35. Пристъпулка

Каква наслада е да те събуди в зори песента на пойния дрозд, кацнал върху клоните на големия бор, опиращи до прозореца, когато зорницата се издига от изток. Косенцето-Босенцето пее през брачния период, зовейки женската. В дивната Родопа, горе високо, какво ли няма да срещнеш. Край дървената къщичка на Каратепе, където сега живея през лятото, сред високия малинак с обрасла по него лепка, е закътан и голям мравуняк.

Шетайки покрай лехата с кромида, граха и цветята, вдигнах падналия найлон от касиса до върбата – увивах го хвърковатите да не го „оберат“ още недозрял. Изправяйки се, видях в краката си черна кокошчица в замръзнала поза, като препарирана. Опашчицата ѝ беше навирена нагоре. Гледах я и се чудех какво да направя.

По пътя покрай нас идеше съседът ни Атанас Еркеков, деветдесет годишен дребен, но изправен мъж. Показах му стоящата на тревата птица да я види, а той леко опря до нея пръчката, с която ходеше навън. Малката кокошка се обърна към мен и пред краката ми на равномерни подскоци с навирена опашка се скри в гъстия малинак към мравуняка. Преди да израснат новите леторасли на малините, върху него бях забелязала хлътналост. Смятах, че е от козите на Ата, които тя пускаше на свобода, а за тях няма леки заграждения – влизаха при цветята, дърпаха клоните на леската и обираха свежите ѝ листа, навираха се и в задръстения малинак. Обичах тия пъргави животни, но предпочитах поразиите им да са по-далече от градината ми.

Но сега стигнах до убеждението, че не козите са „виновни“ за хлътнината, а в малинака е гнездила птичката. Там влизат и кучета и гонят котета ми, сигурно те са ограбили гнездото. А стопанката на гнездото тъгуваше до оградата като замразена до побутването ѝ с пръчката. В природата борбата е в надмощието!

Природата винаги ме е захласвала, но трябва да се върна към своя разказ за 50-те години на миналия век. Не беше лесен семейният живот през нашите млади години. Майчинството свършваше още в първия месец на новороденото, като се даваха само часове за кърмене. Нямаше кой да остава при него, мама вече редовно работеше на полето в чепинското звено на новосъздаденото кооперативно стопанство, където заработеното за трудовия ден се заплащаше със стотинки.

Принудена бях да напусна работата и да се примиряваме само с възнаграждението на Христо, но в щастливата компания на любимото чедо. А то растеше с часове и дървената люлка  откъм страната на таткото, който при нужда я залюляваше нощем, чакаше да бъде заменена с креватчето. Стоялката, нестандартна поръчка с колелца и мъничка масичка отгоре, вече използвахме през деня. Тя беше предпочитана от дъщеричката, защото ѝ позволяваше да се върти на всички страни, заякчавайки краченцата си.

Толкова забавно беше да я наблюдаваме и пред масичката с дрънкалки и гумени играчки, как ги натиска да свирят и да дрънкат. Та това са вече рефлексите на новия човек! В коритото с минерална вода вечер също имаше забавления. Домакинстването беше припряно до късно вечер, че трябваше и дрешки да се шият и плетат, защото бързо ги израстваше, но щастливи и с радост се справяхме – импулсът е до нас. На разходките в събота и неделя вече бяхме Света Троица.

На детските консултации ходех редовно, движехме се в нормата и малко над нормата. Започнахме и подхранване вече с обща храна. Често вечер ни гостуваше свекървата, винаги с двете малки внучета Николай и Ленчето (голямата щерка на нейната дъщеря) – палавници, тичаха по цялата къща. Нашето момиче, като ги гледаше, искаше да върви подир тях, интересно му беше. Хващахме го с две ръце и то бързо крачеше след братовчедите си. Скоро укрепна и свободно проходи на десет месеца.

Дъщеричката ми няколко месеца след като
проходи. Правнуците ми имат стотици снимки
на всеки важен момент от живота си, но когато
моите деца растяха, това не бе възможно.

Майка ми се отби една вечер след работа и се зачуди, че вече е проходило, казвайки „пишкин дете”. Не го беше виждала скоро и радостна реши, че веднага трябва да му направим „пристъпулка”. Замесила сутринта рано пълна тава с малки сладки питчици с орехчета, набодени отгоре. Препечени, дъхави, донесе тавата и отиде на работа. Изнесохме на тротоара на улицата тавата с питките на един стол, а на друг поставихме табличка с листове и писалка. Поканихме деца от махалата, улиците бяха пълни с дечурлига навън. Глъчката наоколо стана голяма.

Дъщеричката подскачаше цялата! Пуснахме я да ходи, за да видим към какво ще посегне. Бързо-бързо посегна и грабна писалката! Явно бе, че не е огладняла още и заоглежда децата, толкова интересни ѝ бяха! Подканихме ги да си грабват от питките и да тичат с тях. Те това чакаха и набързо се разбягаха с пристъпулника. Целта беше постигната, обичаят изпълнен. Баба Яне ще спи спокойно, а и момиченцето ми ще тича цял живот, само да бъде жива и здрава, умна и добра.