала на хълма Мамаев Курган, паметник на битката при Сталинград и за жертвите там – 47 хиляди руснаци и 147 хиляди немци. Кому беше нужно всичко това?
Христо бе съпричастен, тъй като беше видял жестокостта на войната като участник на фронта. Крива Паланка, осеяна с гробовете на падналите в боя многобройни чепински бойци, познати и близки. На връщане от фронта той обиколил от гроб на гроб злополучния връх. Няма забрава войната!
Колко тревожни дни и нощи изживяхме на времето в Чепино и ние тричките с мама и сестра ми, когато татко беше на фронта в Бела Паланка. Камбаната в чепинската църква „Свети Георги“ дълго биеше за загиналите! Докато татко се демобилизира нямаше спокойствие.
Първата световна война също е оставила своя отпечатък в нашия край. На Христо баща му Никола Петров Праматаров, ведно с брат си Благо Праматаров, са участвали в нея. Името на Благо е издълбано сред имената на загиналите на паметника в Чепино на площада. Оставил костите си на бойното поле... А останалите живи бойци се върнали окъсани, едва издържали тежката зима, на някои окапали месата на ръце и крака.
Не може с безразличие да отминеш жестоката участ на тригодишната бедствена орисия на Русия. Опустошенията, жертвате, тежката борба.
 |
| Ирето в червения Москвич по алеите на Кайлък в Плевен |
Наблюдавам тригодишния от правнуците ми, рожба на 21 век, как си служи с техниката... Съпоставено с моето детство от 19 век, бие на очи огромната разлика. Няма да ме учуди литването им по нови светове. Освен че са оправни с техниката, са много усмихнати и миролюбиви в отношенията си към всички.
Търсят редовни контакти с телефони, компютри и интернет дори с престарели прабабки като моя милост. Та може ли да не се вълнуваш, когато пееш заедно с тях по скайпа детски песничи, а те помахват с ръчици и сияят. Без родителската обич, съчетана и с наблюдение и пряко възпитание, са непредсказуеми. Дано силата им бъде направлявана към любимата насока за бъдещето им.
76. Не е подходящо времето за това свято място
Мечка страх, мен не страх. На 20.VIII.1980 г. (сряда) сутринта в 4:45 часа поех по даденото ми разписание с мотрисата от Велинград до Разлог и така до Петрич и до къщата на Ванга. Въведоха ме в тъмно неосветено помещение. Чуваха се разговори, но тихо. Стресирана не знаех накъде да се отправя. Когато идвах през 1975 г. се събух и влязох в малката стаичка, но беше светло, даже горното прозорче бе отворено. Тогава пророчицата беше сама вътре.
Сега застинах на мястото си в очакване, объркана. Отвътре, отдясно ме стресна познатият глас – беше усетила чуждото присъствие:
– Кой те праща?
Отговорих.
– Той е добър човек! – рече тя.
Обясних за влизането с взлом в дървената къща на Каратепе и това, че вече 33 дни след тарашенето няма резултат. Каза:
– Е, има милиция за това! Друго какво?
Извадих 200 грама лененото семе и припомних заръката ѝ да го донеса през октомври 1975 г., когато нямах възможност да дойда.
– Тогава да си дошла!
За Христо каза без да питам:
– Да подари за имен ден хубаво синьо костюмче на момче 8-10-годишно! Друго?
Казах ѝ че майка ми и сестра ми не са добре. Отговорът беше:
– Не виждам гроб край тебе!
По време на разговора с прекъсване отговаряше и на гостите. Крайно объркана бях, без да разбера за какво говори и дали не беше свързано с моя случай. И при тая среща губех ума и дума (не знам на какво се дължи – на нейната енергетика или на чуждото духовно присъствие около нея, но и други, които са я посещавали, разказват за подобно смущение). А тя навярно беше и много изморена, имаше специални гости, а сега и моето объркано посещение...
Може би ако бях дошла през октомври, когато е рожденият ми ден, когато и Светицата е родена, би било възможно да ми каже лененото семе за какво е? Настана мълчание. Бях онемяла в тъмното, нямах дори възможност да зърна светлия ѝ лик. Потиснах желанието си да целуна ръчицата на Ванга, на път за изхода влачех крака безмълвна, страхувайки се от слабостта си.
Не бях разстроена от това, че тя нищо не каза за случая, станал причина за срещата. Запозната бях от роднините на Велчето, че светицата не разкрива извършителите на кражбите, било ѝ като строг закон, така че не се надявах. Все пак всичко бе завършило благополучно – никой не беше пострадал, липсваха само вещи.
Объркана бях от необичайната обстановка, от тъмната стая, от присъствието на още хора, които така и не видях. Въпреки това ми се щеше да падна на колене пред святата леля Ванга! Тя не щадеше своя живот, отдала го за доброто на всички люде.
При последната ми среща с пророчицата не можах да осъществя намисленото. Но признателна почит от сърце отдадоха години по-късно зетят Иван и дъщерята на гроба ѝ на Рупите. Запалили свещи и вместо мен и прелели с вино. Икона е за мене светият ѝ лик, донесен от последното ѝ обиталище. До църквата в тоя свещен божествен кът, построена от нея с непосилна мъка и тревожност!
Следващият ден рано-рано започнах работния ден. Спокойна тиха атмосфера счетоводна. В къщи Христо се озадачи как да изпълни поръчението на Ванга, чудейки се на кого да купи по мярка синьото костюмче. На сестра ми третият син беше по-голям от 10 години. Трябваше да избере дете, та да се съобрази с мярка на ръста при покупката на дрехата. Въпросът пое с желание и с надежда...
Сега застинах на мястото си в очакване, объркана. Отвътре, отдясно ме стресна познатият глас – беше усетила чуждото присъствие:
– Кой те праща?
Отговорих.
– Той е добър човек! – рече тя.
Обясних за влизането с взлом в дървената къща на Каратепе и това, че вече 33 дни след тарашенето няма резултат. Каза:
– Е, има милиция за това! Друго какво?
Извадих 200 грама лененото семе и припомних заръката ѝ да го донеса през октомври 1975 г., когато нямах възможност да дойда.
– Тогава да си дошла!
За Христо каза без да питам:
– Да подари за имен ден хубаво синьо костюмче на момче 8-10-годишно! Друго?
Казах ѝ че майка ми и сестра ми не са добре. Отговорът беше:
– Не виждам гроб край тебе!
По време на разговора с прекъсване отговаряше и на гостите. Крайно объркана бях, без да разбера за какво говори и дали не беше свързано с моя случай. И при тая среща губех ума и дума (не знам на какво се дължи – на нейната енергетика или на чуждото духовно присъствие около нея, но и други, които са я посещавали, разказват за подобно смущение). А тя навярно беше и много изморена, имаше специални гости, а сега и моето объркано посещение...
Може би ако бях дошла през октомври, когато е рожденият ми ден, когато и Светицата е родена, би било възможно да ми каже лененото семе за какво е? Настана мълчание. Бях онемяла в тъмното, нямах дори възможност да зърна светлия ѝ лик. Потиснах желанието си да целуна ръчицата на Ванга, на път за изхода влачех крака безмълвна, страхувайки се от слабостта си.
Не бях разстроена от това, че тя нищо не каза за случая, станал причина за срещата. Запозната бях от роднините на Велчето, че светицата не разкрива извършителите на кражбите, било ѝ като строг закон, така че не се надявах. Все пак всичко бе завършило благополучно – никой не беше пострадал, липсваха само вещи.
Объркана бях от необичайната обстановка, от тъмната стая, от присъствието на още хора, които така и не видях. Въпреки това ми се щеше да падна на колене пред святата леля Ванга! Тя не щадеше своя живот, отдала го за доброто на всички люде.
При последната ми среща с пророчицата не можах да осъществя намисленото. Но признателна почит от сърце отдадоха години по-късно зетят Иван и дъщерята на гроба ѝ на Рупите. Запалили свещи и вместо мен и прелели с вино. Икона е за мене светият ѝ лик, донесен от последното ѝ обиталище. До църквата в тоя свещен божествен кът, построена от нея с непосилна мъка и тревожност!
Следващият ден рано-рано започнах работния ден. Спокойна тиха атмосфера счетоводна. В къщи Христо се озадачи как да изпълни поръчението на Ванга, чудейки се на кого да купи по мярка синьото костюмче. На сестра ми третият син беше по-голям от 10 години. Трябваше да избере дете, та да се съобрази с мярка на ръста при покупката на дрехата. Въпросът пое с желание и с надежда...
75. Гюловете
След трудовата напрегната седмица се отправихме към любимото Каратепе. А тук шумно ни посрещнаха комшии в приятели. Подканяха ни да правим, каквото ще правим, но само по-бързо. Предлагаха да тръгнем към „Гюловете“, където зреят вече горските звънички, а това беше най-любимият ми плод.
Името на местността идва от гюл-трендафил или растения от вида на розата. Това бяха строго подредени в кръг красиви еднакви по височина хълмчета – досущ като цветовете на роза. По тях обикаляха обрасли със свежа зеленина горски пътища и пътеки за пешеходци. Дървета тука растат заедно, помежду им има закътани полянки със зреещи ароматни, ухаещи и сладки звънички, а на места и черно-синя лековита боровинка.
Набързо се приготвихме и тръгнахме. Ако не беше голямата глъчка, която ехото повтаряше многократно по безбройните дерета-падинки, със сигурност щеше видим сръндак и сърнички. При тихо придвижване сме се ги срещали неведнъж. Разделени по семейни двойки, беряхме вкусните горски плодове – кой колкото желае да похапва или да събира в съдинките. Губеше се време да се съберем на трапеза, та си похапвахме сухоежбина, подсладена с горския плод.
Дълго след уречения час се събрахме всички на кръстовището на Сухото дере. Някои се бяха заблудили, което заради еднаквите очертания на „розата“ става често. Прибрахме се, когато вече притъмняваше, но това не попречи за трапезата на открито край огъня за обичайните печенки: чушки, сланинка, картофки, даже понякога уловена планинска пъстърва. Ловджиите всички плащаха и за риболов, макар рядко да го практикуваха. Не им стигаше времето и за това.
Търкаляхме събрани из път сухи пънчета към огнището. Отгоре хвърляхме по някой сух елов клон, та светлина озаряваше всички наоколо. Пукотът от еловината не беше в състояние да спре разказите за ловджийските приключения като приказки от хиляда и една нощ. Добър начин за отдих и за пълноценно разтоварване сред любимата природа.
Случваше се към огъня да се присъединят и приятели от други махали: Герчето Караилиева с Борис, Никола Симеонов с Цветанка и много други. Не липсваха и хуморески, а чепински фолклорни песни ечаха до късни доби. Отморени и бодри се връщахме към работните места с придобивки от щедрата Родопа. Ще се комкат и палавниците от новото сладко...
В работния ден, още не заела въртящия се стол, ме изненадаха с неочаквано съобщение. Спешно ме е търсела секретарката на моя познат от Благоевград със съобщение: Мария е записана за прием при пророчицата Ванга в неделя!
Бяха ме търсили и вкъщи на домашния телефон но... не е имало кой да се обади, излязохме рано сутринта.
Благоевградската секретарка разтревожена се обади да попита защо не съм заминала. Отсъствието ми объркваше приема при Ванга и предстоеше нова връзка. Колебаех се какво да предприема, имайки предвид мнението на пророчицата по тия въпроси. Но същевременно не исках да създавам неприятности на секретарката с отсъствието си – тя така усърдно беше поела всичко.
Изпълнителната млада жена звънна пак да каже, че срещата е уредената за следващия ден. Даже беше проверила разписанията на мотрисата, бързия влак и свързващите рейсове с грижовност, за да не пропусна и тази среща.
Нямаше защо да се безпокоя и за отсъствието от работа – главният счетоводител, в течение на историята, ме успокои, че служебно няма пречки, което също ме учуди. Защо е всичко това?
Името на местността идва от гюл-трендафил или растения от вида на розата. Това бяха строго подредени в кръг красиви еднакви по височина хълмчета – досущ като цветовете на роза. По тях обикаляха обрасли със свежа зеленина горски пътища и пътеки за пешеходци. Дървета тука растат заедно, помежду им има закътани полянки със зреещи ароматни, ухаещи и сладки звънички, а на места и черно-синя лековита боровинка.
Набързо се приготвихме и тръгнахме. Ако не беше голямата глъчка, която ехото повтаряше многократно по безбройните дерета-падинки, със сигурност щеше видим сръндак и сърнички. При тихо придвижване сме се ги срещали неведнъж. Разделени по семейни двойки, беряхме вкусните горски плодове – кой колкото желае да похапва или да събира в съдинките. Губеше се време да се съберем на трапеза, та си похапвахме сухоежбина, подсладена с горския плод.
 |
| Част от обичайната компания за планинските излети |
Търкаляхме събрани из път сухи пънчета към огнището. Отгоре хвърляхме по някой сух елов клон, та светлина озаряваше всички наоколо. Пукотът от еловината не беше в състояние да спре разказите за ловджийските приключения като приказки от хиляда и една нощ. Добър начин за отдих и за пълноценно разтоварване сред любимата природа.
Случваше се към огъня да се присъединят и приятели от други махали: Герчето Караилиева с Борис, Никола Симеонов с Цветанка и много други. Не липсваха и хуморески, а чепински фолклорни песни ечаха до късни доби. Отморени и бодри се връщахме към работните места с придобивки от щедрата Родопа. Ще се комкат и палавниците от новото сладко...
В работния ден, още не заела въртящия се стол, ме изненадаха с неочаквано съобщение. Спешно ме е търсела секретарката на моя познат от Благоевград със съобщение: Мария е записана за прием при пророчицата Ванга в неделя!
Бяха ме търсили и вкъщи на домашния телефон но... не е имало кой да се обади, излязохме рано сутринта.
Благоевградската секретарка разтревожена се обади да попита защо не съм заминала. Отсъствието ми объркваше приема при Ванга и предстоеше нова връзка. Колебаех се какво да предприема, имайки предвид мнението на пророчицата по тия въпроси. Но същевременно не исках да създавам неприятности на секретарката с отсъствието си – тя така усърдно беше поела всичко.
Изпълнителната млада жена звънна пак да каже, че срещата е уредената за следващия ден. Даже беше проверила разписанията на мотрисата, бързия влак и свързващите рейсове с грижовност, за да не пропусна и тази среща.
Нямаше защо да се безпокоя и за отсъствието от работа – главният счетоводител, в течение на историята, ме успокои, че служебно няма пречки, което също ме учуди. Защо е всичко това?
74. Обирът
През следващите почивни дни, вече успокоени, решихме с Христо да отскочим до Каратепе. Надвечер аз понесох чантата към автогарата и взех сърнишкия рейс. В планината валеше силен дъжд и се притесних, защото Христо бе решил да тръгне с мотора.
Отключих вратата, оставих багажа в антрето, грабнах кошчето и се качих на тавана за сухи подпалки. Притъмняваше и трябваше да побързам. Когато тръгнах да слизам по стълбището от тавана, ме стресна силен изстрел, идващ откъм стръмната пътека зад бунгалото. Не бях видяла никого наоколо, когато пристигнах.
Веднага слязох долу. Бях затворила външната врата, а сега тя зееше. В брега до вратата в мократа почва ясно се виждаше прясна отчетлива стъпка от кецове на голям мъжки крак, може би 45 номер.
Заключих външната врата отвътре и влизайки в кухнята, гледам прозорецът разтворен, но дървените кепенци бяха плътно затворени. В хола заключеното дървено шкафче бе разбито, а покъщнината висеше разпиляна. Одеялата на двете легла бяха със запретнати ъгли – личеше, че дюшеците ядно са повдигани. В спалнята вратата стоеше цялата отворена. И в нея двете легла бяха в същото състояние. И на гардероба вратите бяха отключени и разтворени. Само гледах, без да докосвам никъде нищо!
Скоро пристигна и Христо с мотора, мокър и измръзнал. Засрещнах го навън, за да го осведомя за случилото се. Той запали лампите в хола, само надзърна от вратата и бързо ги загаси. Пет прозореца са там и светлината се вижда далече, докато в кухнята е само един към гората, и то с кепенци. Пренощувахме на топличко в кухнята и сутринта рано Христо отпраши с мотора да съобщи в МВР в града.
Веднага дойдоха петима следователи с джип. Разпитаха подробно какво съм чула и видяла. Излязох навън, а те останаха да работят вътре. Наоколо липсваше човешко присъствие, та стоях необезпокоявана от любопитни въпроси. Христо влизаше и излизаше безмълвен.
След известно време работната група си тръгна с джипа, разговаряйки помежду си, някои с усмивка. Ние се заехме да почистим и пооправим, след злополучния ураган.
На другия ден преди да си тръгнем за града дойде един сътрудник на МВР – сам да провери прозореца отвън за следи. Обясни, че някой е насилил кепенците с щанга. По-тясната страна на щангата в горният край е била ръждива и е оставила следи. От кепенците сътрудникът посъбра доста зелени власинки от плетена вълнена блуза. Веднага си замина с веществените доказателства.
Пред очите ми изскочиха веднага двама мъже с фланели от същия ярък зелен цвят. Бях виждала единия от тях няколко пъти да преминава с мотора по близкия на два метра път – около 40-50-годишен, непознат, а другият, възрастен човек, живееше наблизо.
И да съществува съмнение, няма гаранция. Блузите са готова продукция, необходими са по всяко време в гората. Христо изчакваше и не коментираше нищо, успокоявайки и мен: било, каквото било, мъжка работа! Затова и не разбрах тарашено ли е и по околните вили на ловджиите от групата.
Мина известно време, пак бяхме горе. Мъжът ми срещнал „приятел“, ужким загрижен за мене, та дойде да ме види и само ми каза пред Христо:
– Знаеш ли, че можеше да те убие?
Беше запознат с нашия случай, беше и той от бранша. На двора бях, премълчах, а „грижовният“ човек си тръгна. Не седна дори и на пейката, за да ме успокои, ако наистина за това беше дошъл.
Ежедневието на работното място ме поглъщаше напълно в разгара на сезона. Всичко друго оставаше настрана от вниманието ми. И на Христо ангажиментите бяха много – освен като дългогодишен съветник, ръководеше и труден сектор, Промкомбината във Велинград. Разрастваха се цеховете метален, дърводелски, тъкачна фабрика, дараци, чепкала, юрганджийница, прие и канализационните тръби. Разработиха и варниците за да предложат на хората вар, вместо докарваната от други места пепелина. Бързаше се и с пускането на новия Битов комбинат, Христо пътуваше и със закупчиците.
Трудно беше за времето снабдяването със суровини за редовна работа на цеховете. Окръгът отчиташе дейността и успехите, макар и символично – беше награден с ръчен часовник с надпис на капака, който и досега се пази като реликва. Напрежението оказваше влияние, но Христо не спираше до навършване на 60 години за пенсиониране.
Бях унесена в ежедневните задачи, когато телефонистката се обади да сляза долу във фоайето – чакаха ме от МВР. Помислих си какво ли ще ми кажат.
Заварих тримата следователи седнали в дъното на фотьойлите. Искаха да разкажа наново какво се беше случило с всички подробности. Изслушаха ме без допълнителни въпроси и си тръгнаха.
Наблизо седеше летовник, с който бяхме познати. Беше говорил със следователите и съчувствено обясни, че те му разказали за трудностите, срещнали в разкриването на ловкия злосторник, който така и оставаше неизвестен. В скороговорка му отговорих, че само светата Ванга е в състояние да разкрие истината, но... Последва неочакван отговор, че този въпрос може да се уреди. Благодарих за съчувствието и се отправих към работното си място.
Летовникът беше от Благоевград и взех присъствието му в почивния дом само като стечение на обстоятелствата.
Отключих вратата, оставих багажа в антрето, грабнах кошчето и се качих на тавана за сухи подпалки. Притъмняваше и трябваше да побързам. Когато тръгнах да слизам по стълбището от тавана, ме стресна силен изстрел, идващ откъм стръмната пътека зад бунгалото. Не бях видяла никого наоколо, когато пристигнах.
Веднага слязох долу. Бях затворила външната врата, а сега тя зееше. В брега до вратата в мократа почва ясно се виждаше прясна отчетлива стъпка от кецове на голям мъжки крак, може би 45 номер.
Заключих външната врата отвътре и влизайки в кухнята, гледам прозорецът разтворен, но дървените кепенци бяха плътно затворени. В хола заключеното дървено шкафче бе разбито, а покъщнината висеше разпиляна. Одеялата на двете легла бяха със запретнати ъгли – личеше, че дюшеците ядно са повдигани. В спалнята вратата стоеше цялата отворена. И в нея двете легла бяха в същото състояние. И на гардероба вратите бяха отключени и разтворени. Само гледах, без да докосвам никъде нищо!
Скоро пристигна и Христо с мотора, мокър и измръзнал. Засрещнах го навън, за да го осведомя за случилото се. Той запали лампите в хола, само надзърна от вратата и бързо ги загаси. Пет прозореца са там и светлината се вижда далече, докато в кухнята е само един към гората, и то с кепенци. Пренощувахме на топличко в кухнята и сутринта рано Христо отпраши с мотора да съобщи в МВР в града.
Веднага дойдоха петима следователи с джип. Разпитаха подробно какво съм чула и видяла. Излязох навън, а те останаха да работят вътре. Наоколо липсваше човешко присъствие, та стоях необезпокоявана от любопитни въпроси. Христо влизаше и излизаше безмълвен.
След известно време работната група си тръгна с джипа, разговаряйки помежду си, някои с усмивка. Ние се заехме да почистим и пооправим, след злополучния ураган.
На другия ден преди да си тръгнем за града дойде един сътрудник на МВР – сам да провери прозореца отвън за следи. Обясни, че някой е насилил кепенците с щанга. По-тясната страна на щангата в горният край е била ръждива и е оставила следи. От кепенците сътрудникът посъбра доста зелени власинки от плетена вълнена блуза. Веднага си замина с веществените доказателства.
Пред очите ми изскочиха веднага двама мъже с фланели от същия ярък зелен цвят. Бях виждала единия от тях няколко пъти да преминава с мотора по близкия на два метра път – около 40-50-годишен, непознат, а другият, възрастен човек, живееше наблизо.
И да съществува съмнение, няма гаранция. Блузите са готова продукция, необходими са по всяко време в гората. Христо изчакваше и не коментираше нищо, успокоявайки и мен: било, каквото било, мъжка работа! Затова и не разбрах тарашено ли е и по околните вили на ловджиите от групата.
Мина известно време, пак бяхме горе. Мъжът ми срещнал „приятел“, ужким загрижен за мене, та дойде да ме види и само ми каза пред Христо:
– Знаеш ли, че можеше да те убие?
Беше запознат с нашия случай, беше и той от бранша. На двора бях, премълчах, а „грижовният“ човек си тръгна. Не седна дори и на пейката, за да ме успокои, ако наистина за това беше дошъл.
Ежедневието на работното място ме поглъщаше напълно в разгара на сезона. Всичко друго оставаше настрана от вниманието ми. И на Христо ангажиментите бяха много – освен като дългогодишен съветник, ръководеше и труден сектор, Промкомбината във Велинград. Разрастваха се цеховете метален, дърводелски, тъкачна фабрика, дараци, чепкала, юрганджийница, прие и канализационните тръби. Разработиха и варниците за да предложат на хората вар, вместо докарваната от други места пепелина. Бързаше се и с пускането на новия Битов комбинат, Христо пътуваше и със закупчиците.
Трудно беше за времето снабдяването със суровини за редовна работа на цеховете. Окръгът отчиташе дейността и успехите, макар и символично – беше награден с ръчен часовник с надпис на капака, който и досега се пази като реликва. Напрежението оказваше влияние, но Христо не спираше до навършване на 60 години за пенсиониране.
Бях унесена в ежедневните задачи, когато телефонистката се обади да сляза долу във фоайето – чакаха ме от МВР. Помислих си какво ли ще ми кажат.
Заварих тримата следователи седнали в дъното на фотьойлите. Искаха да разкажа наново какво се беше случило с всички подробности. Изслушаха ме без допълнителни въпроси и си тръгнаха.
Наблизо седеше летовник, с който бяхме познати. Беше говорил със следователите и съчувствено обясни, че те му разказали за трудностите, срещнали в разкриването на ловкия злосторник, който така и оставаше неизвестен. В скороговорка му отговорих, че само светата Ванга е в състояние да разкрие истината, но... Последва неочакван отговор, че този въпрос може да се уреди. Благодарих за съчувствието и се отправих към работното си място.
Летовникът беше от Благоевград и взех присъствието му в почивния дом само като стечение на обстоятелствата.
вторник, 3 ноември 2015 г.
73. Земетресението и ние
Ще трябва да разкажа и за нашите преживявания в онази ноемврийска нощ след 4 часа сутринта – още е пред очите ми. Земята още не бе спряла да се люлее, а Христо беше скочил от леглото и светкавично навличаше панталона си. Бегом тръгна към блока, където живееше семейството на Елица с децата. Объркана, докато чакам, събирах падащите големи дюли, наредени върху гардероба, връщах ги обратно, но те пак падаха. Докато дойдат, запалих и трицарката.
Дядо Христо беше гушнал в родопско одеяло Виктор, навършил едва три години, а дъщерята водеше за ръчичка Ирина, която бе почти на пет години.
Децата бяха объркани от нощното „преселение“, но не и уплашени – не бяха разбрали какво точно става. Легнаха веднага на спалнята. Какичката, изморена от среднощното ходене, дремеше, а малкият любопитно оглеждаше тавана и сочеше с пръстче: тука е Баба Костенурка, върви по пътечката... към къщичката.
А моята първа рожба опъна крака между дечицата си. Христо се опасяваше от запалената печка – ако се извади кюнеца при някой трус да не се подпалим, та затвори отдушника. Подготвихме билков чай за успокоение.
В кухнята Христо ми разказа как Елица се събудила от силен трясък и в тъмното се опасявала да но е съборена външната стена при силното люлеене. Жилището им бе на петия етаж, зетят Камен бе дежурен в онази нощ и тя легнала в другата стая при децата.
Отваряйки вратата на спалнята Христо изтръпнал – библиотеката паднала върху леглото и тежките, грамадни медицински книги, ведно с останалите, били разпилени навсякъде. Добре, че дъщерята не си е легнала там. Наблизо е било гърнето с подквасения вечерта кефир – счупено, а кефирът по пода и по всички книги. Тогава уплахата ме връхлетя... Благодарим ти мили Боже за спасението на чедото!
Докато затихнат трусовете, цялото семейство остана в приземната двустайна къщичка на родителите ми в края на двора. При нас започна ремонт на таваните. След изчистване основно на мазилката, върху летвите Христо постави елемент по елемент красиви дървени приковани тавани, материалите за които купи от ДИП „Васил Сотиров“. Устойчиви, чисти и практични.
В антрето с помощта на майстори извади прозореца-цветарник и изградиха здрава устойчива стена, а за покрив изляха циментова плоча. За почти всички ремонти се сключваха банкови заеми, разрешени централно – предимство само за пострадалите.
Продължаваше ежедневието, но по-забързано. Стремежът ни със започналите ремонти беше да подобрим здравината на жилището, като същевременно то стане и по-уютно. Заемите позволяваха това. Впоследствие с по-дълъг срок ще се наплатим.
По време на тия усилни години втората дъщеря беше още студентка в София и по-спокойно минаха ремонтите.
Дядо Христо беше гушнал в родопско одеяло Виктор, навършил едва три години, а дъщерята водеше за ръчичка Ирина, която бе почти на пет години.
Децата бяха объркани от нощното „преселение“, но не и уплашени – не бяха разбрали какво точно става. Легнаха веднага на спалнята. Какичката, изморена от среднощното ходене, дремеше, а малкият любопитно оглеждаше тавана и сочеше с пръстче: тука е Баба Костенурка, върви по пътечката... към къщичката.
А моята първа рожба опъна крака между дечицата си. Христо се опасяваше от запалената печка – ако се извади кюнеца при някой трус да не се подпалим, та затвори отдушника. Подготвихме билков чай за успокоение.
В кухнята Христо ми разказа как Елица се събудила от силен трясък и в тъмното се опасявала да но е съборена външната стена при силното люлеене. Жилището им бе на петия етаж, зетят Камен бе дежурен в онази нощ и тя легнала в другата стая при децата.
Отваряйки вратата на спалнята Христо изтръпнал – библиотеката паднала върху леглото и тежките, грамадни медицински книги, ведно с останалите, били разпилени навсякъде. Добре, че дъщерята не си е легнала там. Наблизо е било гърнето с подквасения вечерта кефир – счупено, а кефирът по пода и по всички книги. Тогава уплахата ме връхлетя... Благодарим ти мили Боже за спасението на чедото!
Докато затихнат трусовете, цялото семейство остана в приземната двустайна къщичка на родителите ми в края на двора. При нас започна ремонт на таваните. След изчистване основно на мазилката, върху летвите Христо постави елемент по елемент красиви дървени приковани тавани, материалите за които купи от ДИП „Васил Сотиров“. Устойчиви, чисти и практични.
В антрето с помощта на майстори извади прозореца-цветарник и изградиха здрава устойчива стена, а за покрив изляха циментова плоча. За почти всички ремонти се сключваха банкови заеми, разрешени централно – предимство само за пострадалите.
Продължаваше ежедневието, но по-забързано. Стремежът ни със започналите ремонти беше да подобрим здравината на жилището, като същевременно то стане и по-уютно. Заемите позволяваха това. Впоследствие с по-дълъг срок ще се наплатим.
По време на тия усилни години втората дъщеря беше още студентка в София и по-спокойно минаха ремонтите.
72. Втори път съветник
Годините летяха. Отново ме избраха за съветник, Христо също – за кой ли път, а той имаше и друга обществена работа. (Отбелязвам, че по онова време съветниците работеха безплатно, а по-късно, когато работата им стана платена, кандидати се намират лесно.) Надяваме се живот и здраве с нови сили пак да продължим!
Познатото поръчение за детската площадка в кв. 45 оставаше – още не бяха уредени отношенията с наследника на частния имот на Сава Тричков. Трудно се уреждаше отчуждаването на частни имоти, но нямаше други подходящи места в квартала.
Започна направа на тротоари пред къщите със собствен труд, като строителните материали се доставяха от градския съвет. Това беше най-трудоемкото поръчение, изискваше голяма организация и обикаляне на района, но хората се включваха в благоустрояването на улиците, малцина се противяха, че не е по силите им. Започна реденето на и тротоарите и по красивата асфалтирана главна улица, макар и по-трудно и бавничко. Свалените тараби помежду домовете допринасяха за добра съседска близост.
Живеещите в квартал се включиха и във възстановяването на ул. „Цанко Церковски“, след разкопаването на водопровода, което спъваше движението на превозни средства по улицата.
Едно от поръченията беше да се отвори ателие за стъкларски услуги за улеснение на населението в квартала при остъкляване на пострадалите сгради от отминалото земетресение през ноември 1977 година – 5,5 по Рихтер, както и за започналото изграждане на допълнителни етажи върху едноетажните домове. Скоро джамджийницата заработи с пълна пара.
Последното ми поръчение беше да се отвори млекарницата в 6З район, закрита по неизвестни причини, макар и крайно необходима. Не само, че отвориха млекарницата, но допълнително по усмотрение на магазинерите заредиха и продукти от първа необходимост. Едновременно с шишето мляко можеше да вземеш и захар, сол, брашно и ориз.
Комисиите още шетаха по проверки след отминалото бедствие и оглеждаха за съборени комини и попукани тавани. Хората бързаха да оправя пораженията от сполетялото ги земетресение.
Заетостта ми като съветник налагаше къртовска работа и в почивния дом. Сезонът на горещините за почивка на плажа настъпи още докато ни просвещаваха в Габрово. Тук покрай скалите бедствието ни беше пощадило.
Изненадващо, наскоро след земетресението ни бяха дошли на гости колегите от гр. Хисаря. Тъкмо разпалено приказваха за идването си „на добра воля“ и внезапно земята се разтресе. Макар и да беше от най-леките трусове, двете железни каси силно заскърцаха, и гостите мигновено излетяха към вратата. Всички се разкискахме, останали по местата си. Но в интерес на истината на третия етаж по-силно се люлее. Не иде отдолу, тъй като епицентърът е на Цепина, а странично. Хисарци се върнаха омърлушени, признавайки, че „малко“ се изплашили. Предпочетоха да си тръгнат още същия ден.
Комисиите даваха минимални оценки за щетите от земетресението, но и малкото пари бяха от помощ. За нашата едноетажна къща и по-специално за антрето с широк остъклен цветарник и за пропуканата стена оценката се равняваше на 400 лева. А таваните на хола и спалнята с падащи парчета мазилка изобщо не влязоха в сметката. Но бяхме благодарни на Провидението – всички бяхме живи и здрави!
Познатото поръчение за детската площадка в кв. 45 оставаше – още не бяха уредени отношенията с наследника на частния имот на Сава Тричков. Трудно се уреждаше отчуждаването на частни имоти, но нямаше други подходящи места в квартала.
Започна направа на тротоари пред къщите със собствен труд, като строителните материали се доставяха от градския съвет. Това беше най-трудоемкото поръчение, изискваше голяма организация и обикаляне на района, но хората се включваха в благоустрояването на улиците, малцина се противяха, че не е по силите им. Започна реденето на и тротоарите и по красивата асфалтирана главна улица, макар и по-трудно и бавничко. Свалените тараби помежду домовете допринасяха за добра съседска близост.
Живеещите в квартал се включиха и във възстановяването на ул. „Цанко Церковски“, след разкопаването на водопровода, което спъваше движението на превозни средства по улицата.
Едно от поръченията беше да се отвори ателие за стъкларски услуги за улеснение на населението в квартала при остъкляване на пострадалите сгради от отминалото земетресение през ноември 1977 година – 5,5 по Рихтер, както и за започналото изграждане на допълнителни етажи върху едноетажните домове. Скоро джамджийницата заработи с пълна пара.
Последното ми поръчение беше да се отвори млекарницата в 6З район, закрита по неизвестни причини, макар и крайно необходима. Не само, че отвориха млекарницата, но допълнително по усмотрение на магазинерите заредиха и продукти от първа необходимост. Едновременно с шишето мляко можеше да вземеш и захар, сол, брашно и ориз.
Комисиите още шетаха по проверки след отминалото бедствие и оглеждаха за съборени комини и попукани тавани. Хората бързаха да оправя пораженията от сполетялото ги земетресение.
Заетостта ми като съветник налагаше къртовска работа и в почивния дом. Сезонът на горещините за почивка на плажа настъпи още докато ни просвещаваха в Габрово. Тук покрай скалите бедствието ни беше пощадило.
Изненадващо, наскоро след земетресението ни бяха дошли на гости колегите от гр. Хисаря. Тъкмо разпалено приказваха за идването си „на добра воля“ и внезапно земята се разтресе. Макар и да беше от най-леките трусове, двете железни каси силно заскърцаха, и гостите мигновено излетяха към вратата. Всички се разкискахме, останали по местата си. Но в интерес на истината на третия етаж по-силно се люлее. Не иде отдолу, тъй като епицентърът е на Цепина, а странично. Хисарци се върнаха омърлушени, признавайки, че „малко“ се изплашили. Предпочетоха да си тръгнат още същия ден.
Комисиите даваха минимални оценки за щетите от земетресението, но и малкото пари бяха от помощ. За нашата едноетажна къща и по-специално за антрето с широк остъклен цветарник и за пропуканата стена оценката се равняваше на 400 лева. А таваните на хола и спалнята с падащи парчета мазилка изобщо не влязоха в сметката. Но бяхме благодарни на Провидението – всички бяхме живи и здрави!
70. Припряно гоним забързаното време, но ще го стигнем ли?
Не се позволяват отклонения даже и за миг. „Минута е много“, съществува такова предаване. Минали, не минали две години, ето пак сме на курс за квалификация на главните, старшите и касиер-счетоводителите в град Габрово за три дни и два дни за пътни. Настаниха ни на 5-ти етаж в общежитието на една международна школа на 1,5 километра от града. Родените в планини се радват на височкото и тука.
Навярно скука е за околните да слушат за бюджети, щатове, ревизионни актове. Запознаха ни и с новите трудово-правни уредби, говореше се вече и за машинна обработва на информация, съставяне на ведомости и счетоводни документи на ЕИМ и други машини. Освен всичко друго, в програмата бе залегнало и посещение на архитектурно-етнографски комплекс „Етър“ и на Дома на хумора и сатирата в Габрово. На другия ден бодри, отпочинали слушахме лекцията за новия икономически механизъм в извънматериалната сфера. Занимаваше ни пак нашият любим професор Коста Пергелов.
И тоя ден, след обяда, не липсваха посещения, само че в производството: завод „Буря“, завод „Добри Карталов“ и ОЗ „Сърп и чук“. Впечатлени останахме от показаното – приготвени за износ красиви цветни екипи и дрехи, каквито при нас в търговията не са получавани. Качествено родно производство, създаващо редовна работа. Посещение имаше и на духовна тема – в Дряновския манастир.
В архитектурно-етнографския комплекс „Етър“ има показани много познати производства, практикувани и при нас в Родопите в Чепинско. Даже в някои случаи при нас се правят повече и красиви разновидности, особено сред чисто вълнените изделия, поради развитото овцевъдство, особено във високия район. Тъкат се на домашни станове (разбои), вълната се преде ръчно на хурки и рудани, а за вапцване в домашни условия се берат кори от дъб, от речна ела (елша), брош, който расте по скалите, и други. Цветовете траят до скъсване. А валянето (размъхването да пусне влас) става във валявицата.
На почит при нас е и кацарството, от стари времена съществуват и фамилни имена Кацарови. Произвеждат се бъклици за сватби, кръщенки, буколи за вода на полето, бурета за вино, каци, качета, майсторят чурилки и по-големи мътили за млякото. За всичко се използват разновидни дървесини, здрави обръчи.
Специален е този занаят, изисква знания и умения. В миналото имаше и пирографирани предмети, прецизно изработвани. Повече от 70 години минаха откакто бай Андрея Пострумски ми подари пирографирана кутия, която и сега е запазена като нова, а цветовете и още светят. Моят съученик Наско Палигоров майстореше ръчно с дълбаене лъжици, вилици, бъркалки от горски каваци, расли на слънце високо в планината. Целулозата на кавака е бяла и е издръжлива на топлина.
Ето, че слабостта ми пак ме подведе. От нашето няма по-хубаво! Така казваше бай Тотю Карапеев – вълшебника от Търговията по ставните изкълчвания, навяхвания.
Трите дни от квалификационният курс свършиха. На 22 май след обяда, под лъчите на топлото майско слънце, потеглихме от школата. Вече си представяхме обработването на документите с прецизни машини в бъдещето! Ако действително имаме щастие да се внедрят при нас.
Навярно скука е за околните да слушат за бюджети, щатове, ревизионни актове. Запознаха ни и с новите трудово-правни уредби, говореше се вече и за машинна обработва на информация, съставяне на ведомости и счетоводни документи на ЕИМ и други машини. Освен всичко друго, в програмата бе залегнало и посещение на архитектурно-етнографски комплекс „Етър“ и на Дома на хумора и сатирата в Габрово. На другия ден бодри, отпочинали слушахме лекцията за новия икономически механизъм в извънматериалната сфера. Занимаваше ни пак нашият любим професор Коста Пергелов.
И тоя ден, след обяда, не липсваха посещения, само че в производството: завод „Буря“, завод „Добри Карталов“ и ОЗ „Сърп и чук“. Впечатлени останахме от показаното – приготвени за износ красиви цветни екипи и дрехи, каквито при нас в търговията не са получавани. Качествено родно производство, създаващо редовна работа. Посещение имаше и на духовна тема – в Дряновския манастир.
В архитектурно-етнографския комплекс „Етър“ има показани много познати производства, практикувани и при нас в Родопите в Чепинско. Даже в някои случаи при нас се правят повече и красиви разновидности, особено сред чисто вълнените изделия, поради развитото овцевъдство, особено във високия район. Тъкат се на домашни станове (разбои), вълната се преде ръчно на хурки и рудани, а за вапцване в домашни условия се берат кори от дъб, от речна ела (елша), брош, който расте по скалите, и други. Цветовете траят до скъсване. А валянето (размъхването да пусне влас) става във валявицата.
На почит при нас е и кацарството, от стари времена съществуват и фамилни имена Кацарови. Произвеждат се бъклици за сватби, кръщенки, буколи за вода на полето, бурета за вино, каци, качета, майсторят чурилки и по-големи мътили за млякото. За всичко се използват разновидни дървесини, здрави обръчи.
Специален е този занаят, изисква знания и умения. В миналото имаше и пирографирани предмети, прецизно изработвани. Повече от 70 години минаха откакто бай Андрея Пострумски ми подари пирографирана кутия, която и сега е запазена като нова, а цветовете и още светят. Моят съученик Наско Палигоров майстореше ръчно с дълбаене лъжици, вилици, бъркалки от горски каваци, расли на слънце високо в планината. Целулозата на кавака е бяла и е издръжлива на топлина.
Ето, че слабостта ми пак ме подведе. От нашето няма по-хубаво! Така казваше бай Тотю Карапеев – вълшебника от Търговията по ставните изкълчвания, навяхвания.
Трите дни от квалификационният курс свършиха. На 22 май след обяда, под лъчите на топлото майско слънце, потеглихме от школата. Вече си представяхме обработването на документите с прецизни машини в бъдещето! Ако действително имаме щастие да се внедрят при нас.
Абонамент за:
Публикации (Atom)