Нашите ученички-сестрички все повече ни учудваха със самостоятелните си занимания, дори и за произшествията в училище вече не споделяха. В началото момчетата ги закачаха – често се случваше да напръскат белите им чорапогащи от някоя кална локва. Или, ако има сняг, хвърляха по тях снежни топки. Както винаги мъжкараците обичат да блъскат и щипят, когато седят на един чин с момичета. Дадох на Елица голяма шевна игла с упътване да се справя сама със защитата си, без да вдига шум в класа. Върна се развеселена, че е стреснала съученика си само като му показала въоръжението си. Дотам беше, момчето повече не я закачаше.
Малката пък дойде разтревожена: по руски език още първия час учителката заявила, че тя шестица не пише, да не се учудват. Успокоих я: език трудно се учи, затова учителката иска да ви стресне да внимавате и учите с голямо внимание, тогава и 7-ца ще пише. Успокои се и тя, без да последват проблеми. Видно беше и от резултата на родителските срещи, на които Христо редовно присъстваше, че ученичките вече са израснали и не създават проблеми.
В търговията ни стресна нова реорганизация – досегашното предприятие „Промишлени стоки“, заедно с други няколко по-малки, стана „Окръжно търговско предприятие“. Беше 1954 г. Автоматично, без прекъсване, получихме заповеди за преназначение в ОТП Велинград. По длъжност станах икономист в планов отдел с началник Никола Илинов, с който се оказахме познати. Баща му Бай Илия Илинов от Каменица и моят баща бяха колеги във Чехльовското горско стопанство. Винаги усмихнат като своя отец, Кольо обичаше майтапа с всички служители при съвместната ни работа.
По телефона ежедневно набирахме сведения за оборота от селкопите в района и предавахме информацията на планов отдел при ОНС в Пазарджик. Ведно с работата с лошите телефонни връзки, пак с присъщото му спокойствие, Кольо пускаше шегички на каменския особено приятен диалект, що съм слушала от съученичките ми при задружния живот в училище.
Веднъж Кольо дойде, накуцвайки с единия крак. Видял го счетоводителят Сашо Чанков, също от Каменица, и дотича в канцеларията ни с въпроса какво е станало. Защо така куца и върви бавно, даже закъснял. Той отговори, че имал меки кости на палеца на крака. Ама и Сашо, малко зевзек, не остана по-назад:
– А, бе Кольо, па ти да не искаш тенекиени кокали. Как ще ходиш тогава със тях?
Той си замълча, но целия ден не стана от стола. Повече не куцаше след работа – тръгна бавно, навярно болката е силна, може би контузия някаква, несподелена дори и с приятеля. Ако е падал, навярно се страхува да не даде повод за нови закачки. В края на краищата е важен резултатът – меките кости се оправиха!
Новото ни предприятие за времето беше с много голям персонал. Заехме двуетажната сграда на бившото ОКС в съседство със съда. Имаше обширен двор само с един портал и стая за пазача, от всички страни заобиколен с големи складове за стоки, бозаджийница и ремонтна работилница за собственият автомобилен превоз. Служителите ползвахме втория етаж, стълбището започваше направо от улицата и стигаше до тавана, който бе зает от домакинската служба. Счетоводният персонал се настани в голяма зала, начело със старши счетоводител. Другите осем стаи се ползваха от: управителя (служеше и за заседателна зала), главния счетоводител, планов отдел, касиер, деловодство, н-к отдел търговия, юристконсулт, транспортен началник и експедитори. Последните се занимаваха с жп превозите на предприятието. Едната експедиторка – Данчето Ачева, правеше впечатление. Макар и вече възрастна госпожица, се отдаваше единствено на работата си. Другият – Бай Тотьо Карапеев, беше много забележителен. Оправяше с голяма вещина навяхвания и изкълчвания, и то незабавно при повикване – дори и нощем, без никакви компенсации.
Поради общуването си с много хора, знаеше всички произшествия из целия град. Сутрин в канцеларията идваше заедно с чистачката кака Дана Харизанова. И аз ползвах винаги ранния рейс от Чепино, страхувайки се да не ме подмине следващият на спирката, както ставаше обикновено, ако е препълнен. Бай Тотьо винаги идваше при мен преди работното време и бързаше да сподели различни произшествия из града. При непривични случаи винаги казваше фразата: „само ние сме хубавите“, и усмихнат се отправяше да обработи документите за товарната гара, ако не е довършено преди това.
Във всички обекти бяха поставени радиоточки, високоговорители, свързани с радиоуредбата в нашата канцелария. В задълженията ми влизаше да запознавам персонала с разпореждания на управлението, изпълнението на плановете по отрасли, поздравления с изпълнение на песни за преизпълнени планове и разни поздравителни концерти за бележити дати и други мероприятия. Разполагахме с богат избор на грамофонни плочи на различни изпълнители. Тези предавания се възприемаха положително, понякога с голям възторг.
От прозореца до уредбата се виждаха излезлите на площадките пред склада и двора усмихнати хора, които слушаха високо пуснатите точки.
Веднъж бях съсредоточена в изготвяне на срочен отчет. В канцеларията нахлу една от фактуристките – Ангелина Янушева, и в скороговорка обяви, че идва да проведе спешно предаване. Началникът само ме погледна и посочи уредбата. Станах, включих уредбата, подадох ѝ микрофона. Заредена беше дългосвиреща плоча, но при нас звукът беше изключен. Продължихме работата си, а Гинчето стоеше при уредбата. Не обърнах внимание, улисана над голямата и шумна машина за изчисления на проценти, която ползвахме на третото свободно бюро.
Изведнъж вратата се отвори и застаналият там ядосан главен счетоводител силно каза:
– До кога ще вървим по улицата двама?
Аз погледнах, не разбирайки какво иска да каже. Обърна се и фактуристката и усмихвайки се каза, че пуска музика. Той смени изражението си.
Станах и включих звука и о... ужасно стържене на място, което мести иглата пак отначало. Спрях уредбата, но повредата следваше да оправи майстор Добри. Семействата на главния и на Гинчето бяха в приятелски отношения и всичко мина мирно и тихо.
Главният счетоводител вече спокойно се обърна към мен с въпрос дали съм слушала сутрешното радио. Знам ли, че са поздравили дъщеря ми за изпратените гатанки? Не бях слушала радио и нищо не знаех. Той познаваше дъщеря ми, бяха съученици с малкия му син, и той като моя мъж посещаваше учителските срещи.
Главният счетоводител и фактуристката излязоха без да бъде проведено спешното предаване! Случват се какви ли не неща, техника е това! Но повече не се повтори това „екстрено“ шоу.
Понякога домакинът бай Динко Костов ни изненадваше със извъртян качамак в домакинския вилает на таванския просторен етаж. Купувахме фасатка с овче кисело мляко и през обедната почивка всички служители се гощавахме доволно от приготвеното меню на нашия всеотдаен домакин по негова добра воля.
Едър, висок, с приветливо лице, бай Динко беше любимият Дядо Мраз, облечен в алената мантия за невръстните ни деца. Бавно, весело им разказваше за Снежанка, за джуджетата. Умееше го, а те зяпнали слушаха в захлас, отговаряха на въпросите му, а големия Дядо, ровейки в огромния чувал намираше поръчаните подаръци. Продължаваха да стоят край него, пеейки песнички, декламирайки стихчета. Затова с голямо нетърпение се очакваше зимата, пристигането на шейната с най-добрия Дядо, а родителите с желание се включваха в подготовката, ентусиазъм не липсваше, особено за почерпките!
Рядко отзивчив човек, нашият домакин се при нужда помагаше на всички, въпреки многото си задължения. Колега помолил за сандъче за краката под бюрото, а той направил специална поставка. След това обиколи навсякъде и според желаните размери и височина, удовлетвори нуждите на всеки. Винаги готов за всичко с желание, а и умееше, всичко му идеше отръки.
Не забравяше през лятото да следи чрез горски приятели зреенето на звъниците (горски ягодки) и с мотоциклет тръгваше към местността Кадифето сам да се увери има ли ги. Организираше превоза за почивните дни – камиони, оборудвани с брезенти и пейки за излета. Водеше списъци за желаещите да се включат семейно и с деца, за да знае бройките, съответно и необходимите коли, а и се нощуваше на открито.
Незабравим отдих беше това, макар че пътувахме далеко по прашните тогава пътища и при спуснат брезент. Радостната глъчка на деца и възрастни се смесваше, а не липсваха и дружни песни, които огласяха родните балкани. На последната пейка отзад сядаха само мъже, за да няма опасности за децата. Неусетно стигахме до бивака на закътана поляна, където горският и бай Динко бяха направили голям едностранен навес.
При откриване на брезента се видя колко прах е полепнал по седящите накрая. Един по един подавахме одеяла и чанти с храна и скачахме щастливи на горската поляна. Похапнахме набързо от донесеното от къщи и се пръснахме припряно с кошнички в ръка – сред тревички и залесени малки елхички събирахме сладките червени звънички. Радваха се децата на ягодовата плантация, а срещнеха ли на клонче узрели по двечки и трички, тичаха в надпревара да откъснат с дръжчици на китка, но презрелите бързо капеха, разнасяйки чудния аромат. Мили ми млади хубави, не се тревожете, а си похапвайте сладките плодчета но... и кошничките не забравяйте!
Поразходихме се здраво и огладняхме. Надвечер, в уговорения час, се завърнахме на бивака, където гореше буйният огън. Ограденото с речни камъни огнище и готовата червена жарава от края приканваше за пекване на шишовете с набодена сланинка, пиперки и каквото има, а на пригодена плоча чайникът с горски чай от мащерка вече дигаше пара. Наоколо задимя апетитна миризма и застланата трапеза се оживи с наздравици и здраво похапване, а поглеждахме вече и към новото леговище.
Бай Динко се беше погрижил за това. Елови пресни клони за дюшек, покрити с брезенти. Семейните черги и одеяла се подреждаха като сардели едно до друго. Постеснени, но сърце да е широко!
Повечеряхме, понапихме се кой каквото сърце иска – студена водица, изстудена биричка или топло чайче – вече подухваше хладина. Най-възрастните, несвикнали с детския шум, се приютиха в малка палатка, пийнаха си топло чайче от бабина душица и първи си легнаха. Майките с децата си налягаха по определените места, мъжете останаха край огнището докато заспят децата, но кой и как ще си намери половинките, като угасне огънят и стане тъмница?
Нямаше луна, заоблачаваше се, в просъница усетих намъкването на Христо под завивките до мен, в крайната част. Внезапно ме събуди женски писък, а след него весел мъжки смях! Размрънкаха се и дечица. Шегаджии... стреснаха на открития одър заспала невеста! Гиди млади години, къде отлетяхте?
Умората и свежият полъх бързо ни успаха – до късно сутринта. Огънят беше вече разпален, край него съпругата на Йосиф Шнитер държеше в ръце мокрите му чорапи край пламъка, а той седеше до нея с увити в одеяло боси крака. Чак сега разбрахме за пръсналия на просъмване летен дъжд. Високият адвокат опънал дългите си крака извън малката палатка и ето резултатът.
Жена му се страхуваше да не се разболее и повече не посещаваха колективните излети, правени по различни поводи. Дечурлигата поспаха до късно, чакаха ги намазаните филийки и бисквитки. Тръгнахме към окъпаните в слънце поляни след дъждеца, дишайки доволно най-свежия въздух, творение на чудната Родопа, изпълващ те с мечти. Презрелите ягодки бяха поокапали от намокрянето, но другите червенееха свежи, наедрели. Следобеда не ни се напускаше тоя земен кът, най-вече на малчуганите не им се тръгваше обратно, но чакаше ни работна седмица.
Падналият в повече дъждец надолу бе измил прахоляка. Вдигнаха се брезентите за сбогуване с любимото Кадифе, за да го посетим (живи и здрави) догодина. Поколението ни шумно коментираше приключенията си. В града ежедневието започна с пресни сили.
Няма коментари:
Публикуване на коментар