Зачестиха срещите с приятелите и с дечурлигата им в празнични дни. Сприятеляваше се вече и новото поколение. Клептузът, лодките в езерото, се огласяха от радостната им глъчка, наред с тази на многобройните посетители. Щастливи бяха на воля сред природата, а ние им се наслаждавахме.
Веднъж решихме цялата компания да отидем на излет извън града – към Куртово. С превоза въпросът бе труден, но мъжете се бяха уговорили с шофьор на трактор с ремарке. След обяда на един августовски ден натоварихме храна и одеяла за нощувка горе. Мъжете се погрижиха с децата да седнем удобно на пода на ремаркето, покрай ниската ограда на возилото. Тракторът потегли с грохот и пушилка, малчуганите крещяха „Ура…“ и пееха с пълен глас! Радваха се децата, че са на колела. По улицата хората ни гледаха усмихнати.
Това беше рядка възможност за онова време. Страхувах се за малката ми заради нафтовата пушилка, която тракторът вдигаше, а и таткото ни наблюдаваше напрегнато. А тя, щастливо вперила поглед в пеещите деца, мируваше на скута ми.
Макар и бавно, се запътихме нагоре към Юндола и Куртово. Небето изведнъж притъмня и след августовската жега заваля топъл дъжд. Тракторът спря и мъжете бързо измъкнаха изпод нас брезент, опънаха го над главите ни и пак потеглихме, понамокрени. Опънатият покрив не стигаше над всички и останалите без сушина се завиха с одеяла, а Ленчето Гушевилова – със шарена домашна още нова черга. Гушевилови си бяха оставили децата вкъщи при нана Магда.
Дъждът се засилваше, задуха и вятър нагоре по виещия се път. На децата им харесваше пътешествието, по-големите водеха оживен разговор и неочаквано започна силен смях. Някой попита какво става, а те засилвайки смеха си, сочеха с пръст Ленчето. И тя се смееше, а по лицето и бяха потекли на вадички от силния дъжд цветовете на новата черга: черно, жълто, червено. Интересна беше на децата картината на смееща се физиономия с течащи цветни вадички. Ленчето не дочуваше и още не беше разбрала за какво е смехът. Станало ѝ беше навик да се усмихва винаги, когато някой ѝ говори, и да мълчи. Но Кольо не издържа и силно ѝ викна да изхвърли чергата и да избърше лицето си. Ядът прогони смеха!
Но дечицата пак се разчуруликаха – шило в торба стои ли? Возилото ни носеше към Рилската местност, брулени от силният вятър, прогонил дъжда. Жените и децата се разположихме в една от стаите на куртовското пътно управление, където вече бумтеше голямата печка. Похапнахме, просушихме намокрените дрешки и децата се разтичаха. Мъжкото съсловие, успокоени, ни оставиха. Гушнах мъничето, легнала до него да заспи, но то се надигаше да гледа палуващите, докато не мирясат и не заспят и те. Сладък, спокоен беше сънят ни на рилските хребети.
Беше 15 Август 1952 г., Успение на Пресвета Богородица! На празника за обяд мъжете бяха приготвили овнешки курбан и пържоли в голяма бакърена тепсия. Ведно с домашната храна се нагостихме според вкусовете си на трапезата, наредена на близката закътана поляна. Острият климат и бързо завъртващия се вятър нарушаваха удоволствието от стоенето навън, макар и седнали на застланите одеяла – не ставаше за игра. Прибрахме малолетните на топло.
Имаше предложение за поглед към Бялото море от близкия връх. Колебаех се, въпреки че Вера обеща да бди над моята рожба, тъй като и преди беше ходила там и беше поглеждала отгоре. Христо ме убеди да тръгнем и ние, бързайки да настигнем групата, но от разредения въздух и от вятъра трудно се вървеше. Пишман туристи! А горе вече бяха седнали на одеялото, с друго се завиваха, обърнали се към нас. Изправи се един от мъжете и моментално седна. Навярно нищо се не виждаше и чакаха да спре вятърът. Ние решихме да не стигаме до върха и минахме встрани към близката горичка, по на завет да изчакаме завръщането им.
Суровата рилска природа ни възпрепятства да зърнем Бялото море. Хайде пак на димящия трактор с ловджийския хумор и детски песнички, надолу в августовските топлинки на родния Велинград и блажената Родопа. Деца и възрастни – отпочинали, свежи и с нови впечатления! За нашето момиче това беше първа щастлива среща с приятелки и приятели от компанията ни. Благодарни и доволни се прибрахме след прекрасно организираният излет.
Тъкмо влязохме в къщи, още не поседнали, и ни изненадаха гости – много близки приятели от село Могила до Стара Загора. Станка и Минчо бяха учители в селото, добри и отзивчиви, по-млади от нас. Имаха малко момченце, което оставили в къщи при баба и семейството на Минчовия брат, живеещи общо в големият приказен „вилает” с ниски просторни къщи, ливади с овощни дървета, градини със зарзават и с пълноводен канал за напояване. Облазявах ги, че всичко им е подръка. Но в далечината в полето се виждаше високия комин на АТЗ-Стара Загора, тровещ въздуха, което измъчваше Станка – високото ѝ кръвно не се влияеше от никакви лекарства.
Затова през ваканцията взели карти за почивка във велинградския почивен дом на профсъюзите. Велинградският климат влияеше добре на заболяването ѝ, та сега, през ваканцията, щяха да останат по-дълго. През деня идвали до нас напразно и след вечеря решили пак да ни потърсят.
Почерпихме се с изстудена мастика и късни дорковски ягоди. Поприказвахме за какво ли не. На село те отглеждаха дълга влакнодайна порода овце, които даваха лъскава вълна – грамадни руна. Когато Станка ми изпращаше от тази вълна, накъсвах най-дългите снопчета от задницата, боядисвах ги с ярки цветове и на основа от предена вълна и с вълнен вътък втъквах боядисаните жива вълна, подреждайки пъстра картина. Научила бях тази техника от голяма майсторка от високия район, разликата беше, че тя правеше всичко в един цвят. Правех килимчета за стена, които валях в пералната дълго, до пускане на власинки. Ставаха оригинални, неповторими, рожба на моята фантазия.
Станка ги харесваше и много често изпращаше колети с изпрана бяла вълна. В нейното село не обработваха вълната, само я обменяха за одеяла и други фабрични изделия в обмените пунктове. Подарих ѝ плетен жакет и такенце към него. Когато им гостувахме, завеждахме и мама, болна на темата вълна, а там изборът беше голям. Съседи и близки изсипваха чувалите в Станкиния двор и мама „влизаше в рая”, както казваше татко! Обръщаше и оглеждаше руната и най-ценните теглехме на кантара и качвахме в Москвича.
Мама, щастлива от качествената стока, обичаше да тъни нишката на хурката, както се тъни памука, и редувайки вълна и памук да тъче широки спални чаршафи. Изпипваше всичко с мерак, не обичаше да излиза при жените на приказки със скръстени ръце. Милата майчица, довършваше чеиза за сестра ми, ведно с работата в ТКЗС-то. Прецизна беше във всичко, което върши, където и да е!
Приказките с приятелите от старозагорското село нямаха край! Чукнахме чашките с мастичка и хапнах сладка ягодка, но изведнъж стомахът ми възнегодува. Изтичах до терасата навън на въздух. А Христо ми напомни, че на Куртово си хапнах потопен хляб в мазнината в бакърената тепсия. Наистина не ми харесаха кощавите пържоли, но обичах апетитната овнешка миризма. Може неразположението ми да е и от миризмата на питието, умувах аз, но важното е че премина веднага.
Гостите побързаха да се приберат, за да не заключат вратите на почивния им дом в определения час, обещавайки следващи посещения.
Много скоро след това нещата се изясниха – не беше от овнешката мазнина... Продължих да съм неразположена всяка сутрин – просто карах тежка втора бременност. Подарък за именния ми ден...
Няма коментари:
Публикуване на коментар