Нашият град се славеше с оранжериите за производство на карамфили и краставици. Той използваше това и купуваше със свои средства красиви букети или пресни краставички за подаръци и понякога успяваше да отвори пролуки за снабдяване. Търсеше всевъзможни начини, за да работят работниците нормално, а той да спи спокойно.
В края на лятото нашите приятели огледали чудна поляна с големи ели край река Балъкдере – чешмичка под Гюмюша, плантации зрели черни боровинки наоколо, в мокра падина зрее малинак. Трябва само палатки да намерим на заем, докато е ваканцията на децата.
При огледа на мястото за бивак мъжете носели колчета и дъски и сковали столова с голяма маса и пейки. Предложението беше навременно и превъзходно, само отпуски поне за седмица да вземем и палатка за семейството. Бързо се уреди и тоя въпрос. Живи и здрави добрите приятели, беше време на дружба и взаимопомощ за обикновения човек. Семейна палатка, ползвана на морето, ни зае приятел на Христо от младини. Дъщерите бяха на върха на щастието, че за пръв път ще спят на палатка, и то в гората до реката.
Скоростно се натоварихме с огромния багаж в един камион още в деня преди уречения. Бяхме нетърпеливи за новия пристан и тръгнахме преди всички късно след обяд. Камионът продължи пътя си, а ние посъбрахме сухи клони и дървета в подграденото горско огнище. Скоро запращя огънят край бълбукащата река, а ние побързахме с вечерята да сефтосаме новата столова и докато не е притъмняло да застелем леглото под открито небе. Нямаше време за разпъването на брезентовата палатка. Засега тя щеше да послужи за изолираща постелка върху зелената тревица. Допълнена с черга, халище, а и пембения копринен юрган, с валяно домашно одеяло – дано стигнат за двете двойни леговища тая нощ. Палатката ще опънем за следващата.
То беше радост, то беше чудо! Между високите ели се виждаше тъмното звездно небе. Песента на понякога доста пълноводната река Балък дере и упояващият въздух неусетно ни унесоха дълбоко. Събуди ни много силен вятър, придружен с едри капки дъжд. Носеше разжарената жарава високо два-три метра нагоре по реката. Събудени, с обрулени и мокри лица бяха и децата. Елица, гледайки летящите край нас горящи червени въглени, размаха ръце и силно закрещя:
– Силни преживявания... Силни преживявания!
А Яни наблюдаваше мълчаливо с широко отворени очи. Страхувахме се само да не се запали нещо, но дъждът бързо угасяше жаравата.
Всичко премина като лятна буря – бързо, бързо. Непромокаемото халище (така казваме при нас на козяка) не беше позволило да се намокрим. Уязвими бяха само откритите ни лица и коси. Хавлиените кърпи свършиха работа. Скоро пак ни унесе сънят, подпомогнат от пречистения въздух, та до късна утрин.
С идването си приятелите-летовници, разпериха до пътя голямата „циркова“ палатка. Така я наричаха всички, събираше 25 човека. На дългия нар в нея се надиплиха трите семейства с всичко седем деца – четири момичета и три момчета, първородните. То беше шум, то беше смях – кой къде ще спи. Христо опъна нашата малка спортна палатчица на калъч спрямо цирковата, за да е обърната на изток. През двете малки прозорчета сутрин ни огряваше слънчице. Нямаше нар, лягахме направо на земята, върху застланото халище. Малко му трябва на човек да се отпусне щастливо сред природата, семейно, с близки приятели до късно вечерта край горящия огън, при задявки и смях до насита. Дойде ли дрямката, уютът си е до нас.
Първата палаткова нощ беше изключителна, докато привикнем да оправяме в тъмнината. Ако си препил биричка, мътеница и бистра студна водица, имаше възможност и да излизаш. И стените имаха уши когато нещо по-силно се „обади“, веднага се чуваше въпросът „кой го стори?“ Веднага следваше шумният смях и майтап на тринадесет гърла в едната палатка и още четири в другата – общо 17.
Ставахме сутрин бодри и весели, готови за разходката из Гюмюша. Обикаляхме за най-едри и зрели боровинки и с берачките пълнехме бързо съдовете. Пулп още никой не правеше тогава, береше се само за лична употреба, колкото ти е необходимо, а възможностите бяха големи. Из гората с децата беряхме и си похапвахме от даровете на природата вкусни и лековити боровинки и често срещани звънички – едри, сладки и ароматни, и се връщахме късно за обяд.
– Хайде дечица, тръгвайте, гладнички сте нали? Гърненцето сигурно е готово, колко му трябва на зеления фасул, а и татенцето ни чака!
Компанията ни сигурно отскочи до малинака, да хване „първата ръка“ малини, докато са свежи още след снощният дъждец. Връщането надолу, доволни от беритбата, става бързо. Христо, отстранил яденето от огъня, ни посрещна усмихнат. Подлучената гозба хапнахме с удоволствие – след разходката апетитът се удвои. „Комшиите“ печаха овнешки пържоли от донесения цял брав (цяла овца или овен). Изпечените мръвки събираха в голяма тенджера с капак, поставена на скарата в края на огнището.
Като хладилник за суровото месо ползваха реката, но месото, необливано изцяло от течащата вода, го нападнали едрите горски мухи и обилно го наплюли с „квартиранти“. Мъжете го измили и „изпрали“ за печенето, за да се погостят тринадесетте гърла. Останалото месо пак върнали в коритото на реката, но на по-дълбоко. Предупреждението е: да се запази в тайна, та да е вкусно за останалите. Те вече идеха, весели с набраните малини за сладко.
Нетрайният ароматен плод поръсвахме веднага със захар 1 към 1, след като престоят, понякога цяла нощ, сваряваме на сладко. Още топло го насипвахме в трилитрови буркани, облечени като дамаджана, с дръжки. Отгоре завързвахме с тензух и пергаментова хартия. Запазваше се много добре и за дълго. Тези буркани бяха практични и лесно преносими, даже и от планината до града, с вече готовата продукция.
Приятелките ми Вера, Ленче и Гина, удовлетворени от беритбата, поизморени и понамокрили краката край малинака, седнаха на масата. Мъжете им ги приканваха за отмора да глътнат по една чашка домашна гроздова с доматена салатка. От тенджерата на масата се разнасяше вкусна миризма на печено месо. Всички си похапнаха сладко-сладко. Мъжете се отпуснаха, развеселиха се. Оказа се сполучливо почистването и останалото голямо количество месо ще приготвят спокойно. Майтапът с жените им ще остане сигурно за по-късно. При следваща сбирка ще има да обясняват как са чистили, изрязвали и прали целичкия овен. От опит го знам.
Веднъж Ванчо дал на Христо голямо парче прясна червена крехтина, уж заклал телето. На гости ни бяха трите момчета на сестра ми. Набързо начукахме месото на пържолки и го изпържихме в големия тиган.
Не го опитах, ядох от сготвения обяд с Христо, а децата се бореха с пържолките – жилави бяха, дърпаха и дъвчеха усилено. Обърнах се към мъжа ми: виждаш ли, месото не е от теле, а сигурно е от ярък (стар вол). Макар и кощави, децата изядоха пържолите, не яли отдавна пържено месо. Бях забравила случая, но на следваща среща приятелите бяха подготвили пресни луканки и ги пекнаха на скара. Вера сподели с нас жените, че месото е от претрепал се кон, смесено със свинско.
Похапнахме сиренце и отказахме луканка, но мъжете подхвърляха майтапи, че първа съм опитала конското! Излезе наяве – телешките пъжолки били от същото конче. Гина се обади, че без да знае какво е месото, вече смляно го солила и бъркала каймата с подправки. При нея е била майката на Кольо – нана Магда, и тя опитала суровата кайма. Добре била на сол, но я пекнали да я опитат за по-сигурно. Обяви пред всички, че е много вкусна и ни прикани да си вземем. Всички освен Вера си похапвахме от луканките, опитах и аз. Само някакво вътрешно чувство ме затормозяваше да се отпусна, поради голямата ми обич и привързаност към конете, моите любимци. В съкровищницата ми си остана и досега негодуванието.
Моите хора, гледайки унасянето ми и умората, ме подсетиха за боровинките, който държах на скута, изчистени от листенцата. Седнали бяхме на тревистата поляна – хем да сме съпричастни, а и да оправим боровинките от дневната беритба за компот вече в града.
Вечерите след хранене не бързахме за лягане – ни деца, ни възрастни. До късно стояхме край горящия огън на приказки.
Нямаха край приключенията на приятелите от детството, израсли лете по гората с бащите да пасат воловете. Как улисани в игри, или ловене на риби с ръце в планинската река, губели воловете и всеки по своему търсел спасение, за да избегне боя. Спели по гората самички и гладни, когато не намирали до късно воловете. Страхували се от върлуващите вълци и мечки.
Детски луди години, особено за мъжките деца. Не съобразявали, че това е „бизнесът“ на семейството – през първата половина на ХХ век и на полето, и в гората нямаше препитание без работния добитък! Но това е детството, не може да не се изживее в игри и преборване.
И сега понякога, съблечени до кръста, подемаха данколовска борба по горските поляни, спомняйки си кой кого е надвивал в детството. Това са нашите „млади момци“. Хапнали си порядъчно, наваксват изгубеното в миналото време да обикалят нощем и да викат Сивчо и Белчо. Честичко вечерите темата се сменяше с безбройните модни ловни приключения. Вечни и неизчерпаеми, особено през зимния сезон.
Животът на бивака сред приятели се харесваше на млади и на възрастни, дечицата ни по-големи и по-малки, също се надпреварваха да разказват преживяванията си. Сутрин бяха в стихията си, обяснявайки кой и къде желае да тръгва и кой иска да остане. За брането на малини по-големите споделили с Елица за трудностите – неусетно затъвали в блатистите места, затревени и незабележими, но там били най-едрите малини. Силно заинтригувани, щерчиците настояха да отидем и ние за малини. Речено, сторено.
Мъжете останаха да дълбаят коруба за чешмата, щели да докарат водата и отсам реката, че покрай пътеката за чешмата видели голяма водна змия. Така ще ни спасят от среща с нея.
Запътихме се нагоре по Гюмюша, пръснати на различни страни. Малинака беше по левия склон над лагера. За да избегнем намокряне, обиколихме отстрани и постепенно влизахме навътре. Слънчицето грееше, припичаше малините, а и нас на откритата градинка. Момичетата се провикваха радостно, обирайки една по една провисналите като обички червени малинки, подредени съблазнително на дългите натежали клончета. Качеството беше като по поръчка за приготвяне на сладко.
Вчера бяха прибрали на „първа ръка“ след влагата презрелите меки плодове, а сега беряхме новозреещите – по-твърди и с по-дребни семчици, които оставаха цели при сваряването. По-зрелите, меки и ароматни бяха неповторими за сокове и пелтета. Представях си ги вече готови, насипани в шишета и буркани, представях си съблазънта от тях. Внимателно обикаляхме малинака, за да опазим растенията неотъпкани, промушвайки се леко между тях. Доволни от набраното, и то без произшествия – щяхме да се похвалим и ние с набраното.
Щастливи с пълните кошнички двете ми дъщери бързаха напред. Тръгнах след тях. А на бивака ни изненада течащата в нова коруба чешмичка – неочаквано удобство. Всички освен нас бяха заели местата си край масата и обядваха. И нашето гърненце, заредено с бял бобец и домашна сланинка, със стрита сушена червена чушка, кромидец, чесънче и домат, съблазнително ни приканваше. Христо насипа яденето докато ние се измием на новата чешма. Колко спокойствие цари наоколо, докато се разхождаме на воля, гърненцата се варят с вкусна гозба, а край тях са те – бащите. По собствена инициатива поемаха тази грижа по време на семейните обиколки сред природата.
За младежите няма умора – нахранят ли се, започват игра на волейбол, ритат футбол или, намерили сухи дръвчета, дялкат и майсторят туристически пръчки. Жените, ведно с приказките, опънали краката под елите на поляната, чистехме набраните плодове. Отмерените малини поръсвахме със захар. На следващия следобед варяхме сладкото върху голямата скара, поставена върху жаравата. Това бе и най-трудното заради горещината от огъня, но вършехме и тази работа с желание.
Мъжете вече разпускаха на разговорка. Или тръгваха на разходка към хранилките за горски животни, за да огледат дали мецана с босите крака е кръстосвала наоколо, та да не се разцелуваме с нея и мечетата ѝ при обикалянето из гората с децата.
Като в чудна приказка преминаваха дните и нощите в сърцето на нашата Родопа планина, недалеч от двухиляднците Малка и Голяма Сютка. А отправиш ли поглед от Гюмюша в далечината на изток, ще ахнеш. Слънцето там се оглежда в синеещите води на яз. Беглика до Самодивската поляна, тъй като на върха над бивака ни горе не му стигат 99 метра, за да се мери с двухилидниците!
Тая нощ в цирковата палатка имаше произшествия. Кольо станал нещо зажаднял и надигнал дамаджанката, а тя била празна. Дечурлигата силно се закискали, а той им се скарал защо не са налели вода. Жена му се събудила и го пратила на новата чешма да се напие, да не събужда всички! Но не щеш ли, и другите мъже взеха да излизат навънка на водопой, или нещо друго тихомълком, само светлината на огъня издайнически очертаваше провлечените им сенки.
 |
| Пред нашата палатка |
Развеселени се отправихме за нова обиколка по любимия връх, забележителен с потайности от древни времена. Тоя топъл ден дружината бе заела широка позиция, за да не изпуснем ни гъбки, нито плодове. Младежите с весели задявки се надпреварваха все по-нагоре. Пред нас се откри закътана падина. Изумена останах от снежно бялата дървесина на поразена от гръм голяма мура, опънала се върху зеленината. Слънцето огряваше по белотата бисерните капки разтопената смола и наоколо се носеше упойваща миризма. Разцепеното дърво ронеше своите жълтеникави като разтопен медец сълзици.
Подканих приятелките да съберем от лековитата мурова смола, и то от гръмовито дърво – дважди по-добра. Те нехайно подминаха нагоре, не им било притрябвало! Останахме на падината с дъщерите, те да берат боровинки наоколо, а аз бавно и внимателно засъбирах в пликче бисерите. По рецептата на майката на приятелката ми Миланка от Варна правех балсам от: пчелен восък, мастикс (дъвка на зърна), естествен тамян на зърна и смола от иглолистни дървета. Четирите компонента по равни части се подгряват на водна баня до пълно стопяване и смесване. Насипвах го още топъл в метални кутии от крем. След като изстине видът му бе подобен на боров вазелин. Лекува избиви, пукнатини по кожата, лишеи и всякакви наранявания. Трудно се събира чистата смола без примеси, но тук случайността помогна.
Мислите ме водят към бурята в деня, когато спахме под открито небе. Със сигурност тогава гръмотевицата е повалила мурата. При нас, в големите ели, гръмотевичната буря премина кратко и кротко. След това настанаха само слънчеви дни и така и не разбрахме дали палатките можеха да ни защитават от дъжда.
Освен извънредната находка, набрахме и боровинки и няколко чадърчета от любимите гъби сърненки. Можем да си приготвим за вечеря супичка или да ги изпържим с яйца. Хем бързо, хем вкусно ядене След обяда побързах да изчистя набраните днешни боровинки, за да допълним зелената емайлирана кофа. Превързахме я здраво с тензух. Христо имаше насрочено съвещание във Промкомбината и реши да свали плодовете за компот и да ги приготви преди да се завърне обратно с рейса до Каратепе. Влезе в палатката да се преоблече и да тръгне.
Приятелите му бяха още на масата, когато по пътя отгоре се зададе лека кола Москвич и спря пред бивака. Още с отварянето на вратата шумно поздрави. Оказа се моят съученик Васил от Велинград, сега военен. Здрависа се с всички и беше поканен да седне на масата, за да го почерпят с мезе. Отказа виното, защото шофира, но пийваше вода със соленото месо. Ходил и той за боровинки и се връщаше доволен. Ванчо като старши на групата го попита дали ще вземе Христо с колата до Чепино, че има служебна работа. Васил моментално смени приятелския тон и твърдо каза:
– Не! Пътят е много лош и ще натежи на колата!
Естествено е мъжът ми да е слушал разговора, приготвяйки се с документите – нямаше и два метра до масата! Излезе невъзмутим, кимна с глава за поздрав на военния с цивилно облекло, взе в ръка превързаната кофа, обърна се към мен и тихо каза:
– Тръгвам. Ще се върна утре вечерта!
Съученикът ми, без да проговори повече, се качи в Москвича, подминавайки бързо надолу Христо, който вървеше спокойно без да се обръща. Приятелите му, не очаквали такова отношение от съгражданина, мрачни тръгнаха да се разведрят сред Гюмюша. По пътя до бивака рядко се случваше движение на пътници пеша, а камо ли с автомобил – наистина интересно за младежите. Така станаха и неволни свидетели на разговора. От приятелките се обади Вера:
– Защо така направи Васил? Да не са се карали с Ристо?
Отговорих, че няма какво да делят и да се карат.
– Христо по природа си е търпелив и внимателен с всички. Не са в характера му обясненията, особено от личен характер! Но... знаеш ли, може Васил да е с правото си! Виждала си по надолу по пътя отдясно преполовения воденичен камък на мястото на предполагаема воденица. И сега личи височината на спускащата се вода по улея, отклонена от реката в горното ѝ течение.
Силата на буйните някога реки сред вековни гори е била впрягана не само за смилане на брашно. Да не изброявам чарковете, само бащината фамилия на Вера (Теменлиеви) притежава два, а има и безброй други. Крачановият, на баба Яна... По реките надолу са пускали и трупи, вместо да ги превозват.
Около воденицата Римският път беше труден за преминаване даже за пешеходци, а не дай си Боже за Москвичи. При преминаване по него с гуменки острите сиви чакълести камъни бодяха през подметките, та вървяхме един зад друг по краищата или от горната страна по изкопана канавка. Пътят е обслужвал селищата наблизо, а и рудниците, живот е кипял в далечното минало по тези места.
Веднъж Петре вървеше бавничко по Римския път. Гина в скороговорка се обади:
– А бе, ти си се натафрил с новите обуща? Вчера ги купи и веднага по гората с тях!
Отговорът му беше само:
– Петата, Гино! – и толкова.
На нашите деца, винаги с нас по любимите върхари, им беше интересно и продължиха да слушат и разказват за преживелици и за прочетени интересни истории. Вера обичаше да споделя увлекателни истории, спомняйки си ги с подробности, и я слушахме с внимание. Тя беше известно време на работа в библиотеката в Чепино и се възползвахме от препоръчаните от нея книги.
Мъжете се завърнаха ободрени след дългата разходка и разпалиха огъня с довлечените сухи дървета. Изпържихме гъбите с яйца за вечеря. Гина не забрави да закачи Джурката за „Петата, Гино!... Петата!“ Не мина без смехории, но той потвърди, че е чул само с неизменното хъмкане. Вечерта продължи с присъствието на всички, отпратили в забвение днешния неприятен случай с военния.
Гушнахме се тричките с мисълта как ли се чувства татенцето без нас.
А той неочаквано се върна сутринта още преди да сме станали. Умееше да организира нещата, беше непредсказуем! Приятел тръгнал рано към Сърница, оставил го на спирка Черновръх (Каратепе) и продължил пътя си. Кофата от боровинките беше напълнил с продукти – бисквитки и бонбони за децата и вестници за малко бистрене и на политиката. Похвали ми се, че успял да свари около 70 броя градинарски високи буркани компот от боровинките.
Това количество ни беше достатъчно, оставаше да наберем за изсушаване. Сушените боровинки използвахме при разхлабен стомах, но ги слагахме и в ошав от сушени сливи, круши и ябълки за овкусяване. Когато започнеха летните диарии по децата, често ми искаха сушени боровинки. Раздавах за облекчаване на страдащите. Комшийката Велика, много добра и милозлива, често притичваше да поиска за този или за онзи. Боляха я краката и повечето време престояваше на пейката пред тях на главната улица, там присядаха и разтревожените майки.
Едно лято не суших боровинки, тъй като имах доста останали. Тя дойде – обещала в махалата, че ще занесе. Казах ѝ, че имам от предишна година. Извадих книжните пликчета, а в едното имаше червейче. Тя рече:
– Нема нищо, ще ги изчистя и ще дам, защото обещах!
Свършили работа. Продължих пак всяко лято да суша, за да се намират и за такива случаи.
Нов ден, нов късмет! Тръгнахме след закуска цялото семейство. Решихме да обиколим и малинака. Христо обичаше след ядене за десерт да похапне малини или боровинки, наръсени със захар. Ние с дъщерите си хапвахме докато ги берем натурални, но неговият вкус беше друг. По шепичка по шепа, напълнихме петлитрово емайлирано котле и продължихме нагоре с берачките за боровинки.
Простори широки, необятни, с често срещани непокътнати „градинки“. Елица и Яни се надпреварваха преди нас, за да изтъкнат пред баща си колко са бързи и сръчни. А той сияеше, че с желание се включват да помагат и през летните ваканции. Освен това Елица познаваше много добре ядливите гъбки и ги съзираше и в най-потулени места. В торбичката си носеше ножче и моментално сръчно почистваше, каквито и видове да са.
Не ми харесваше, че пускаше риженки, които веднага зеленясват. Поставени между другите – манатарки сърненки, пачи крак, млади гълъбки и печурки, ги помрачаваха неприятно. Тя ги обичаше и в супите ги нарязваше заедно. При сушенето ги отделях и впоследствие незабелязано гледах да ги изхвърля. Само да не се обиди, ако види!
Все някога ще я попитам, спомня ли си колко ножчета вече е оставила при чистенето им по полянките. И аз нося в джоба на панталона малки мъжки ножчета, но само за рязане на лековитите билки. Първото изгубено беше много красиво, със седефено цренче, та не мога да го забравя!
Виждаше се вече краят на престоя ни и по взаимно желание тръгнахме на туристически поход с новоиздялканите разкрасени туристически тояжки за любителите. Тръгнахме към Башегрек, от другата страна на Балъкдере. Катерехме се нагоре по криволичещата пътека, някои с раници на гръб.
Младежите нетърпеливо се изпреварваха едни други, да не пропуснат нещо, с възгласи: „Ехо... ехоо“. От стръмнината под нас ехото се повтаряше. Тук страната беше пълна с кокозяк, но плодовете му бяха още неузрели, ще почервенят много по-късно, когато започне да пада и сланата. Срещаха се и черни боровинки, някои си зобкаха по шепичка и походът продължаваше без почивка.
Башегрек е равната поляна с високата буйна трева, насред нея има горска къща от дебели, почернели от времето греди, а наблизо тече обилно чешма с напълнено преливащо корито. Това е Башегрека от стари времена. При огнището, разпалено вече, съпрузите приготвяха шишчетата с пиперки, между тях парчета сланина. Жените, поизморени, се отпуснахме на приготвената трапеза в очакване. 3а младите потомци нямаше умора, играеха с топката на волейбол, но на момчета повече им допадаше футбола. Улисани в тая хубост природна на воля да тичат с топката, забравяха обяда. Сланинката побеляваше от сол като се изпече, та я топваха във вода и, поръсена с царевично брашно, наново я пекваха. С печени чушки, домати, чесънче и кромидец ставаше апетитна смесица за подкрепа, а чешмата до нас никога не пресъхваше.
Услади ни се всичко. Не мина и без спомени от ловджилъка. Ето че някой се сети когато са придружавали някаква група с гости от Швейцария, с тях български военни, Николай Гяуров и някои други, между които и Христо. Палили огън и ги погостили. На гостите харесала нашата Родопа планина, а един швейцарец възкликнал: „Това е Швейцария!“. И ние си я обичаме винаги и докрай!
Не ни се напускаше вълшебното местенце, но... Сутринта ще дойде камион да ни вземе заедно с палатките и целия багаж от бивака, ще оставим само столовата и новата чешмичка, ако и други след нас дойдат на бивака – препоръчваме го.
С благодарност за красивия и увлекателен разказ!
ОтговорИзтриванеКатя Петрова