29. Младежки вълнения, приятели

Така сладко се бях унесла след напрегнатия труд, когато на външният перваз на прозореца и то на втория етаж, силно се понесе мелодията на въртящия се старинен навиващ се грамофон. И друг път се беше случвало, но сега през дебелото перде се виждаха само движещите се два профила. Чудех се, как се задържат толкова високо на улицата. Сменяха игличките и плочите, навиваха, а вече 9-та бяха стигнали, когато се качи татко.

Беше ядосан и каза да светна лампата (това се правеше за благодарност), че сутринта рано ще тръгва на работа. Тракнах електрическия ключ три пъти и грамофонът спря излиянията си! Повдигнах пердето, но вече ги нямаше свирачите на серенади, а отсреща на три от отворените прозорци в работническите жилища, събудените наематели със запалени лампи, навярно се възмущаваха, че са прекъснали съня им. Зачовърка ме липсата на съобразителност от моя страна! Наново си взех бележка. Ще изчаквам само първата песен, независимо от кого е, за да не преча на околните. А на момците – за среднощната музика, заслужена светлинна благодарност!

По-големи момичета идваха да ме канят на седенки, на беленки на царевица – почти всички прибираха царевицата на купища по дворовете за по-бързо, а вечер се събираха да я белят. Настоятелно ме викаха за младежките сбирки, обяснявайки колко весело било в забавни игри с карти, (навярно и с карти таро, защото си и гадаеха) или черен Петър, грамофонна музика, похапване на пуканки, варена царевица, плодове и други почерпки. И непременно и танци! Въпреки честите покани, не се възползвах нито веднъж. Не ме привличаше тоя начин на живот. Стремежът ми беше към библиотеката, читалището, киното (бай Стоян Ганев прожектираше прекрасни филми), театъра (гостуваха хасковски, смолянски, пазарджишки трупи) с различни спектакли.

На Клептуза с приятели

Студенти от Чепино през ваканциите организираха чествания за бележити българи. Спомням си Иван Кюмурджийски – доктора, Иван Радулов – електропроводи, Иван Сираков, Владо Дивизиев и др. Бяха съученици на Христо, с когото бях започнала да се виждам по-често. Студентите продължаваха да общуват с връстниците си от селото, милееха за родния си край и се включваха в културния живот. Срещите с приятели продължаваха по стъргалото, а в празнични дни ходехме до Клептуза, возехме се на лодки в езерото, правехме снимки наоколо. Там често се срещах с моите приятелки от Каменица в компания с личните им приятели и братя. Те просто обожаваха Чепино и езерото, а и бай Перо фотографа умееше неповторимо да увековечава младежката ни дружба сред любимата природа.

Често се засичахме на разходки и с Магдето Софовичина – мило, приятно момиче, с което толкова си допадахме. Тя имаше по-голям брат, Ванчо, с неповторим глас, но с него никога не бях общувала. Огромна беше изненадата ми, когато в една среднощна серенада, той с чистия си мощен глас пееше:
– Ален мак, самотен нейде, в зелена нива е разцъфнал...

Дивната мелодия се носеше по течението на реката за прикования безнадежден поглед на цъфналия мак. След изразените от мен светлинни благодарности се чу тих шепот на двама и всичко заглъхна в тъмната нощ. Но какво значеше всичко това? Загадка!
Така беше през нашата младост в миналото.

Движехме се с приятели вечер, по осветената главна улица. До ушите ни достигна, че ни наричали „дивите момичета“. Не сме минавали след мръкване през гарата, защото там не беше осветено добре. А често в нощните часове продължаваха музикалните изпълнения. Мощни звуци и на тромпет се случваше да огласят района наоколо, не липсваше и саксофон, устна хармоничка – младежите бяха толкова изобретателни! Бълбукането на реката, ехото към гората над Коминче отнасяха романтичните звуци надалече!

Много обичах да чета вечерите до късно, та често ходех в библиотеката при учителя Петър Попатанасов, който с удоволствие предлагаше най-доброто, четиво. Мама с ирония, та даже и с укор, казваше, че ще ми напълни чеизния сандък с книги! Усмихнато ѝ отговарях, че много ще ме зарадва.

Напрела беше бозава (светло бежова) мека вълна, за да си изплета жилетка за зимата. Кака Фанче Попатанасова, съпруга на библиотекаря, имаше плетачна машина и ми показа как ръчно кардира изплетените горни дрехи с парче от валяка за влачене. Когато са от дълговлакнеста хубава вълна, те стават пухкави и меки. От женско списание си бях избрала модно жакетче с джобове и малко горно джобче за кокетна кърпичка. Тя ми обеща да изпълни на машина модела и след като стане готов да ми покаже как сама да си го кардирам. Поръчката беше изпълнена също като по журнала. С радост носех жакетчето през студените дни.

В тия трудни следвоенни времена снабдяването с облекло и обувки, особено за младите, беше крайно оскъдно. Нуждите задоволявахме кой както може с подръчни материали и що-годе изобретателност. Имаше няколко плетачки в Чепино: кака Марийка Пъркова, кака Цветана Шпирова и др., но мама харесваше най-много изплетеното на кака Цветана – по-рехаво и меко, за долни вълнени мъжки фланели и чорапи.

Имаше и модни шивачки: кака Цветана Икономова и кака Радка Панайотова, но не всеки можеше да се възползва от услугите им, а само отделни съсловия. При мъжките шивачи цените бяха достъпни: бай Илия Божурин, бай Сандо Даскалов, Пружинката и др. обличаха мъжете с дрехи от домашни шаячни и други платове. Трудностите на селската жена да преде, да плете и тъче за дрехи и завивки, продължаваха години наред.

Бях при учителя-библиотекар за поредните книги, когато към мен приближи младо момче с позната физиономия, чието име не знаех. Подаде ми бележка да прочета и да отговоря веднага дали съм съгласна да отида. Прочетох кратката бележка от Васил, че е на Клептуза с приятели и, ако желая, да отида да се видим. Изказах неудобството си да отида сама, но тогава се намеси кака Фанче, че с желание ще ме придружи, тъй като е събота и е време за разходки. Бяхме близки и често се разхождахме заедно.

Седнахме двете на една пейка край езерото. Познатото момче доведе при нас висок, рус строен млад мъж, който ми беше непознат. Здрависа се с нас и се представи за Васил. Възразих, че не се познаваме. Той каза с тъга:
– Жалко, че толкова бързо забравяш приятелите си!

На кака Фанче ѝ стана неловко, изправи се, поговориха за музика, навярно се познаваха, и си тръгна. Двамата останахме сами и повторно настоях, че не може да ме обвинява в забрава. Тук съм, поради съвпадение в имената с приятел от Пазарджик. Тогава, с изчервено от смущение лице, Васил призна, че нямало друг начин да се запознае с мен и помоли да извиня постъпката му!

Обясни, че идвал от Ракитово с негов другар, когато ме срещнал по булеварда и попитал за името ми. Младежът веднага взел съдбовното решение да отидем при татко заедно и да се сгодим! На претенцията ми, че не това е начинът, друго е моето разбиране, той имаше готов отговор – според него именно годежът ще допринесе за опознаването ни! Влюбил се красавецът със сините очи от пръв поглед, но аз отговорих, че засега не съм готова да приема предложението му. Така неочаквано е! Много са неизвестните за „дивата“. Новият ми познат тъжно ме погледна и бавно си тръгна, силно наранен. Очаквах, че все някога ще се обади отново, но това повече не се случи. При мене остана само мигът и името му. Времена и епохи!

Сега, ровейки в съкровищницата на спомените си, напипвам маминия разказ за внезапния ѝ годеж на 18 години. Тя вече е имала сигнали за симпатизиране от страна на солиден жених от прочута фамилия от Банско, който не ѝ е бил безразличен, когато внезапно в дома им дошли годежарите с дарове от страна на баща ми, придружавани от нейна първа братовчедка. Както казва тя, така била зашеметена, като омагьосана, а чеизът ѝ, вече надиплен, бил напръскан с упойващи билки! И до края се съмняваше в сторена магия и навярно затова не се противопоставила, а тихомълком приела.

Венчалното свидетелство
на мама и на татко

Една година се стягали и на 27 ноември, хилядо деветстотин двадесет и седмо лято, със свидетелство за венчаване №54, са сватбували в село Чепино Баня. Така се осъществили порядките на епохата за женското подчинение и магията се сбъднала. По Свидетелство за Свето Кръщене № 70 в петнадесетия ден на октомври месец от хилядо деветстотин двадесет и осмата година роди се в с. Баня Чепино отрочето от женски пол Мария. Кръщелното е издадено е на 11 ноември 1928 г. от енорийски свещеник Ст. Х. Николов. Това е резултатът през първата година на новото семейство.
Времето не спира своя ход и поколенията вървят едно след друго!

Продължавах да домакинствам, а вечерните разходки ставаха в мъжка компания. Допадахме си със сериозния младеж, зодия Везни като моята – Христо. Заедно посещавахме кина, театри, вечеринки, дори с него се пусках и на танци. Съобразяваше се с мнението ми, поради което можех спокойно да общувам. В мене винаги съществуваше предубеждение и страх да не изпадна под чужда зависимост. Моята самостоятелност никога не ме е напускала през живота ми, справях се.