30. Първото ми работно място

Най-неочаквано на 21 февруари 1949 г. намерих работа в търговско предприятие, и то в Чепино, в приземния етаж на чичо Димитър и нана Веле Вельови от родата на баба Ката Даскалова. Управителят Шопов, Любка Антонова от Пазарджик и аз работехме в една канцелария. В складовете, които бяха в съседни помещения, работеше моят съученик Никола Чопев. С новата работа ни запознаваше началникът – бавно и с тих глас. Малкият колектив бързо приемаше поставените задачи, поемайки отговорностите, морални и материални, според длъжностните характеристики.

Удовлетворена бях. До работното място не се изискваше транспорт, а и помещението беше светло, уютно. Понякога 2-3-годишният Бойко от внуците на нана Веле със силен рев се изтъпанчваше пред отворената канцеларска врата и продължаваше, навярно целеше сценична изява на мощния си Орфеевски глас? Едва въздържахме смеха си от невъзмутимия му поглед, а управителят, усмихнат излизаше на „мъжки“ разговор. От градинския двор някой викаше:
– Бойкоо, Бойкооо!

Самочувствието ми беше превъзходно, когато получих заплатата си. Първата в живота ми! Предварително бях решила да бъде похарчена за мебели от фабриката на братя Ушеви. Харесваше ми красивата и здрава изработка с трайна тъмнокафява полировка. Стаята ми се препълни: голямо канапе, малка салонна масичка с два плота, виенска правостояща окачалка, трикрако цветарниче, пет пирографирани стола и две ниски детски столчета.

Работничките ги пренесоха горе и наново ги почистиха и излъскаха до блясък, наситени с тъмния политур. Минималната обикновена заплата покри стойността на мебелите. Липсваше само прерязването на лентата на новата стая! Допълнително сама изплетох филени жълти покривчици за масичката и цветарника, а на канапето сложих избродираните на итамин цветни възглавнички с кордончета. Сега, във времето на двадесет и първи век, се питам какво ли можем да купим с минималната заплата и пенсия, ако ги имаме разбира се, и при това се храним само духовно!

Бавно, но славно се влачехме към удобства в бита, благодарение и на уменията на баща ми. Майстореше дървени табла за пружинените кревати, шкафове и гардероб, боядисани с блажна боя, стабилни и удобни. Мама също отдавна изхвърли дюшеците от бобениче. Тъчеше на стана шарено памучно платно, разчепкваше парцали и занаятчиите юрганджии сръчно и бързо осигуряваха здрави дебели и меки дюшеци. Труд, само труд, без капка мързел! Девизът на живота тогава.

Настъпващата зима скова земята още с първия навалял сняг. На работното място поизмръзнах, огънят не вървеше добре и бързах да се прибера. Вкъщи неочаквано беше прескочил татко – беше дошъл от планината за продукти, че следващия ден почивал. Рано се качих горе да се постопля и да си почета. Топлинката така ме отпусна и сънят веднага ме споходи – непробудно!

Събуди ме силно чукане, и на вратата изненадващо застана баща ми и тихо рече, че са дошли годежари от Ракитово. Водеше ги бай Петър Гарелов, съпруг на кака Горица, дъщеря на кръстницата ми. Бяхме в близки връзки с тях, и в момента носех сребърните обички-треперушки, наскоро изпълнена поръчка от приятеля им златар в Ракитово. Отидох, друга възможност нямаше!

Бяха четирима развеселени млади мъже, почерпени вече. Остроумничеха, подмятаха майтапи за бохемския си живот в приятелски кръг. И сватовникът започна хвалебствията за кандидата, представяйки го като най-добрият и прочут ерген на Ракитово, чиято майка е чепинка и Ч. искал да повтори примера ѝ. Той усмихнато посрещаше хвалбите, без да си каже думата, чакаше. Попитаха баща ми дали ще ме даде да отида в Ракитово? Отговорът му беше категоричен:
– Момата да каже!
Продължаваха още порядките на миналата епоха! На „дивата“ се налагаше още да повтаря:
– Не съм готова...

Те не очакваха такъв отговор след голямото сладкодумие! Тягостно ми беше в подобни ситуации, опасявайки се, че може да го вземат за големеене. Бързах да остана насаме. Добре че татко по някаква случайност си беше вкъщи, защото по-късно разбрах, че са дошли да ме „грабат“.

По онова време вече често излизахме

заедно с Христо...

След години се случи да работя в търговско предприятие заедно със сватовника. Беше диабетик и веднъж в потиснато настроение, останали насаме, без чужди уши, тъжно каза:
– Мария, така ще си отидеш акере*!
Защо го отбеляза не разбрах, но и никога не питах. Щастливо бях омъжена и с две дъщери вече. Може би имаше предвид материалното състояние и гуляите, което липсваше при нас – все едно!

На другият ден след среднощните гости, на работното място, времето протичаше тягостно. Все още не можех да се отърся от случилото се. Прибирайки се, останах изненадана, че наблизо ме чакаше Христо. Попита добре ли съм. Отговорих утвърдително. Тогава той подробно разказа, какво е научил снощи от Кольо Станудин, негов приятел. Бил в Ракитово по работа и вечерта се прибрал със случайна група пътуващи с шейна, които весело разговаряли, че са тръгнали за мома, казали ми името. Видял покрита тава с мезета, дамаджана вино, китара и ловджийско чифте.

Кольо слязъл в Чепино и веднага отишъл да уведоми приятеля си! Знаел за дружбата ни и изказал опасението си, че са се подпили и сигурно ще ме „грабат“. Така предполагал Кольо, но дали е така, кой ще успокои моят приятел, освен сам да се убеди. Обясних, че баща ми е посрещнал годежарите, дал ми е да си кажа мнението и след моя отказ те безмълвни са си излезли. Нищо друго не съм видяла.
––––––––––––––––––––––
*Акере (ударението е на първата буква) – зян, напразно, на вятъра