42. Нова работа след Бабинден

Със съпруга ми бяхме в единомислие, след като отпразнуваме и Бабинден, от 1 февруари да кандидатствам за работа в държавно търговско предприятие „Промищлени стоки“ във Велинград. Предпочетох вакантната длъжност статистик. Имаше място и за книговодител и др., но подадох заявление за предпочитаната длъжност. Предприятието беше при съда в квартал Лъджене, а работеше само един рейс, друг транспорт нямаше, освен пеша, но друга възможност за работа засега не съществуваше.

Дните така неусетно се изнизваха. Отпразнувахме, както повелява традицията, и празника на Янина – Бабинден. Гостуваха ни роднини и приятели през целия ден и вечерта до късно. Децата бяха в стихията си с братовчедите и децата на приятелите. Малкото ми бабинче, едро и силно, по малко се опитваше да ходи, но още му трябваше ръка за подкрепа.

И досега обичам да наблюдавам предприемчивостта на дечицата, бързината и ловкостта на замисленото в малките им главици! Копираха това, що им се хареса, с голямо упорство и го и отстояваха – ковяха бъдещия си характер. Само от залитане да ги спасим своевременно, нуждаят се от това.

Традицията на празника със зурни и тъпани вече остана в миналото. Използвахме грамофона на комбинирания радиоапарат „Даугава“ с подбрани по вкуса плочи на Йосиф Цанков и македонски песни като „Йовано-Йованке“. На нея бате Ване (братът на Христо) и етърва ми Иванка така шумно изказваха възторга си. Бате възкликна: „дайте да пукаме!“, но нямаше с какво.

Мощното латвийско радио вършеше голяма работа, даже веднъж при представяне на театрална пиеса в читалището беше център на вниманието за новините и специалната музика, вместо да пеят артистите. Новото време идеше с нови традиции. Само подхвърлянето на бабите с чергата все още някъде се опитваха да сторят. Приятелите и този път не пропуснаха задявките за синчето. И мълчанието може да послужи за отговор.

Татенцето се озори от тичането през целия ден Бабинден. Вече бе потиснал в себе си мераците за мъжки наследник.
След затварянето на пътната врата майка ми каза:
– Веке изпратихме празничната тупурдия, ке се кълапясаме да поспим!

Измори се милата ми майчица, през целия ден тропкаше покрай бабинчето си, а и късмет извади. Размина се подхвърлянето ѝ в чергата, която сама е тъкала. Баба им Ленка със седемте внучета раничко се прибра в старата къща. Тя имаше голям опит, подхвърляна беше много пъти, особено на единственото мъжко внуче Николайчо, кръстен на свекъра  ми – дядо му Кольо.

Отвори се пътят за търговията

Времето така неусетно се изнизваше и от 1 февруари подписах заповед за встъпването ми в длъжност. Новият колектив сега се изграждаше от предимно млади хора. По-възрастни бяха управителят, счетоводителят, началник склада на хранителни стоки и назначеният впоследствие книговодител Васил Василев, вече побелял „бивш търговец“, както сам казваше. Изтъкна, че е купил вилата на Николай Гяуров. Собствените си инициали В.В. – художествено изработени, в съзвучие с останалите орнаменти, беше сложил високо под покрива. Похвали вкуса на Николай за венецианската баня в приземието. Каптирал беше минерална вода, извираща в река Луковица, в съседство на вилата.

Похвали се, че на младини ходил в швейцарските Алпи. Като потвърждение донесе много голяма снимка в красива рамка, изправен в цял ръст в зеленината, зад него заснежените швейцарски върхове на Алпите. От присъстващите никой не проговори, счетоводителят беше строг към всички, държейки за дисциплината, но в този момент отсъстваше. А застаряващият нов книговодител дълго не издържаше на бюрото, излизаше за кратко до чешмата на двора, измиваше зачервеното си все още запазено лице „да се разведри“, както сам казваше. Думите му обикновено се посрещаха с мълчание.

Понякога при него дотичваше малко, много пъргаво момченце, приличащо досущ на него по образ, той го изпращаше безшумно навън до вратата със заръката веднага да се връща вкъщи. Наверно идваше с поръчения от майка си.

Главният се държеше много коректно с него, а и с всички нас. Докато веднъж скандално се нахвърли срещу Славка, млада книговодителка, че след работа намерил в кошчето ѝ за боклук поправян картон на материално отговорно лице, който преписала наново. Забрани ѝ да правя това втори път.

Тя реагира остро: глупави заповеди не изпълнява, против природата не отива! Изтъкна, че такава била репликата на баща ѝ, горски в Каменица, когато посред зима лесничеят го изпращал да брои дивите зайци. Дъщеря на баща си! Не е съгласна да злепостави с поправка в картона материално отговорното лице заради своя неволна грешка и да събуди съмнение към него. Защо главният дебне и във кошчето, може и да е храчила, с извинение?

Неми свидетели бяхме всички, а главният бързо влезе при управителя в съседната канцелария. Двамата скоро излязоха, отправяйки се към хранителния склад на бай Любен Янков. Започнала бе търговия с южни вносни плодове – портокали и лимони. Оставяха се задължително на 40-дневна карантина, което налагаше работниците да подбират и изхвърлят вече развалените. За всяка партида се съставяха протоколи за брак. Ръководството се завърна от склада, без да коментира случая с унищожения счетоводен картон.

Новият колектив заработи сплотено. Отчетените счетоводни документи се прошнуроваха, заработи станока за подвързването им. Други помещения нямаше и за съхранението им се отдели кът, обзаведен с рафтове. Предложихме за прегледност да изолираме архивата с дълга плътна завеса, счетоводителят се зарадва на предложението, а на мен се падна да ушия завесата на шевната машина. По-уютно стана в залата.

Имахме си и малко радио, за което се грижеше най-младият член на колектива – Гошето Шаламанов. Освен новините, с разрешение разбира се, често  намираше в ефира изпълненията на световния тенор Бениамино Джили. С наслада слушахме брилянтния звънлив глас от световните сцени след петдесетте години на 20-тия век. С трепетно сърце попивахме нежните звуци в тишината на залата, машините тогава си пасуваха временно.

Стоковедите пътуваха из цялата страна, понякога придружавани и от началник-склада на съответния бранш. Амбициозни момчета бяха, съобразяваха се винаги с желанията на магазинерите от търговията на дребно. Бяха под прякото ръководство на управителя Цветко Вецов, а той умееше да се сработва с всички. Веднъж споделил с приятел:
– Не може да не се съобразяваш с мнението на колектива. Не ти цепят басма на профсъюзните събрания, критикуват те!

Истина е това, липсваше страха от безработица. На живеещите в Чепино и Каменица ни беше трудно да си ходим вкъщи за обяд и бяхме повече на сухоежбина. В лявото чекмедженце на бюрото ми се намираше винаги ситно нарязана домашна сланинка, крайщник хляб и домати от градината. И колегите канех, вкусното мезенце винаги от млади прасенца не е за отказване, харесваха го. Славчо често питаше:
– Има ли нещо за ядене в чекмеджето?
Удоволствие ми доставяше да ги погостя!

Гледахме винаги кокошки, та разнообразявах и с варени яйчица. Обядът се допълваше с бистра студена вода или със сладка боза. Меню без претенции и без прищявки. В съседство беше Бакарджийския хан, готвено и пиене имаше винаги, но калабалъкът от пиячи не беше приятен и жените не посещаваха кръчмата.

Скромно и кротко преминаваха дните на обикновения труженик. След работа – семейството, а с предимство децата. Домашните задължения честичко отнемаха от съня ни. Почивните дни не достигаха, налагаше се подтичване по младежки.

Ето че 1-ви май вече чука на вратата. Най-важното бе, че всички сме здрави за празника. Споделих вечерта с Христо за решението на ръководството да носим фирмата на предприятието с една колежка, но облечени в народна носия – бръчници и престилки. Щели да ми донесат носията сутринта в канцеларията да се облека и – направо на манифестацията. Тревожех се, ако не ми е по мярка, каква ли „лазарка“ ще съм да се шеткам за смях на всички. Той ми каза:
– Запази спокойствие и ако не ти хареса, остани със своите дрехи, каквото и да става!

Голямата ми дъщеричка, чула разговора, настоя да дойде с мене, а не с татко ѝ, както се уговаряха. Още рано сутринта бяхме в канцеларията, Славка чакаше, облечена с носията, бръчникът стоеше добре по тялото ѝ. Подаде и на мен подобен. Седналият до нея стоковед Стоян ми подаде нов кошак на неговата вуйна от Банско, с уговорката, че ще се радва, ако го сложа за празника.

Влязохме зад завесата да се приготвя, навън вече се събираха всички и нямаше време за губене. Славка ми помогна за бръчника (за пръв път обличах такава дреха) и за престилката, също красива. Подарък ѝ бяха от свекърва ѝ някъде от Северна България. Наметна на раменете ми пъстрия кошак с дълги ресни и каза:
– Готово, добре ти стои.

Славка (отляво) и аз с фирмената табела на предприятието.

Липсваше огледало, но Елица усмихната погали бръчника и престилката, виждаше се, че ме харесва с новото облекло. Навън вече подвикваха за тръгване, фирмата също ни чакаше. Оставих момиченцето си за ръка с книговодителката Маша Станудина, чиято бременност вече личеше. Усмихнати колегите ни огледаха без забележки и поехме нагоре по улицата. Пред нас вървеше счетоводителят, показвайки откъде да минем, а управителят отиде на трибуната.

След края на цялата манифестация се събирахме семейно на празничен обяд на бюрата в канцеларията с кюфтета и лимонада, а желаещите вино или бира можеха да си купят от хана на съседите. Приятно премина първият празник на труда в новото ми предприятие – семейно и сред колегите, макар и на бюрата, спокойно и весело бе. Малка снимчица е запечатала мига на площада, ведно с камиона, където стоковедите бяха направили изложение на най-новите стоки, доставили в чест на празника.

Ето вече и нашето предприятие излезе на показ, заедно с всички други в родния Велинград. Поемахме част от отговорността по снабдяването, стига само да има работа за всички, да потръгне нашият стокооборот и да изпълняваме плановете си. Колективът от млади амбициозни хора с желание работеше за това. Имаше и тайнствено обещание от колегите на Маша пред главния. Те поискаха по време на очакваното майчинство да не бъде назначаван заместник, като дадоха съгласието си да поемат и нейната работа. Главният обеща, като му дойде времето, да вземе съгласието и на управителя.

Моите две малки момичета.

Всичко потръгна, както казва поговорката, „по мед и масло“! Подобриха се семейните финанси, заживяхме вече по-сносно. Здраво ни крепеше надеждата с новите поколения след войната да заживеем мирно и щастливо. Те така бързо и неусетно израстваха, любопитни към всичко в живота. През почивни и празнични дни те имаха предимство  – желанията им за разходки до езерото и на лодките се изпълняваха, имаше посещения на детско утро и на кино. Не пропускаха гостуване на цирка – баща им беше като стихия, заедно с тях се наслаждаваше.

Често ги водеше и при мечетата Миладин и Костадин в зоопарка при двореца на профсъюзите. Там беше голяма атракция за всички. За излизане винаги си приготвяха празнични дрешки и панделки на главата. Бяха се застигнали на височина и непознатите, които срещахме, все ги мислеха за близначки, въпреки че не си приличаха.