28. Есенен берекет

Завърнах се! Мама ме посрещна сияеща, но без въпроси. Показах ѝ подарения ми от чичо плат за пола. Тя пък рече, че от младежката организация са донесли покана за съвещание тази вечер. Влизах в крак с ежедневието на родния ми край. Запътих се към площада, където Иван Ангелов вече чакаше за сбирката. Той следваше медицина и словоохотливо започна да ми пояснява как заучавал медицинските термини, като листчетата със запомнените от единия джоб, прехвърлял в другия джоб.

Събирахме се вече, когато при мен дойде дребния на ръст Кольо Белухов, пощенски раздавач, и ми подаде писмо със забележка, че отдавна ме чака да ми го даде, тъй като на плика е отбелязано „Лично!”. Младежите започнаха веднага задявки, че е със специално обръщение, тъй като подателят е мъж, но аз оспорвах предположението им, подавайки плика да го отворят и се уверят. Направиха го и гласно прочитайки „Здравей Мария” и в края „с другарски поздрав” – Васил, ми го върнаха обратно.

Васил отбиваше службата си във Военното окръжие в Пазарджик, а аз като бригадир, помагах на писаря Кулински в общината в Чепино при донаборната комисия за младежите от Чепино. Васил като млад войник работеше там, но между нас няма нищо повече от едно младежко другарство.
Пеех и в хора на младежката организация, ръководеше го Петър Калоянов. С хора вземахме участие при чествания и вечеринки. Гиди луди млади години, къде сте сега!

Чудната топла есен вече напъваше, а и плодовете, обагрени от зрелостта си, налагаха бързата намеса за прибирането им. Татко взе отпуск, дойде и започна припряното ми катерене по овощните дървета за събиране на богатата реколта. Мама се радваше – за пръв път без странични ангажименти в училище, аз изцяло ѝ бях в помощ.

Следващото занимание беше измъкването на прътите със завития по тях боб от всичките му многобройни видове: софенка (биволския), шарен, бял, бежов, кулест – специален за крехък зелен фасул, половинчета, шарено и бяло, черен с дълги чушки, за зелен фасул, преди да хване бобчета и други още сортове. Сортираше се по видове и се обработваше още много дълго след прибирането му от полето. Бобеничето се изчистваше от наличието на зелени връхчета и след пресушване, на купища се чукаше с вила. Очуканото се отсяваше с драмон, решето и при нужда се отвяваше на вятъра от дребните шушулки. От изчистения крехък зелен фасул с шевна игла и здрав бял памучен конец нанизвахме низи за изсушаване на сянка за готвене през зимата.

Картофите също изкопавахме ръчно с голямата широка мотика – в дълбочина от края на реда със замах се загребваха картофите, заедно със земя, и внимателно се изсипваха наоколо, докато се изкара целия ред. Ако има помощници да събират изваденото, продължаваш да изваждаш следващия трап и така до края на прибирането им в чувалите, като следяхме колко газени тенекии сме изсипали в чувалите, за да се знае веднага какъв е добивът.

Събирахме и зеленчуците, измъквахме цвеклото, гулиите, репите откъсвахме тиквите от дългите бодливи въжета, разчиствайки терена на зрялата захарна царевица. Мама така ѝ се радваше, боготвореше я, гледайки едрите кубаци с кехлибарените зърна, от които наплиташе големи плитки и ги премяташе на парапета на балкона. В домашния хляб, замесен с домашен квас, без други набухватели, към пшениченото брашно винаги прибавяше и царевично.

Хапвахме си го сладко-сладко. Както и качамакът, за който препичаше царевичните зърна и тогава ги смилаше на воденицата на бай Осе Сачков, най добрия мливар. Брашното – смляното при него брашно никога не хрускаше. Пълнехме чувалите със сухите шумкащи кубаци, а стъблата режехме със сърпове и с въжета от слама връзвахме на демеци за храна на кравата за зимата, заедно със сеното и отавата.

Най-после се видя и краят на прибирането на берекета от полето, протекло при непрекъсната надпревара с есенния ден. Отпуската на баща ми свършваше, но останалото можем да свършим и сами.