Слободия на действие през младите пенсионерски години, кой къде по-напред да иде. Двенките с мойта сестрица Катюша се отправихме надвечер към Попин камък. Това е историческа местност от дълбока древност. В нея дядо ми Лазар Тодоров Янчевичин през 1912 г. е купил няколко пръснати из местността ниви, когато е довел окончателно семейството си от Банско.
Нивата в дела на татко е с доста едри скали и между тях отчасти се обработва. По края ѝ са избуели шипоци и трънки. Имаше и голямо дебело дряново дърво, от което дядо ни режеше сурвачки за Сурова на всичките внуци. А къпините лятото разстилаха дългите си въжета навсякъде, даже и в насаденото. Слънцето огряваше целият ден височинката и царевицата и белият едър слънчоглед растяха и връзваха реколта рано-рано.
Още от невръстни години обичах да ходя горе със сестра ми, щастлива обикалях и пълнех манерката с чудната кладенчова вода с привкус на къпини, препечени от жаркото слънце. Непресъхващото кладенче до трънките в дерето в нивата и в най-горещите дни щедро ни даряваше със студена водица.
Така пътешествието ми с моята сестра до Попин камък разчовърка близки и далечни спомени от миналото.
Мама вече бе на почетна възраст и обработването на нивите поехме с Катюша. Добивите бяха достатъчни за комкане с царевица още зелена за варене и печене – сладка като захарна. За семействата ни с деца и внуци беше добре дошла, даже и татко си я ронеше и сладко хапваше. Едрите пити на слънчогледа очуквахме, сушахме, печехме и чоплехме кой колкото харесва.
Между две от скалите в низинката посадих и зеленчуци: моркови, чесън, кромид и червено длъгнесто цвекло за чекане, които бяха любими на мама. Тук поливах от време на време от нашето кладенче. Даже си бях наумила, когато Ристето се поосвободи, да сложим помпа в дерето – дори и ръчна да е, ще осигурим напояване на част от нивата. Засега все пак ще я караме и така. Вкусотийките задоволяват потомството.
Сред зелените листа на цвеклото бавно носеше къщичката си една доста го-голяма костенурка. За пръв път виждах такова животинче на свобода. 3а миг се замислих как да постъпя. И се запитах как ли ще реагира Боян след сполетялото го произшествие. Веднага звъннах на Ванко и му казах какво съм намерила при разсада на нивата. Той каза, че моментално тръгва с Москвича да я вземе у тях. Въпросът се реши със светкавична бързина.
Скачени съдове! Баба Костенурка на специалното местенце, където я открихме, събуди в мен отдавнашни сънища.
Мигновено силно святкане озари наблизо пред мене трикорабна бяла църква. Кацнала беше покрай свежа зеленина в елипсовидна форма, по края с широк чисто бял бордюр. Толкова озадачена застинах... Не виждах живот наоколо и в тоя духовен храм.
Моето ежедневие е наситено винаги до ента степен. Понякога ми се случваше заснетите не знам къде цветни сънища да се появяват повторно. Така се случи и с последния.
Когато наскоро след това случайно се срещнахме с учителя и писателя Петър Полежански, който не се уморяваше да обменя мисли и знания за древната история на нашия Родопски край. Конкретно за Попин камък той не приемаше моите сънища за трикорабната църква, а държеше на своето мнение, че там е имало манастир.
Често ми говореше и за събитията от 1923 г., когато моят дядо Лазар Янчевичин, роден в Банско, заедно с Геро Бояджиев и още 12 души земеделци от Чепинско са организирали чета за участие в юнското въстание на земеделците, начело с Александър Стамболийски. Не успели дори да тръгнат, заловили ги още преди Ракитово. Дядо и Геро останали доста време в затвора, измъчвали ги.
Питаше дали дядо ми е разказвал подробности, но за съжаление не знаех нищо. Баба не му позволяваше да ни занимава с комитлъка си и в Банско и в Чепинско. Малки бяхме за тези жестокости в борбата за оцеляване.
Баба Мария негодуваше и често му надумваше: когато преселниците строели къщи, дядо ми не мислел за имоти, борел се за народни правдини. Четиримата му сина, вече задомени, се натиквали в малките стаички на изградената с кал и плет стара от памтивека Тарова къща. Но така е устроен светът, без борба няма оцеляване. Порасналите вече синове сами ще се заемат с грижите за семействата си, длъжни са.
В тая престаряла къща и самата аз съм родена, но това не е пречка да изживявам щастливо земните си дни сред близост и сърдечност около мен. С времето синовете на дядо ми Ланко, силни и здрави мъже, изпълниха завета му.
Един по един напускаха семейното гнездо, строейки нови домове. Само първородният – чичо ми Митре, остана в центъра на Чепино. Изчисти съборетината и на нейно место като най-замогнал си построи голяма двуетажна къща. А баба и дядо, вече престарели и болни, изпрати при моите родители в кухнята на приземния етаж.
Времето така неусетно прелита, чувството като че всичко това вчера е било никога не ме напуска.
Христо бързо ме върна в действителността. Разговаряли със Стою Ихтимански и той заръчал да отида в почивния дом да приготвя документите му за пенсия. Питам с какво право ме вика, та аз съм пенсионер. А Христо си призна, че е обещал и ще се чувства неудобно, ако не ида – нали са роднина с майка му. Така се наложи да отида против волята си.
Не е човешко да давам пояснения. С жена му, учителката Любка, бяхме твърде близки, тя бе сериозен и отзивчив човек. Само не знам, ще съумея ли да не показвам неприязнеността си. Ще почерпя хем и колегите си в счетоводството за получената пенсия.
Виновникът за посещението ми, крайно любезен, дойде в счетоводството без посредствената си секретарка. Изчака приготвянето на формулярите на бюрото ми, което още стоеше незаето. До края се опитваше да показа весело настроение, съшито с бели конци. Навярно е подгонен, а заместничката му няма търпение за тлъстата заплата.
Побързах да почерпя и си тръгнах с голямо съжаление, тъй като нямах никаква възможност за сърдечен разговор с колежките и с главния счетоводител, които се усмихваха, спрели работа. Явно и те очакваха да поговорим, но... в присъствието на виновника за идването ми всичко друго се провали.
След краткото отклонение, навлязох веднага в домашното ежедневие. Кипящо е то, не мога да се оплача от скука. А времето все не ни стига.
петък, 20 ноември 2015 г.
91. Пенсиониране и бабини премеждия
На моята служебна работа вече се задаваше края. Напрегнатостта преминаваше вече границите си и никой не можеше да ме спре да остана по-дълго от необходимото. Предстоеше да изготвя собствените си документи за пенсиониране.
Безпокоях се как ще мине с подписите началнически, но мина без произшествия. Още същия ден ги прие и представителят от пенсионният отдел в Пазарджик без рекламации. Отдъхнах си спокойно. Денят 17.Х.1983 г. запомних като моето освобождение от... зависимостта!
Стигнах до прелом в живота, невероятното ставаше факт. Неколцината самозванци не значат нищо за мен, но разрасналият се колектив, в който работех вече 13 години, щеше много да ми липсват. Заповеди, заплати, болнични и какво ли не е преминавало пред моя взор.
Няма забрава общуването, споделено с ведри усмихнати лица край тебе. Колкото и напрегнато да е в момента, чувстваш близостта, но.... времето така неусетно излетя.
Доживях да получа пенсия за старост на 55 навършени години – според тогавашния закон. Живот и здраве дано даде Всевишния, имаме си дъщери и внучета, зетьове – младите семейства все имат нужда за помощ. Дядо Христо и баба Миче са на разположение денонощно. Освен всичко друго, в малката къща на мама в двора разбоят за тъкане е зареден, очаква действието на моите ръце през свободното време. Кросното е насновано до крайност, за да има за всички по равно, съобразно желанията им.
На първо време Иван започна да докарва сутрин Боянчо у дома. Отпускът по майчинство на Янина свърши и тя тръгна на работа. Детенцето ни, макар съвсем невръстно още, се държеше по мъжки. Никога не хленчеше за мама и тати или за каквото и да било.
Не харесваше много да играе с гумените и бакелитовите играчки. Предпочиташе кончета, жирафчета и др. животинки, които шиех по модели от списания. Най-предпочитано беше сивото конче с гъста бяла грива и подобна дълга конска опашка. Питаше може ли да издържи, ако се качи да го язди.
Обичта му към животните беше голяма. Любимото му място за занимания беше на широката тераса, която и котката предпочиташе, а качваше и малките си котенца, вече поотраснали. Малкият домошар Роко го подканяше да поиграе и с него – вдигаше шум със синджира, скачайки високо. Той обитаваше бившата колиба на ловджийското куче Бойко.
Боян се застояваше дълго и пред заешката колиба с двойна кокошкарска мрежа, за да гледа играта на малките зайченца, които растяха без майка. До него бях, когато посегна с лявата ръчичка, провря кутрето и безименният пръст да погали изправеното зайче. И отведнъж се дръпна, дигайки ръчичката нагоре, а върхът на безименното пръстче бе останал в устата на зайчето.
В главата ми избухнаха и гръм, и мълния едновременно. Трябваше обаче да се действа бързо, наложителна бе медицинска помощ. Грабнах детето и хукнах към телефона. Пръстчето не кървеше, а то милото не издаваше нито звук, държеше се по мъжки.
Нямаше линейка на разположение в момента, но баща му дохвърча веднага с Москвича. Едва тогава се разридах – какво допуснах да се случи пред очите ми, чувствах се виновна за случилото се. Чаках в болничния коридор докато обработват раненото пръстче, но от кабинета плач не се чуваше. Зетят Иван ме взе на подбив, че аз плача, а детето не!
Преди известно време дядо му, работейки на банцига в гаража у дома си отряза безименния пръст на лявата ръка до основата на нокътя. Окървави всичко, докато получи лекарска помощ, макар действията му да бяха светкавични. Много странно беше това повторение – каква беше тая съдба, „осигурила“ еднакви белези на Боян и на дядо му!
Всеотдайна беше любовта на Христо към всички, беше широко скроен по рождение. Децата още от малки осъзнаваха силата на обичта му. Радваха му се, опитвайки се и да му подражават, за да приличат на него. А невръстният още Боян обичаше да разглежда снимките от младостта му и с гордост изтъкваше че прилича на него.
Янина използа това и го успокояваше за отхапаното пръстче, че приликата му с дядо му Христо вече е не само физическа, а и по белега на безименния пръст. А пръстите им наистина много си приличаха, макар травмите им да бяха получени при напълно различни обстоятелства.
Така нашето Раче не се безпокоеше от останалия белег. Гордо се усмихваше, когато баща му повтаряше:
– Знаеш ли колко рев изрева баба ти, че не те е опазила от зайчето? Дядо ти е гледал зайци нарочно за игра на децата. Като малки щерките му са вземали в ръце зайчета и са се снимали с тях.
Сегашните зайчета-виновници Христо веднага ядно сложи в чанта и ги изнесе някъде, въпреки обичта му към тях – от малък още е отглеждал зайци. Дойде сопрата на зайците, но дълбоката травма от злополуката остави трайни следи в психиката ми.
Пенсионерското ежедневие ме погълна. Под опеката на мама усвоявах нови похвати в тъкането, което ангажираше цялото ми внимание. Вечер редовно ни посещаваха деца и внуци.
Пръстчето на Боянчо зарасна бързо, но през деня засега оставаше при баба му Надка. Една вечер, още с идването си се оплака на дядо Христо как баба Нада яздила подареното му дървено конче и го счупила. Не се стърпях, възкликвайки:
– Тя с големия задник с кой акъл е седнала на детско конче?
Боян моментално я защити като отговори:
– И ти си голяма!
Държането и разговорите му не бяха детински. Баща му се разсмя, но дядо му побърза да го успокои, че ще отидат заедно до пазара да потърсят и купят по-яко конче! Гушнах си внученцето и на ушенце му пошепнах да го пази да не го яздят големи хора. 3асия усмихнатото красиво личице, отправяйки поглед към любимия му дядо.
Безпокоях се как ще мине с подписите началнически, но мина без произшествия. Още същия ден ги прие и представителят от пенсионният отдел в Пазарджик без рекламации. Отдъхнах си спокойно. Денят 17.Х.1983 г. запомних като моето освобождение от... зависимостта!
Стигнах до прелом в живота, невероятното ставаше факт. Неколцината самозванци не значат нищо за мен, но разрасналият се колектив, в който работех вече 13 години, щеше много да ми липсват. Заповеди, заплати, болнични и какво ли не е преминавало пред моя взор.
Няма забрава общуването, споделено с ведри усмихнати лица край тебе. Колкото и напрегнато да е в момента, чувстваш близостта, но.... времето така неусетно излетя.
Доживях да получа пенсия за старост на 55 навършени години – според тогавашния закон. Живот и здраве дано даде Всевишния, имаме си дъщери и внучета, зетьове – младите семейства все имат нужда за помощ. Дядо Христо и баба Миче са на разположение денонощно. Освен всичко друго, в малката къща на мама в двора разбоят за тъкане е зареден, очаква действието на моите ръце през свободното време. Кросното е насновано до крайност, за да има за всички по равно, съобразно желанията им.
На първо време Иван започна да докарва сутрин Боянчо у дома. Отпускът по майчинство на Янина свърши и тя тръгна на работа. Детенцето ни, макар съвсем невръстно още, се държеше по мъжки. Никога не хленчеше за мама и тати или за каквото и да било.
 |
| Парцаленото конче на Боян... |
 |
| ... и жерафчето |
Обичта му към животните беше голяма. Любимото му място за занимания беше на широката тераса, която и котката предпочиташе, а качваше и малките си котенца, вече поотраснали. Малкият домошар Роко го подканяше да поиграе и с него – вдигаше шум със синджира, скачайки високо. Той обитаваше бившата колиба на ловджийското куче Бойко.
Боян се застояваше дълго и пред заешката колиба с двойна кокошкарска мрежа, за да гледа играта на малките зайченца, които растяха без майка. До него бях, когато посегна с лявата ръчичка, провря кутрето и безименният пръст да погали изправеното зайче. И отведнъж се дръпна, дигайки ръчичката нагоре, а върхът на безименното пръстче бе останал в устата на зайчето.
В главата ми избухнаха и гръм, и мълния едновременно. Трябваше обаче да се действа бързо, наложителна бе медицинска помощ. Грабнах детето и хукнах към телефона. Пръстчето не кървеше, а то милото не издаваше нито звук, държеше се по мъжки.
Нямаше линейка на разположение в момента, но баща му дохвърча веднага с Москвича. Едва тогава се разридах – какво допуснах да се случи пред очите ми, чувствах се виновна за случилото се. Чаках в болничния коридор докато обработват раненото пръстче, но от кабинета плач не се чуваше. Зетят Иван ме взе на подбив, че аз плача, а детето не!
Преди известно време дядо му, работейки на банцига в гаража у дома си отряза безименния пръст на лявата ръка до основата на нокътя. Окървави всичко, докато получи лекарска помощ, макар действията му да бяха светкавични. Много странно беше това повторение – каква беше тая съдба, „осигурила“ еднакви белези на Боян и на дядо му!
Всеотдайна беше любовта на Христо към всички, беше широко скроен по рождение. Децата още от малки осъзнаваха силата на обичта му. Радваха му се, опитвайки се и да му подражават, за да приличат на него. А невръстният още Боян обичаше да разглежда снимките от младостта му и с гордост изтъкваше че прилича на него.
Янина използа това и го успокояваше за отхапаното пръстче, че приликата му с дядо му Христо вече е не само физическа, а и по белега на безименния пръст. А пръстите им наистина много си приличаха, макар травмите им да бяха получени при напълно различни обстоятелства.
Така нашето Раче не се безпокоеше от останалия белег. Гордо се усмихваше, когато баща му повтаряше:
– Знаеш ли колко рев изрева баба ти, че не те е опазила от зайчето? Дядо ти е гледал зайци нарочно за игра на децата. Като малки щерките му са вземали в ръце зайчета и са се снимали с тях.
Сегашните зайчета-виновници Христо веднага ядно сложи в чанта и ги изнесе някъде, въпреки обичта му към тях – от малък още е отглеждал зайци. Дойде сопрата на зайците, но дълбоката травма от злополуката остави трайни следи в психиката ми.
Пенсионерското ежедневие ме погълна. Под опеката на мама усвоявах нови похвати в тъкането, което ангажираше цялото ми внимание. Вечер редовно ни посещаваха деца и внуци.
Пръстчето на Боянчо зарасна бързо, но през деня засега оставаше при баба му Надка. Една вечер, още с идването си се оплака на дядо Христо как баба Нада яздила подареното му дървено конче и го счупила. Не се стърпях, възкликвайки:
– Тя с големия задник с кой акъл е седнала на детско конче?
Боян моментално я защити като отговори:
– И ти си голяма!
Държането и разговорите му не бяха детински. Баща му се разсмя, но дядо му побърза да го успокои, че ще отидат заедно до пазара да потърсят и купят по-яко конче! Гушнах си внученцето и на ушенце му пошепнах да го пази да не го яздят големи хора. 3асия усмихнатото красиво личице, отправяйки поглед към любимия му дядо.
90. Нова къща за младото семейство
По онова време Велинград се разрастваше. Трудно се уреждаха парцели за ново строителство. Разпоредбите бяха да се вдигат допълнителни етажи на съществуващите къщи за новите семейства. Зетят Иван обаче не прие предложението на Христо да построим втори етаж на къщата в Чепино, предпочиташе да строи в Лъджене, близо до родители, братовчеди и приятели, с които е свикнал от малък.
Впоследствие се уреди въпросът, но... в маломерен парцел и то се наложи да строят орташка къща с братовчед на Ристето. Не беше удобно мястото – на стръмнина и трудно за строителство, но така се започна. По-важно беше в случая изпълненото желание на нашия Иван за близост до своите и почти срещу едноименника си братовчед. Започна трескава подготовка – план за строителство, банкови заеми и т.н.
Христо изцяло пое грижата за юничката, радвайки се на кроткото добиче. Останалото време запълваше с помощ по строежа – имаше опит и не щадеше физиката си. Трудности и препятствия не липсваха, но колективно в сговор по-лесно се решаваха, бързайки да изградят високата зидария за трите етажа. След като наредиха керемидите на покрива, двамата ортаци си разпределиха входовете и етажите чрез хвърляне на чоп.
Дотук се действаше заедно, а след това всеки поемаше завършването на своя дом според финансовите си възможности. Трудно се гради дом на зелената поляна с останало по два разкрача дворче, но... здраве да има!
На първо време довършиха само приземния етаж, в който има антре спалня и кухня – по равно и на двамата стопани. Под тях имаше дълбок зимник и стая за механа по стълбите към дворчето. Децата бързаха с мазилките и оборудването на новият дом. Нямаха вече търпение да се преместят в новата бяла къща с поизрасналия внук.
Христо с мерак заработи по обзавеждането на съвременна кухня. Направи стенни кухненски шкафчета по последната мода, каквито произвеждаше ДИП „Васил Сотиров“ – от ламиниран и дървен материал. Измайстори лакиран кухненски бюфет с библиотека, направи и две красиви легла за ъглови матраци, кръгла разтегателна маса, също от дърво.
За оборудването на спалнята трябваше само да се транспортира от старата къща вече притежаваната, която пасваше идеално в новата стая, заедно с легълцето на Боянчо. Христо мереше, чертаеше в тетрадката според желанието на младите и тогава действаше. Янина с опит подреждаше кухнята – да шета с удобство и лекота за всички, вече в своя дом. За постелка на лакирания дъсчен под изтъкахме домашна черга на раета в бяло, бежово и кафяво.
Матраците на ъгловите легла, облечени в бежов плюш, застилаше с тъканите чеизни чаршафи – ръчно тъкани от памук и тънка бяла вълна, а по края с ръчно плетена дантела. Антрето, което бе дълго пет метра застлаха с тъканата от мама дебела пътека от памучни парцали, боядисани в ярки наситени цветове като дъгата небесна. Шаренията спираше погледа, а дебелата постелка заглушаваше стъпките. Престъпил прага по чорапи из небесната дъга, навлизаш в светая-светих на семейното гнездо, подготвяно с любов.
Първият етап на довършителните работи наближаваше своя край. Предстоеше попълването на кухнята с ред домакински уреди. За втория етаж трябваше да се почака...
Впоследствие се уреди въпросът, но... в маломерен парцел и то се наложи да строят орташка къща с братовчед на Ристето. Не беше удобно мястото – на стръмнина и трудно за строителство, но така се започна. По-важно беше в случая изпълненото желание на нашия Иван за близост до своите и почти срещу едноименника си братовчед. Започна трескава подготовка – план за строителство, банкови заеми и т.н.
Христо изцяло пое грижата за юничката, радвайки се на кроткото добиче. Останалото време запълваше с помощ по строежа – имаше опит и не щадеше физиката си. Трудности и препятствия не липсваха, но колективно в сговор по-лесно се решаваха, бързайки да изградят високата зидария за трите етажа. След като наредиха керемидите на покрива, двамата ортаци си разпределиха входовете и етажите чрез хвърляне на чоп.
Дотук се действаше заедно, а след това всеки поемаше завършването на своя дом според финансовите си възможности. Трудно се гради дом на зелената поляна с останало по два разкрача дворче, но... здраве да има!
На първо време довършиха само приземния етаж, в който има антре спалня и кухня – по равно и на двамата стопани. Под тях имаше дълбок зимник и стая за механа по стълбите към дворчето. Децата бързаха с мазилките и оборудването на новият дом. Нямаха вече търпение да се преместят в новата бяла къща с поизрасналия внук.
Христо с мерак заработи по обзавеждането на съвременна кухня. Направи стенни кухненски шкафчета по последната мода, каквито произвеждаше ДИП „Васил Сотиров“ – от ламиниран и дървен материал. Измайстори лакиран кухненски бюфет с библиотека, направи и две красиви легла за ъглови матраци, кръгла разтегателна маса, също от дърво.
За оборудването на спалнята трябваше само да се транспортира от старата къща вече притежаваната, която пасваше идеално в новата стая, заедно с легълцето на Боянчо. Христо мереше, чертаеше в тетрадката според желанието на младите и тогава действаше. Янина с опит подреждаше кухнята – да шета с удобство и лекота за всички, вече в своя дом. За постелка на лакирания дъсчен под изтъкахме домашна черга на раета в бяло, бежово и кафяво.
Матраците на ъгловите легла, облечени в бежов плюш, застилаше с тъканите чеизни чаршафи – ръчно тъкани от памук и тънка бяла вълна, а по края с ръчно плетена дантела. Антрето, което бе дълго пет метра застлаха с тъканата от мама дебела пътека от памучни парцали, боядисани в ярки наситени цветове като дъгата небесна. Шаренията спираше погледа, а дебелата постелка заглушаваше стъпките. Престъпил прага по чорапи из небесната дъга, навлизаш в светая-светих на семейното гнездо, подготвяно с любов.
Първият етап на довършителните работи наближаваше своя край. Предстоеше попълването на кухнята с ред домакински уреди. За втория етаж трябваше да се почака...
четвъртък, 19 ноември 2015 г.
89. Първият рожден ден на Боян
Ние с дядо Христо подготвяхме празненството за първата годишнина на Боян през неделния ден. Бяхме решили да направим тържеството за рождения ден на Каратепе.
Дядо му му подари красиво дървено тронче с масичка отпред, измайсторил го по модел от списание „Наш дом“. Макар и проходил, когато го сложи на трона, майка му щеше да е спокойна да шета, а той да играе с играчките пред себе си.
В топлия юлски ден потеглихме с Москвича, заедно с Елица, двете дечица и прабаба им Яне. Скоро след това пристигна и малкият юбиляр със зеления им Москвич, облечен в бяло и сресан с момчешки алаброс. Зашари с любопитни очики към всичко, заредено на масата. Прабаба му Яне първа го пое и той, стъпил на скута ѝ запротяга ръчички към запалената свещичка върху тортата. Светлинката се отразяваше върху чашите наоколо, трепкаше и го подмамваше.
Прехвърляхме го от ръце на ръце на всички. Леля му Елица щракаше непрекъснато с фотоапарата, докато стъпи между кака му и баткото му (на десет и на девет), които го учеха как да духне свещичката върху тортата. Всичко му беше интересно, даже топна пръстче в тортата и си близна, та му се услади. Сякаш беше стъпил вече на връх Острец. Дано добрува и расте в изконната българска земя!
Задоми се неочаквано и Пепи, братчето на Иван. Двукатната наследствена къща от дядо им отесняваше. Родителите му предложиха всички да помогнем на зетя и Янина да построят нов дом. За целта подготвиха във вътрешния двор помещенията за малка свинеферма.
Трудна работа е отглеждането на животни, но сватът се захвана с ентусиазъм. Поотраслите малки прасенца бързо се разпродаваха. Сватовете отделяха за угояване по два броя и за собствени нужди.
Сватята Надка набираше още и приходи от курортисти през лятото, когато семейството заемаше временно таванския етаж.
Почти по същото време зетят и приятелят му ветеринарен лекар случайно попаднали на заведена юница на една разпродажбата и той веднага я взел. Докара у дома кроткото кафяво с извити рогца едро животно. Изненадани останахме с мама и татко, когато Иван завъртя край шията му оглавта и го пусна пред себе си.
Малката кравичка изрева забързана към нас, майка ми веднага ѝ подаде филия хляб, поръсена със сол, тя хапна и заблиза ръцете ни. Отворихме вратата към дворчето за животните.
Кучето Роко, което влезе ли непознат надава силен лай, сега посрещна новата си съжителка със скимтене, радвайки се като на децата и внуците. Ето как и животните се привързват при промяна на стопаните.
Дядо му му подари красиво дървено тронче с масичка отпред, измайсторил го по модел от списание „Наш дом“. Макар и проходил, когато го сложи на трона, майка му щеше да е спокойна да шета, а той да играе с играчките пред себе си.
В топлия юлски ден потеглихме с Москвича, заедно с Елица, двете дечица и прабаба им Яне. Скоро след това пристигна и малкият юбиляр със зеления им Москвич, облечен в бяло и сресан с момчешки алаброс. Зашари с любопитни очики към всичко, заредено на масата. Прабаба му Яне първа го пое и той, стъпил на скута ѝ запротяга ръчички към запалената свещичка върху тортата. Светлинката се отразяваше върху чашите наоколо, трепкаше и го подмамваше.
Задоми се неочаквано и Пепи, братчето на Иван. Двукатната наследствена къща от дядо им отесняваше. Родителите му предложиха всички да помогнем на зетя и Янина да построят нов дом. За целта подготвиха във вътрешния двор помещенията за малка свинеферма.
Трудна работа е отглеждането на животни, но сватът се захвана с ентусиазъм. Поотраслите малки прасенца бързо се разпродаваха. Сватовете отделяха за угояване по два броя и за собствени нужди.
Сватята Надка набираше още и приходи от курортисти през лятото, когато семейството заемаше временно таванския етаж.
Почти по същото време зетят и приятелят му ветеринарен лекар случайно попаднали на заведена юница на една разпродажбата и той веднага я взел. Докара у дома кроткото кафяво с извити рогца едро животно. Изненадани останахме с мама и татко, когато Иван завъртя край шията му оглавта и го пусна пред себе си.
Малката кравичка изрева забързана към нас, майка ми веднага ѝ подаде филия хляб, поръсена със сол, тя хапна и заблиза ръцете ни. Отворихме вратата към дворчето за животните.
Кучето Роко, което влезе ли непознат надава силен лай, сега посрещна новата си съжителка със скимтене, радвайки се като на децата и внуците. Ето как и животните се привързват при промяна на стопаните.
88. Сезоните се нижат
Живеем в ускорени времена – имам чувството, че винаги съм живяла така. Промените са неизбежни. С цел подобряване на курортното лечение в почивното дело, от декември 1982 г. влезе в сила ново решение, което отмени това от май 1977 г.
Налагаше се бързо и стриктно да проучим разпореждането, за да избегнем пропуски за новата смяна почиващи, а тя напираше. Трябваше всеки ден да работя извънредно, което ме лишаваше от вечерните срещи с внученцето. Не стига това, та в ремонта на дом 1 включиха и счетоводната ни профгрупа.
През ноември 1982 г. Бяха изтеглили на нова работа (управител на друг почивен дом) и просветчика ни Борис Филипов. Той беше винаги усмихнат, рядко спокоен младеж, почиващите го търсеха като интересен събеседник и той винаги оставаше до късно с тях. Организираше екскурзии, съобразявайки се с техните предпочитания, излети до Башегрек с рейса и разни други занимания. Имахме и екскурзовод Атанас Марков за туризъм по желание и покоряване на близки и далечни върхове.
Борето дойде да си прибере документите. Попита ме защо не съм му отишла на гости на новото му работно място с колегите си.
– Имах много работа.
Но той настоя да отида, когато мога, до късно стоял в новия почивен дом, където също има минерален плаж и може да се ползва. Оставаше си все така ведър и спокоен, без капка големеене.
Налагаше се да пусна новата заповед на заместника му – Благомир Чавдаров, чиито документи бяха пред мене. Този млад човек се впусна с всички сили в новите за него задължения, макар и да учеше задочно висше образование. Бързо навлезе в работата и с голяма инициативност за кратко време съумя да подготви от персонала група за политически песни.
На фестивала във Варна между почивните домове групата взе първа награда. Счетоводителката ни Атанаска Фурнаджиева бе една от солистките в художествената самодейност. Всички участници бяха с голям усет и възможности и най-вече участваха с голямо желание.
Неусетно дойде лятото. Нашият красив родопски кът, посещаван още от дълбока древност, продължава да привлича и сега прочути световни личности. Спомням си за един от тях – руския дипломат академик Николай Федоренко. Той остана възхитен от прелестите на Чепинското кътче! Напусна родината си, оставайки тук завинаги.
Ще спомена и англичанката Мари Прит, съпруга на... Прит, участвал в защитата на Г. Димитров по време на Лайпцигския процес. Той беше поканен за тържествата около 90-годишнината на Георги Димитров, но внезапно починал седмица преди това. Мари беше пристигнала самичка. Беше светла, запазена за годините си жена (72 г.), без предразсъдъци, облечена в светли дрехи. Ползваше плаж и процедури за укрепване, сподели с мен д-р Ризова, която се грижеше за нея, а Мари Прит лежеше на дървената скара до минералния плаж.
И другите почивни станции в града посрещаха грижовно много забележителни люде. В града ни мина и част от подготовката на наши сънародници за космонавти. Разбира се, за това не се говореше тогава, разбрах го поради стечение на обстоятелствата. Една вечер без предупреждение и за кратко ни посети по-големият брат на зетя Камен, Иван Бачев. Той работеше във военното училище за подготовка на летци в Долна Митрополия. Идваше за пръв път у дома, използваше престоя си тук, за да се запознаем.
Сподели, че при него служели познати момчета от Каменица, които били много добре подготвени. Спомена познати фамилии, но самите младежи не знаехме. Иван припряно стана, отказвайки почерпката, тъй като са под строг режим с колегата му Георги Иванов там, където са отседнали. Подготвят ги за... космонавти.
Тренират по гористи върхари, отмервайки километража за ориентиране и издръжливост. Калориите при хранене също са строго определени. Той не позволи на Христо да го изпроводи, а с ускорена походка внезапно, както и дойде, продължи пътя си, откраднал само миг да се запознае с родата.
Налагаше се бързо и стриктно да проучим разпореждането, за да избегнем пропуски за новата смяна почиващи, а тя напираше. Трябваше всеки ден да работя извънредно, което ме лишаваше от вечерните срещи с внученцето. Не стига това, та в ремонта на дом 1 включиха и счетоводната ни профгрупа.
През ноември 1982 г. Бяха изтеглили на нова работа (управител на друг почивен дом) и просветчика ни Борис Филипов. Той беше винаги усмихнат, рядко спокоен младеж, почиващите го търсеха като интересен събеседник и той винаги оставаше до късно с тях. Организираше екскурзии, съобразявайки се с техните предпочитания, излети до Башегрек с рейса и разни други занимания. Имахме и екскурзовод Атанас Марков за туризъм по желание и покоряване на близки и далечни върхове.
Борето дойде да си прибере документите. Попита ме защо не съм му отишла на гости на новото му работно място с колегите си.
– Имах много работа.
Но той настоя да отида, когато мога, до късно стоял в новия почивен дом, където също има минерален плаж и може да се ползва. Оставаше си все така ведър и спокоен, без капка големеене.
Налагаше се да пусна новата заповед на заместника му – Благомир Чавдаров, чиито документи бяха пред мене. Този млад човек се впусна с всички сили в новите за него задължения, макар и да учеше задочно висше образование. Бързо навлезе в работата и с голяма инициативност за кратко време съумя да подготви от персонала група за политически песни.
На фестивала във Варна между почивните домове групата взе първа награда. Счетоводителката ни Атанаска Фурнаджиева бе една от солистките в художествената самодейност. Всички участници бяха с голям усет и възможности и най-вече участваха с голямо желание.
Неусетно дойде лятото. Нашият красив родопски кът, посещаван още от дълбока древност, продължава да привлича и сега прочути световни личности. Спомням си за един от тях – руския дипломат академик Николай Федоренко. Той остана възхитен от прелестите на Чепинското кътче! Напусна родината си, оставайки тук завинаги.
Ще спомена и англичанката Мари Прит, съпруга на... Прит, участвал в защитата на Г. Димитров по време на Лайпцигския процес. Той беше поканен за тържествата около 90-годишнината на Георги Димитров, но внезапно починал седмица преди това. Мари беше пристигнала самичка. Беше светла, запазена за годините си жена (72 г.), без предразсъдъци, облечена в светли дрехи. Ползваше плаж и процедури за укрепване, сподели с мен д-р Ризова, която се грижеше за нея, а Мари Прит лежеше на дървената скара до минералния плаж.
 |
| Иван Бачев |
Сподели, че при него служели познати момчета от Каменица, които били много добре подготвени. Спомена познати фамилии, но самите младежи не знаехме. Иван припряно стана, отказвайки почерпката, тъй като са под строг режим с колегата му Георги Иванов там, където са отседнали. Подготвят ги за... космонавти.
Тренират по гористи върхари, отмервайки километража за ориентиране и издръжливост. Калориите при хранене също са строго определени. Той не позволи на Христо да го изпроводи, а с ускорена походка внезапно, както и дойде, продължи пътя си, откраднал само миг да се запознае с родата.
87. Баща и син
Работният следващ катастрофата ден в почивния дом мина тихо и кротко, без въпроси и коментари. Прибирайки се вкъщи, заварих зетя на бате Ване – Ангел Петров Клешков. Тъкмо разказваше на Христо за крана, с който вдигнал потрошената кола. Била обърната в посока обратна на движението, висяща на калъч върху събореният хоризонтално железен парапет на моста, който се люлеел, едва крепейки се.
Предното колело беше прекършило дебелата жилава леска. Точно там се счупило шасито и хлътнало надолу, дето е втората седалка. Задното колело висяло между леската и прекършения парапет на моста. Задното стъкло на колата паднало в завирената долу река на шест метра, извадили го здраво от водата. На това място вече няма скала, а песъчливо дъно. Изясни се пред очите ми как съм пропадала дълбоко, при безжалостното тъпкане на пътника до мен (след обръщането върху мен).
Накрая Ангел троснато повтори, че трябва да се купува ново купе на колата, от старото нищо не става. Него не го вълнуваха последствията човешки, а единствено материалната страна. В нас ли търсеше вината?
През деня етървата ми се обажди по телефона. Била на лекар и ѝ казали, че има три ребра пукнати и сега е на легло.
Когато останахме насаме, Ристето ми обясни целта на визитата на Ангел – да се включим в покупката на купето, заедно с другия спътник. Но премълча за плащането. Никога повече не заговорихме по тоя въпрос.
Неочаквана картина от първата половина на двадесети век излезе пред мен. Богати пасажи паламуди бяха излезли по нашето Черноморие. Уловът беше изобилен. На гарата в Лъджене пристигаха открити касетки, пълни с прясната риба, затрупани отгоре с ледени парчета. Извозваше ги задругата „Пренос–превоз“ с волски и конски каруци направо в „Търговия на дребно“.
Към задругата возеше и бащата на Ангел – Петър Клешков. Той си позволил да прибере един паламуд за вкъщи.
Станах неволен очевидец, когато го „линчуваха“, а той разтревожен, треперейки просълзено проплака, че децата му гладували. Молеше да не го уволняват, че не може да изхрани семейството, поради непостоянната работа. Горчилка остави у мен този случай.
Тогава баща ми беше горски далече в Чехльовското стопанство, но мама купила от рибата и вечерта ни изпече на скара по едно кръгло парче. Тя изсмукваше даже изпечена главата и я хвърляше на котката. Поради липса на хладилници от останалите парчета направи веднага рибник с ориз – вкусотия, обичана от всички, та и татко ако случайно доскочи да може да хапне.
Чудом се чудя как и къде се съхраняват впечатленията и изскачат четвърт век по-късно, едва ли не като съпоставка между действията на баща и син Клешкови при различна обстоятелства. Едното е от глад, а второто е необяснимо! Немката е пак изходът.
Карай да върви. Ние с дядо Христо чакахме внученце. Благодаряхме на Бога, че сме живи и здрави да дочакаме рожбицата и на Янина!
Предното колело беше прекършило дебелата жилава леска. Точно там се счупило шасито и хлътнало надолу, дето е втората седалка. Задното колело висяло между леската и прекършения парапет на моста. Задното стъкло на колата паднало в завирената долу река на шест метра, извадили го здраво от водата. На това място вече няма скала, а песъчливо дъно. Изясни се пред очите ми как съм пропадала дълбоко, при безжалостното тъпкане на пътника до мен (след обръщането върху мен).
Накрая Ангел троснато повтори, че трябва да се купува ново купе на колата, от старото нищо не става. Него не го вълнуваха последствията човешки, а единствено материалната страна. В нас ли търсеше вината?
През деня етървата ми се обажди по телефона. Била на лекар и ѝ казали, че има три ребра пукнати и сега е на легло.
Когато останахме насаме, Ристето ми обясни целта на визитата на Ангел – да се включим в покупката на купето, заедно с другия спътник. Но премълча за плащането. Никога повече не заговорихме по тоя въпрос.
Неочаквана картина от първата половина на двадесети век излезе пред мен. Богати пасажи паламуди бяха излезли по нашето Черноморие. Уловът беше изобилен. На гарата в Лъджене пристигаха открити касетки, пълни с прясната риба, затрупани отгоре с ледени парчета. Извозваше ги задругата „Пренос–превоз“ с волски и конски каруци направо в „Търговия на дребно“.
Към задругата возеше и бащата на Ангел – Петър Клешков. Той си позволил да прибере един паламуд за вкъщи.
Станах неволен очевидец, когато го „линчуваха“, а той разтревожен, треперейки просълзено проплака, че децата му гладували. Молеше да не го уволняват, че не може да изхрани семейството, поради непостоянната работа. Горчилка остави у мен този случай.
Тогава баща ми беше горски далече в Чехльовското стопанство, но мама купила от рибата и вечерта ни изпече на скара по едно кръгло парче. Тя изсмукваше даже изпечена главата и я хвърляше на котката. Поради липса на хладилници от останалите парчета направи веднага рибник с ориз – вкусотия, обичана от всички, та и татко ако случайно доскочи да може да хапне.
Чудом се чудя как и къде се съхраняват впечатленията и изскачат четвърт век по-късно, едва ли не като съпоставка между действията на баща и син Клешкови при различна обстоятелства. Едното е от глад, а второто е необяснимо! Немката е пак изходът.
Карай да върви. Ние с дядо Христо чакахме внученце. Благодаряхме на Бога, че сме живи и здрави да дочакаме рожбицата и на Янина!
86. Праматаревият мост
От унеса след природата ме стресна Христо с неочаквана покана от бате Ване да отидем на гости у тях – имали повод да почерпят. Брат му и етървата, заедно с гостенина Ангел, били дошли току-що с Ладата. По-добре се чувствах да сме насаме в нашата вила, но той обещал, че ще отидем – нали му беше батко, слушаше го.
Иванка се зарадва като ни видя, търсили ни бяха в къщи, за да почерпи за пенсионирането си – вече беше свободна да си гледа внученцата от дъщерята: Петьо и Иван. Живееха заедно с тях. Батеви бяха донесли готови месни деликатеси и напитки, но вътре във вилата беше доста хладно и аз поизмръзнах. Постройката беше тухлена, белосана и неотоплявана, но с месните храни и напитки всички се позагряха и започнаха оживени разговори, особено в настроение изпадна приятелят им Ангел.
Ослушвах се и предъвках един-два залъка от неподходящата за стомаха ми храна, но не исках да се разбере, за да не разваля гощавката.
Увлечени в приказки и наздравици, мезетата от тавата намаляваха скоропостижно, само другарчето до мене ме наблюдаваше неспокойно под око. Търпеливо изчаквах края на пиршеството, макар и все още да потрепервах от хладината.
Внезапно засвирука дупката от комина на таванската стаичка, паднал наскоро близо до къщата. Баба Марта се проявяваше и небето започна да притъмнява. Заприбираха набързо масата, искаха да си тръгват веднага. С Христо се отправихме към входната врата да не се пречкаме в тясното салонче.
– Къде, къде тръгвате, ще дойдете с нас! – Заповядваше баткото...
Бате не искаше да слуша обясненията за недовършена работа, не признаваше и че сме си взели билети за рейса за следващия ден, нито че искаме да отпочинем спокойно тук. Христо се стъписа, познавайки много добре тежкият му характер в подобни случаи и не посмя да откаже. Щеш, не щеш и аз влезнах в колата, въпреки затормозяващата ме мисъл да остана и да задоволя глада със сутляжа без захар, както го обичахме, но...
Потеглихме вкупом надолу с ладата по мокрият вече път. Подминахме „Дългия мост“ и „Синият вир“, когато валежът се засили и се превърна в снежна лапавица. Христо, седнал на седалката зад брат си, зорко следеше километража. В стръмнината на пътя колата изведнъж се понесе неуправляемо, а насреща бе скалистото корито на реката, над него скалата продължаваше почти отвесно към върха. Христо неистово изкрещя:
– Къде, къде караш?
Почти едновременно с това се чу неуписуем гръм и трясък. Потънах дълбоко. Нищо не видях, нищо не разбрах. В друго измерение ли бях? Времето спря да съществува. Адски болки разкъсваха гръбнака ми, бъбреците и корема, гърдите. Тежкото тъпкане върху мен (много дълго?) ме накара да извикам:
– Смачкахте ме!
Дали е излизал глас, или викът ми е бил мислен? Главата ми беше някъде надълбоко в колата. Развеща ме силен мъжки глас:
– Кръв ми тече, ранен съм.
Погледнах, този път усещайки главата си изправена. Здрави ръце ме държаха, сигурно след като са ме измъкнали. Насреща тъпчеше с корема напред Ангел, показвайки драскотина на челото си – едва се забелязваше. Отново потънах в адските болки, причинени от тъпкането на дявола навярно.
Необяснимо ми бе къде потъвах, с никого не разговарях, възможно е да не чувам, а дали виждам? В тъмнина имах усещане, че седя отзад в джип, на който оправят покрива, откъдето течеше вода във врата ми и се стичаше надолу. Слабо чувах неразбираем мъжки говор. Кой се е притекъл на помощ и ни е спасил?
Не мога да проумея загубените часове от деня и от нощта. Христо самоотвержено ме предпазваше от стреса и не говореше нищо за тая злокобна катастрофа, а и след това не позволяваше да науча подробностите около нея. Не позволи да науча и кои са спасителите ни – исках поне да ги поздравя по радиоуредбата.
На следващия ден вече помня, че ми обясни, че е принесъл големия петел за курбан. Приготвяше го печен с картофки и беше поканил децата да видят, че сме живи и здрави, за да не се изплашат, като научат за случилото се на „Праматаревия мост“ (както вече го наричахме не само ние) и за потрошената Лада. Най-важно бе да не изплаши Янина, че скоро чакаха рожбица.
– Овладяно е вече всичко! Дръж се, ще премине бурята!
Опитвах се да си изясня от какво естество беше нарушението на слуха и говора ми, на зрението. Но безуспешно. Радваше ме настъпващото нормализиране, но не разбирах причината, допринесла за това. При движение се чувствах като след тежка физическа умора, но седнала удобно бях по-добре.
Наблюдавах Христо колко сръчно се справяше с домакинската работа, която обикновено беше мое задължение. Разпъна кухненската сгъваема маса и заподрежда приборите. Не забрави да качи от заредените рафтове в избата компот от съживителните черни боровинки, от вишни, джанки, грозде, напитката от кокозе. Ако ако имаше мераклии за малини, можеха да си вземат от пълната кофа на терасата.
На масата подреди малките разноцветни бутилки сок, които бяхме стерилизирали в триетажната тенджера-соковарка. Редейки чаши към приборите, не забрави и шишето с домашна ракия и другото с червено вино. Като е курбан за здраве, редно е всичко да има, макар и по глътчица да се накуси. От ухаещото топло ядене насипа по всички чинии.
Мама и татко ни изненадаха, като дойдоха празнично облечени, затъкнати със здравец. Милата ми майчица, спазваше всички обичаи – в запасаната алена банска престилка беше сложила здравец. Обиколи масата, редейки здравец и по нея. Усмихната наричаше за здравето поименно – за всички деца внуци и зетьове. Да е сладко за всички похапването от курбана за дълъг живот и крепко здраве!
Радостно настроение искреше в атмосферата. Погледът си спирах често-често върху Янина, но уверила се в спокойствието ѝ, отпуснах душата си. Всичките бяха весели и сладко се гощаваха. Ето къде е разковничето – в семейната среда – деца, зетьове, внуци, а още и майка и баща. Христо усмихнат ме наблюдаваше. Справи се блестящо с тичането около подготовката и с огромната физическата натовареност. Сетих се за стихчето от детството:
Колко мило, колко сладко
е при мама и при татко...
А то важеше и за нашите деца, и за двете внученца. Възстановяваше се и самочувствието ми.
Принасяното на курбан носи могъща духовна подкрепа – традиция, наследена още от най-дълбока древност по нашата българска земя!
Иванка се зарадва като ни видя, търсили ни бяха в къщи, за да почерпи за пенсионирането си – вече беше свободна да си гледа внученцата от дъщерята: Петьо и Иван. Живееха заедно с тях. Батеви бяха донесли готови месни деликатеси и напитки, но вътре във вилата беше доста хладно и аз поизмръзнах. Постройката беше тухлена, белосана и неотоплявана, но с месните храни и напитки всички се позагряха и започнаха оживени разговори, особено в настроение изпадна приятелят им Ангел.
Ослушвах се и предъвках един-два залъка от неподходящата за стомаха ми храна, но не исках да се разбере, за да не разваля гощавката.
Увлечени в приказки и наздравици, мезетата от тавата намаляваха скоропостижно, само другарчето до мене ме наблюдаваше неспокойно под око. Търпеливо изчаквах края на пиршеството, макар и все още да потрепервах от хладината.
Внезапно засвирука дупката от комина на таванската стаичка, паднал наскоро близо до къщата. Баба Марта се проявяваше и небето започна да притъмнява. Заприбираха набързо масата, искаха да си тръгват веднага. С Христо се отправихме към входната врата да не се пречкаме в тясното салонче.
– Къде, къде тръгвате, ще дойдете с нас! – Заповядваше баткото...
Бате не искаше да слуша обясненията за недовършена работа, не признаваше и че сме си взели билети за рейса за следващия ден, нито че искаме да отпочинем спокойно тук. Христо се стъписа, познавайки много добре тежкият му характер в подобни случаи и не посмя да откаже. Щеш, не щеш и аз влезнах в колата, въпреки затормозяващата ме мисъл да остана и да задоволя глада със сутляжа без захар, както го обичахме, но...
Потеглихме вкупом надолу с ладата по мокрият вече път. Подминахме „Дългия мост“ и „Синият вир“, когато валежът се засили и се превърна в снежна лапавица. Христо, седнал на седалката зад брат си, зорко следеше километража. В стръмнината на пътя колата изведнъж се понесе неуправляемо, а насреща бе скалистото корито на реката, над него скалата продължаваше почти отвесно към върха. Христо неистово изкрещя:
– Къде, къде караш?
Почти едновременно с това се чу неуписуем гръм и трясък. Потънах дълбоко. Нищо не видях, нищо не разбрах. В друго измерение ли бях? Времето спря да съществува. Адски болки разкъсваха гръбнака ми, бъбреците и корема, гърдите. Тежкото тъпкане върху мен (много дълго?) ме накара да извикам:
– Смачкахте ме!
Дали е излизал глас, или викът ми е бил мислен? Главата ми беше някъде надълбоко в колата. Развеща ме силен мъжки глас:
– Кръв ми тече, ранен съм.
Погледнах, този път усещайки главата си изправена. Здрави ръце ме държаха, сигурно след като са ме измъкнали. Насреща тъпчеше с корема напред Ангел, показвайки драскотина на челото си – едва се забелязваше. Отново потънах в адските болки, причинени от тъпкането на дявола навярно.
Необяснимо ми бе къде потъвах, с никого не разговарях, възможно е да не чувам, а дали виждам? В тъмнина имах усещане, че седя отзад в джип, на който оправят покрива, откъдето течеше вода във врата ми и се стичаше надолу. Слабо чувах неразбираем мъжки говор. Кой се е притекъл на помощ и ни е спасил?
Не мога да проумея загубените часове от деня и от нощта. Христо самоотвержено ме предпазваше от стреса и не говореше нищо за тая злокобна катастрофа, а и след това не позволяваше да науча подробностите около нея. Не позволи да науча и кои са спасителите ни – исках поне да ги поздравя по радиоуредбата.
На следващия ден вече помня, че ми обясни, че е принесъл големия петел за курбан. Приготвяше го печен с картофки и беше поканил децата да видят, че сме живи и здрави, за да не се изплашат, като научат за случилото се на „Праматаревия мост“ (както вече го наричахме не само ние) и за потрошената Лада. Най-важно бе да не изплаши Янина, че скоро чакаха рожбица.
– Овладяно е вече всичко! Дръж се, ще премине бурята!
Опитвах се да си изясня от какво естество беше нарушението на слуха и говора ми, на зрението. Но безуспешно. Радваше ме настъпващото нормализиране, но не разбирах причината, допринесла за това. При движение се чувствах като след тежка физическа умора, но седнала удобно бях по-добре.
Наблюдавах Христо колко сръчно се справяше с домакинската работа, която обикновено беше мое задължение. Разпъна кухненската сгъваема маса и заподрежда приборите. Не забрави да качи от заредените рафтове в избата компот от съживителните черни боровинки, от вишни, джанки, грозде, напитката от кокозе. Ако ако имаше мераклии за малини, можеха да си вземат от пълната кофа на терасата.
На масата подреди малките разноцветни бутилки сок, които бяхме стерилизирали в триетажната тенджера-соковарка. Редейки чаши към приборите, не забрави и шишето с домашна ракия и другото с червено вино. Като е курбан за здраве, редно е всичко да има, макар и по глътчица да се накуси. От ухаещото топло ядене насипа по всички чинии.
Мама и татко ни изненадаха, като дойдоха празнично облечени, затъкнати със здравец. Милата ми майчица, спазваше всички обичаи – в запасаната алена банска престилка беше сложила здравец. Обиколи масата, редейки здравец и по нея. Усмихната наричаше за здравето поименно – за всички деца внуци и зетьове. Да е сладко за всички похапването от курбана за дълъг живот и крепко здраве!
Радостно настроение искреше в атмосферата. Погледът си спирах често-често върху Янина, но уверила се в спокойствието ѝ, отпуснах душата си. Всичките бяха весели и сладко се гощаваха. Ето къде е разковничето – в семейната среда – деца, зетьове, внуци, а още и майка и баща. Христо усмихнат ме наблюдаваше. Справи се блестящо с тичането около подготовката и с огромната физическата натовареност. Сетих се за стихчето от детството:
Колко мило, колко сладко
е при мама и при татко...
А то важеше и за нашите деца, и за двете внученца. Възстановяваше се и самочувствието ми.
Принасяното на курбан носи могъща духовна подкрепа – традиция, наследена още от най-дълбока древност по нашата българска земя!
Абонамент за:
Публикации (Atom)