26. На гости в София

Леля ми Мария, най-малката, четвъртата от мамините сестри (те имаха и двама братя) често ме канеше да им гостувам в София. Мама настоя да замина. Жалеше ги, че семейството им мизерства в столицата, особено малката Виолетка – слабичка, пожълтяла, така безжизнена, лишена от детската жизнерадост. Речено, сторено, помъкнали двата тежки куфари от произведеното на къра и от кравата, се отправихме с мама към гарата на Чепино. Скоро дойде от Разлог сутрешната мотриса на теснолинейката и аз сама потеглих към гара Сараньово за софийския влак.

Пътуването с теснолинейката и сега
си е приключение – снимката е
на Марио Евстатиев от lokoforum.com

Обичах да пътувам и да срещам непознати места и нови приятели. Наблюдавах през отворения прозорец на мотрисата познатото Чепинско дефиле, а влакът набираше все по-голяма скорост. Спомних си, когато в ІІІ-то отделение с любимата ми учителка Анна Главеева за пръв път посетих столицата. Нямаше я мотрисата още и пътувахме с парнато влакче. Висяхме на отворените прозорчета, на завоите локомотивът свиреше, вагоните се пълнеха с пушека от въглищата при създаденото течение, но си траехме, наблюдавайки пейзажа. Предимството при новото возило без пушек и сажди беше вече нещо ново за нашия край.

От първата си екскурзия с парен локомотив помня посещението ни в Народния театър отвътре на сцената, демонстрираха ни придвижване на сцени с декори, движещи се на релси вагонетка и други реквизити с автоматични приспособления, което за времето ни изненадваше с новата техника. Обикаляхме забележителностите: университета, Лъвов мост, паметника на Цар освободител и др. Последно посетихме подземието (криптата) на църквата Александър Невски, заедно с група възрастни. Духовното лице обясняваше историята на стенописите и библейските сцени в полутъмното много дълго подземие, но ние, все още много малки ученици, капнали от умора не успявахме да чуем и да разгледаме цветните библейски сцени, стремейки се да не изгубим от поглед мълчаливата група. Думите на духовника не се чуваха добре, стъпваше се тихо в безкрайно шествие, докато излезем навън. Когато и сега чуя за храм-паметника Александър Невски, ме обзема неудовлетвореност, че въпреки отдалата ми се възможност не успях да се насладя изцяло на събраното там.

Докато „ровех“ из съкровищницата на спомените си, неусетно стигнах до гара Сараньово, та трябваше да тичам с тежките куфари през няколко коловоза, някои с вагони, за да си взема билет за София за бързия влак, престоят на който беше кратък. Този път късметът ме съпровождаше. Началникът с червената фуражка изчакваше пътниците от теснолинейката, непознат младеж грабна единия куфар от ръката ми, помагайки ми да се кача с другия, а в антрето взе и другия и вторачено ме погледна преди да ги постави горе на скарата за багаж. Наложи се да обясня, че нося селскостопански продукти на леля ми в София.

В купето (трета класа) имаше свободни места и седнахме, благодарих за помощта му и поведохме разговор. Оказа се от близкото село и учел в големия град, но загрижено ме попита ще ме посрещне ли някой, имайки предвид, че багажът не е по силите ми. Навярно е получена телеграмата ми и ще чакат на гарата, обясних аз. Развълнувана бях от благородната отзивчивост на младия селски потомък – сигурна в човещината му да помогне на човек в беда.
Спокойна очаквах пристигането на централната софийска гара, а той съсредоточен четеше. Останалите пътници дремеха. Опънах се назад и под бързия бяг на колелата и аз придремвах от време на време. Влакът ме изненада, спрял толкова бързо. Новият приятел, на когото дори името не разбрах, бързо свали багажа ми на перона, където калеко Киро помаха с ръка, усмихвайки се. Двамата се запознаха, разбраха се кой за къде е и весело се разделихме с човеколюбивия младеж с благодарност и добри благопожелания.

Леля и дъщеря ѝ се зарадваха на гостуването ми. Показаха ми бежовия вълнен плат за палтенцето, що бях обещала да ушия на Виолетка за зимата. Мойта малка братовчедка се беше посъживила и поотрасла, та не закъснях да направя обещаното палто, необходимо за разходките ѝ навън. Квартирата на тавански етаж се отопляваше от пернишка права печка с каменни въглища, която пушеше заради трудното разпалване. След свежия родопски въздух беше трудно да дишаш в такава спалня, а за малката – нямам думи. По-късно разбрах, че работят за преселване във Велинград.

Имах за изпълнение и личен план и с лелината помощ по най-прекия път се отправих към висшето учителско училище „Майка“, бившето „Мария Луиза“. Уговорили се бяхме с бившата ми съученичка Мария Попова от Лъджене, която вече учеше в училището, да се срещнем там. Преди седмици бяха започнали занятията, а въпросът за допълнително приемане се разрешаваше само с бала от свидетелството за зрялост. Мария обясни на преподавателката, че желая да присъствам на лекцията ѝ по педагогика и след разрешаване на финансовия проблем ще премина на редовни занятия. С голям интерес посетих още няколко лекции, но вече стана време да се прибирам.

Леля Мария  настоятелно ме молеше да остана, за да ме заведе в апартамента на чичо Фидош Даскалов, брат на дядо ми Петър Даскалов, най-малкият. Той живееше в Банско, но притежаваше и два апартамента в столицата – единият на Лавеле, където живее адвокатът му. Чичо Фидош често идвал в София и понякога се обаждал. Леля държеше да се срещна с него, нали и на мойта майка е чичо, но аз категорично исках да се прибера, а и никога не бях го виждала.

Взех само куфара с купените нови учебници. С лек пътнически багаж, но обезпокоена за бъдещето – дали татко ще ме пусне да продължа образованието си. Но когато стигнах Чепино, той си беше заминал за Чехльово, а не исках да тревожа мама и си замълчах. Разказах ѝ за леля и за опита ѝ да отидем до чичо им, а тя направи забележка за несъгласието ми и толкова. Включих се в домашната работа, а при възможност се затварях да преглеждам новите учебници и особено ме привличаха педагогиката и психологията.

Времето течеше тревожно, а татко не се повяваше...