40. Тачо

Сменихме прохладата на боровата гора с домашната обстановка, сред цветната градина край ухаещите рози, особено жълтата декоративна край голямата леска, където какичката радостна возеше Яни в детската спортна количка. Пееше ѝ за зайченцето бяло, а тя цялата подскачаше. Голямата лозница, буйно раззеленила се над тях, ги пазеше от жаркото слънце. Весело им подейства промяната. Въпреки заетостта си, Христо редовно е пускал помпата за напояване, та всичко буйно расте и цъфти и връзват лещници, грозде и малини.

Изненада ме и новото списание с кройки за детско горно палтенце за момиченце, а се мъдреше и чуден голям палячо с пъстри дрешки, както и кройки за него. В главата ми веднага забръмчаха подръчни материали, планове за изпълнението и на двете по най-скоростен начин. Вече се подготвяхме за детската градина и за по-хладни дни, но палячото започнах веднага.

Наложих кройките върху домашно тъкано платно, боядисано в тъмно розово, и изрязания по тях палячо изскочи в голям ръст. Засърбяха ме ръцете за моментално действие. Изчаках да заспят децата и продължих оформянето на мамината ръчна шевна машина Екселсиор със здравия ситен бод. През отворите натъпках вътрешността на куклата с медицински памук.

Всичко бе прецизно обяснено в упътването. Избродирах с цветни чиленца чертите на лицето и едрият палячо просто оживя. Натъкмих му и цветните дрешки: широки шалвари от червена басмичка на бели звездички, черно кадифено елече, черен широк пояс върху бяла блузка. На краката – бели ботички от трико. Заприлича на... дервиш с тия широки шалвари.

Каква изненада стана, когато на сутринта влязохме в кухнята и на миндерчето ги чакаше „дервишът“. Какичката възторжено го прегърна и затанцува с него, отправи се към стоялката на Янина. Сложи го отпред в малките ѝ ръчички, подкарвайки стоялката по дъсчения под. И двете бяха весели и щастливи от простичката нова играчка. Какво удовлетворение да зарадваш малките нежни същества, нуждаещи се от обич и внимание още с появата им на земния свят.

Тачо отдавна е изживял живота си,
но палтенцето, с което е Елица,
е правено по кройки от същото списание.

Когато излизахме навън, Елица гушваше и палячото да го разходи. Понякога приятелчетата, които срещахме, искаха да го видят, да го пипнат, не виждали още подобни играчки. Питаха я как се казва, а тя твърдо им отговаряше – Тачо. Обяснявах си го, че по детски го казва, наместо палячо, макар да говореше винаги правилно.

Баба им Ленка често ни посещаваше вечер с децата на етърва ми – момче и момиче. Осветление на двора още нямаше, затова играта вечер ставаше вътре в къщата. Ваня играеше с играчките в компания с дъщеричките, а Николайчо започваше бурна блъсканица с триколката на Елица по гардероба, библиотеката, из кухнята, в бюфета. Винаги измъкваше скритите ужким химически моливи на Христо, правейки със сила дълбоки драсканици по стени и мебели. Когато му вземахме молива със забележка, че не бива така да прави, Ники крещеше в екстаз „искам бой“ пред чичо си. Баба му тихичко обясни, че при пакости баща му го биел, а той наместо плач, се смеел – чудо невиждано! Тревога обземаше свекърва ми и за да предотврати боя, го довеждаше у дома, когато баща му се върне от работа.

Белезите по мебелите оставаха, но химическите моливи скривахме навън. Докато внезапен летен дъжд една вечер ги откри, подпомаган от вятъра и намокри памучната чантичка, закачена на гвоздея. И пак стана беля...

Често в читалището се прожектираха интересни неми филми. Бай Стоян Ганев озвучаваше с грамофонна музика и Чарли Чаплин оживяваше под такта ѝ. Факир беше Бай Стоян в подбора на филми, затова и салонът беше винаги пълен със зрители, придружавани от децата си. Липсваха други развлечения за малките, освен киното и улицата.

Христо следеше афишите, поставяни пред читалището, и бързаше навреме да вземе билети за ложата, както на шега казвахме за столовете отдясно на долният салон, поставени по-високо и близо до вратата. През антракта децата беснееха наоколо, но читалищният прислужник Мустафа Пачов (Пачо, както всички му казваха) бързо ги усмиряваше със смях и жестове. Разговаряше с тях като с възрастните на местния селски диалект, та слушаха с интерес разказите му за филми и за какво ли не. Фигурата му беше като на смешник – нисък, закръгленичък, с къси и пълни ръце и крака, с шкембенце. Заобикаляше край всички, дошли в салона. Не пропускаше и нашите деца.

Познаваше по име и възръстните, с ищах разговаряше, късайки контролата на билетите, създаваше настроение наоколо. Навъртаха се, чакайки търпеливо по-големи ученици, та като започне киното тихичко да влязат без билет. Веднъж Елица, без да обърнем внимание гушнала палячо, седнала в скута на баща си, при закачката на Пачо вдигна куклата, показвайки я, и радостна каза:
– Тачо!

Той явно се развълнува, ръкува се с децата и изчезна. Втрещена гледах неочакваната сцена, разбирайки колко обич таят детските души към отнасящите се с истинска любов люде. Кръстила играчката си на него!
Гледахме какви ли не филми като „Тихият Дон“, първата версия на „Хамлет“, немите филми на Чарли Чаплин. Позабравени заглавия...

Ден след ден в трескава подготовка, а и с психическо напрежение, дойде дългоочакваният празник на откриването на целодневна детска градина в Чепино – есента на 1953 г. Радостно и с особено внимание ги посрещаше новата учителка. Малко тъжничко ни погледна нашата ученичка (която още нямаше 3 години, но височината ѝ помогна да я вземат в градината). Помаха с ръка и влезе заедно с новите другарчета вътре. Вечерта я прибрахме доволна и като че пораснала, сприятелила се вече с нови другарчета, научила имената им. Сутрин с ентусиазъм се отправяше към красивата жълта къща, придружена от баща си. Влязохме в крак с времето!