33. Новости в младото семейство през първите години

Вечер пренасяхме от бащината ми къща необходимата ни покъщнина –  юргана, възглавниците, домашно тъкани чаршафи, аша и вълнени одеяла. Помагаше ни и мама, задявайки в цедилката по-обемистите неща от чеиза ми. Когато наетите майстори завършиха спалнята и кухнята, татко превози фурнирования трикрилен гардероб и спалня. Отдавна беше дал дървения материал за поръчката при калеко ми Киро, голям майстор мебелист.

Моята свекърва Елена

 Моята свекърва беше много щастлива, че младото семейство дом събира! Като видя, че вече имаме одеяла и завивки и че двата китеника, които беше дала на Христо докато боледуваше, са сгънати за прибиране, реши да си ги вземе. Донесла ни беше сито за пресяване на брашно. Тя нямаше никакви доходи и отбеляза, че на всичките си деца е подарявала сита.

Свекърва ми беше природно интелигентна, добродушна, обичаха я всички, най-малкият ѝ син обаче, който живееше при нея със семейството си, беше малко по-сприхав. Понякога избухвал и думите му я наранявали, а после бързо му минавало. Тя се веднъж се изплака пред нас. Христо дори я покани да остане у дома да живее, но тя заяви:
– Баща ви ме е оставил в старата къща и там ще остана до края.    
През юли 1950 г. в създаденото местно санаторно-курортно управление моят съпруг започна отговорна работа. Работното му време беше удължено, идваше в къщи само като на хотел. Той не можеше да бъде спокоен, като знае, че новата структура е зависима от него. По медицинската част главен лекар беше д-р Христов от София, но всичко друго Христо трябваше сам да организира: баните, вилите, столовата, инвентара и много други. Управлението беше към МНЗ и нуждаещите се идваха за лечение. Празно место не оставаше.

Моята работа в СОАТ беше нормална и не ми тежеше. Работех  с двама много духовити младежи: Бизо Колчагов и Пею Багата, женени бяха за чепинки: Катето Досева и Зорка Манзурова, също общителни и чаровни момичета. Колегите често се шегуваха с това как са се представяли на срещите си. Пею подмята на Бизо да каже как си е лъскал обувките преди срещата с Катето. Вместо кутията с боя за обувки, взел Бизо кутията с боя за печка. Лъска, лъска с голямата четка, ама те не искат да лъснат, а лепнат. Въртял се дълго и закъснял за срещата.

Най-обикновените неща обръщаха в шега и в прякото си общуване с шофьорите. Вратата на канцеларията на главната счетоводителка – Герчето Караилиева, стоеше винаги отворена. Тя само се усмихваше мълчаливо, слушайки майтапчиите. Доволна беше от работата на колектива. Даже мене грижовно подканяше да се раздвижвам, забелязала понаедрялата ми снага, но аз не се възползвах. На обяд си хапвах сухоежбина на работното място. Нямаше вече възможност да се храним заедно с Христо поради естеството на работата му.

Здравословният климат в колектива действаше положително, емоционално. На порталната врата Гого Гаджанов даваше пътните листове на шофьорите и понякога имаше сблъсъци, но той ги успокояваше своевременно. И новото предприятие укрепваше бързо. Осигурителните книжки се облепваха редовно в осигурителния институт на работници и служители на СОАТ-Велинград.

След едно неделно черкуване се срещнали двете наши майки. Щастливата ми свекърва изгаряла от нетърпение да съобщи на мама за очакваното внуче. Даже казала и кога ще се роди! Вечерта майка ми дойде да се увери дали е истина. Заета с работа на Чехльово при баща ми, тя отдавна не ни беше гостувала.

Посещавах редовните  медицински консултации, тогава се провеждаше и курс за безболезнено раждане, което ми беше интересно. Но само на Христо му беше известно, че чакаме бебе, а майчицата му не само се бе досетила, но беше налучкала и датата на раждане – чудно ми стана как. Споделих с мама явната вече тайна, станала и физически очевидна. Нарастваха и грижите за подготовката преди раждането.  

В къщи се подвизаваше красива полуангорска бяла котка, която като събратята си обичаше непрекъснато да се гали. Застанех ли на отворения прозорец, тя винаги се качваше на лявото ми рамо, мъркайки. На насрещните пейки пред близките комшии непрекъснато имаше женски събори. Свършили си домашната работа, жените от махалата стояха до късно на раздумки. Нана Тина Праматарова, задянала в цедилката правнучката си от Цанка Коева, винаги беше навън наблизо, и веднага ми подмяташе като ме зърне:
– Не ще котка, не ще! А  това! – Завъртайки към мен цедилката с красивото личице на Петя, момиченцето на Цанка, която се омъжи много малка за Ачо Коев – футболиста.
Нана Тина още не беше видяла действителността, скрита зад перваза на  прозореца...

В ранината на една утрин, дошло беше времето за раждане, тръгнахме пеша с Христо за болницата. При смяната на акушерките от нощната смяна с дневната, точно Данчето Рабаджиева пое рожбата ми с възклицанието на банския си акцент:
– Миче, каква красавица си имаш!

Изправи бебето да го видя, но то, още не поело въздух, започна да се дави. Тя се стресна и побърза да почисти новороденото ми скъпо същество и то проплака, поело първата си глътката въздух.

Беше 6.ІІ.1951 година! И пак в щастливия за мен, а и за семейството ми, месец февруари! Дъщеря ми тежеше 3,650 кг и беше 53 см на височина. Косицата малко светла, очиците сини, но след кърменето по-късно станаха зеленикави. Според термина беше преносено с 10 дни. Ощастливи ни всички, че беше живо и здраво. Кърмено доволно, растеше пред очите ни бързо, много бързо с пухкавите си бузки и дългите крачета.

Щастливият татко при къпането забеляза оформеното триъгълниче между гърдите на детето, наследено от него. Д-р Дошкинов му беше казал, че са „пилешки гърди“, а по време на бременността ми каза, че ще имаме момиче и на него ще прилича. Сбъдна се предсказаното! По-късно го попитахме как е познал, а той отговори, че е станало случайно.

Милата майчица на Христо идваше всяка вечер да гледа като го къпем, и винаги водеше със себе си малкия Николайчо от последния син, радостна, че е дочакала внуци от всичките свои деца!

А моята майка, по своему щастлива, беше покрай мен в помощ за първата си внучка и  грижите по прехраната ни. И баща ми при възможност заобикаляше да ни види.

По осигурителната книжка, редовно облепвана, се даваше парична помощ за новородено. Застрахователният институт се грижеше за децата. Христо побърза веднага да оползотвори сумата, като купи детска количка за малката дъщеричка. С това много ме улесни, защото при настъпващия сезон за полската работа, майка ми вече ме остави сама да се справям – домакинстване, пазаруване, а за къпане ползвах минерална вода от уличната чешма. С една ръка носех кофата с топла вода, с другата внимателно возех моето мило бебче. Таткото вечер се прибираше след напрегната работа и бдеше над него, отморяв
айки се. Вече спокойна приключвах дневната работа. И така всеки ден, ден след ден!

Семейство вече от трима – моето малко момиче е
само на няколко месеца

В една неделна утрин, вместо на черква, свекърва ми ме покани да ме заведе до нивата на Печковец. На място искаше да ме запознае със свещената земя, където е родила Христо. Показа паметното място – под върбицата в горната част на блатото. Пообиколихме из просторната нива. Тя носеше семена и малка мотичка да пресажда ако трябва, но всичко беше никнало и порасло за прекопаване. Засърбяха ме ръцете, обичах да копая младите растения с голямата мотика с дълга дръжка – изправена, заровила крака в рохката земя.

Но сега с малката копачка започнах със сила, наведена. Бързах, запъхтяна да помогна малко. А свекървата, съобразителна за всичко, ме изпрати да залея студена водица. На идване ми беше показала един дребак, в който извира студена кладенчова вода. Помислих, че е ожадняла и тръгнах веднага с манерката, а беше доста отдалечено. В неделния ден нямаше хора по полето.

Стигнах до мястото, гъсто обрасло с храсти, върби, с увит по тях повит. Разгърнах ги и в сянката лъсна водата в дълбокото кладенче. Топнах манерката нагласяйки устието, когато изведнъж някой засвири сякаш с устни приканваща мелодия, усилваща се съвсем наблизо. Побягнах, стискайки в ръка манерката, опасявайки се че някои ме дебне в гъстия храсталак. Разстроена спрях на нивата и се извиних на свекървата, разказвайки какво се е случило и защо избягах без вода.

Свекърва ми някак особено се поусмихна, одобрявайки навременното бягане, като настоя да седна и да си почина. Кърмата ми напъваше, макар да бях изцедила и оставила мляко за едно хранене. На тръгване ми разказа, че понякога около извора обикалял смок. Не човек ме е дебнел! Само Провидението ме е спасило! Замирисало му е млякото и веднага се е упътил към мен.

Изскочи спомена за разказа на мама как преди години рано пролетта кравата ни по къра я изсмукал смок, дояците вече кървели, тя ревяла и говедарят едва успял да я спаси. На следващия ден, макар да била завързана с въжето и той да я водел със стадото на друга паша, ревяла, опитвайки се да отиде пак при смока. Какво ли я е привличало? Дали смокът е събудил инстинкта ѝ за телето, което вече беше отбито?

Помолих свекърва си  Христо да не научава за случая, за да предотвратим допълнителни грижи и безпокойства. Завърнала се, щастлива гушнах малкото мъниче, доста огладняло. Таткото се наслаждаваше, гледайки колко лакомо гълта.

Ежедневието пак запълваше деня ми, но от време на време мислите ме водеха на кладенчето. Навести ме детството, при игрите на криеница кой ще мижи с напева: „смок свири на върба, всички жаби дойдоха, една жаба нямаше“. И накрая: „иш, пиш, ти мижиш“! За да остане това в детската игра дори, явно явлението се е запазило от миналото. Нужно е да знаем тези неща, защото живеем съвместно с животинките под небесния свод.