Отборът „Чепинец“ беше в стихията си, дълги години постигаше не малко успехи. Запалянковците бяха многобройни, пълнеха стадиона, макар и правостоящи – имаше малко пейки. Ние с Христо посещавахме мачовете на „Чепинец“ не само когато отборът беше домакин, но и когато играеше в други градове.
Спомням си веднъж в Димитровград – рейсът спря пред хотела на площада в събота надвечер. Беше пълно с народ като на митинг. Настанени вече, от прозореца на хотела видяхме сред посрещачите един от играчите – въодушевено размахваше ръце, разказвайки нещо очевидно интересно – навярно как вкарва голове. Зяпаха го с голям интерес. Чу се, че го агитирали да стане играч на местния отбор – истина ли бе, лъжа ли, не разбрах; по „парамон“ играчът май беше Цепелин. Важен беше резултатът от мача на другия ден, завършил победно за младите ни юнаци.
Удоволствие доставяше не само борбената игра около търкалящата се топка, но и пътуването с футболистите. Няма скука, няма дрямка. Завъртят ли се гумените колела на рейса, задявките и другарските закачки бяха в разгара си – така се допълват като в театрална пиеса. Ето и жив пример: Кольо Божков, свил се одве охкаше и пъшкаше пред седалката на д-р Георгиев – много го боли корем, нещо да му даде. Докторът се обърка, свали чантата си, извади шишето с ментови капки и зарови за лъжица – изпоти се човекът, а охкането се усилваше. Останалите футболисти, станали прави, се обадиха да му да даде да пие от шишето, като няма лъжица. Добрият чичо доктор послушно изпълни предложението. Всички прихнаха да се смеят, а след малко и той заедно с тях, разбрал шегата.
За един мач в Пазарджик едва успяхме да се снабдим с билети. Местата ни бяха близо до едната врата, най-отгоре – бяхме заедно с Гизда и Кольо Попови. На терена играта за надмощие течеше с голямо напрежение. В един момент един от нашите играчи трябваше да изпълни тъч, но озлобен футболист от противниковия отбор го ритна зверски ниско в корема и момчето се затъркаля по игрището. Разтичаха се лекар, съдия, рефери. Гизда, събула се боса и с обувките с ток в ръка, се спусна отгоре към игрището да отмъсти. Кольо едва успя да я настигне и спре. Тя се развика, че са осакатили момчето. Мачът бе прекратен и оспорван. Случваха се и неочаквани произшествия.
През един светъл майски ден подир Гергьовските тържества на 1953 г. Христо беше взел билети за мач във Велинград. Очакваше се голям успех на наш терен. Но... сутринта още в зори с мен се случи нещо неочаквано според медицинските прогнози – започна раждането на второто ни дете. Рано-рано се отправихме към родилното пеш. Там обаче контракциите спряха и останах да скучая в присъствието на акушерката. Татенцето дълго обикаляше в очакване около родилното, но виждайки спокойната обстановка, реши да иде на мача. Поисках да ми донесе дрехите, та да ида и аз с него.
Акушерката Данчето Рабаджиева, банскалийката, като разбра намеренията ми, неочаквано се развика:
– Теб какъв мач те чака тук, ти ще ходиш на игрището! Не!
Бях вече под разпореждане... Чак към 8 часа вечерта изведнъж скоростно, та обърка и Данчето, се роди втората ми дъщеричка. Тежеше 3,950 кг, и тя дългокрака.
В стаята на родилките беше и Лимонка Златева, родила белолико красиво момченце. Беше ѝ първа рожба, не можеше още да засуче, опитваха с помпички и как ли не, а то оставаше гладно и плачеше, не успяло да глътне нищо. Аз вече закърмих моето, но се налагаше и да изстисквам напиращата кърма, което ме затрудняваше.
Гинеколожката д-р Чорбова предложи да опитаме аз да накърмя момченцето, а то милото така лакомо засмука, изяде всичко докрай, но продължаваше да дърпа с устенца. Усмивки озариха лицето на майчицата, на докторката и на всички наоколо. Малкият човек се бореше за живота си, доказвайки, че е здрав, но гладен. Опитал сладостта на кърмата, с мъжка сила засука и от майка си.
Санитарката показала нашето бебе на таткото с коментара, че е едро като него. Той ме попита как да го запише, а аз отговорих:
– Както сме се уговорили!
Избрали бяхме име само за момиче – Янина, да звучи като Янка, името на мама. После ми разказваше, че приятелите го поднасяли, че е женски баща, а той с усмивка отговарял, че не всеки може да измайстори момиче.
Христо всеки ден изпълняваше желанието ми като минава за работа да ми носи „сърцата“ от млади марули, които обичах да си хрупам. Санитарката полюбопитства какво ми донася в книжните пликове. Като ѝ показах, тя възкликна:
– Ооо, а аз се чудех какви ли деликатеси ти носи!
Дойде време да заведем малкото ни чедо у дома при двегодишната му какичка. След скромна почерпка в отделението и с големи благодарности тримата се качихме на рейса за Чепино. А вкъщи вратата отворена и се чува силен шум и смях. Христо се озадачи – беше казал само на майка си, че ще ни вземе този ден, до моята майка не бе имал време да отиде.
Неочаквани гости! Свекърва ми беше събрала млади и стари от махалата. Бяха насядали около масата, където ухаеха топли пържени мекици с мая в голямата калайдисана тепсия, а пред всеки имаше чашка със сладка греяна ракийка. Ето откъде идваше шумното веселие. Беше го направила за здравето на дочаканото второ внученце от любимия ѝ син, когото беше родила преди 33 години на свещения Печковец.
Таткото сложи бебенцето в люлката до леглото, а майка му се надвеси над него, дълго го оглеждаше радостно, после го взе в ръце, вдигна го високо да го видят всички и щастлива рече:
– Това дете на мен ще прилича!
За това изобщо не се бях замисляла, но наистина имаше тъмни очи, тъмна коса и бяло личице. Пред очите ми изникна големия портрет в дома на бате Ване от времето на младостта ѝ – свекър ми с бомбе, а тя в народна носия и наниз жълтици. Снимали се когато той се върнал от Америка, за да воюва в защита на Родината. Впоследствие и синовете ѝ се озадачаваха, че е видяла приликата между себе си и новороденото още при първата си среща с него.
Мъничката ми наду силно пискуна, безинтересно ѝ беше какво става около нея, търсеше си поредната дажба. По-късно дойде и моята майка, водейки какичката, която обезпокоено оглеждаше за креватчето си, преместено в другия край на стаята, а неговото място бе заела дървената люлка.
– Ела маминото да гушнеш своето малко сестриче, което ще обичаш и пазиш да порасне като тебе!
Прегърна го, опря личицето си до неговото и усмихнато погледна, усетила топлинката на бебешкото телце. Залюля го в люлчицата да заспи и развеселена се отправи към своето легло.
А мама, дочакала второ внученце Янина и щастлива, че всичко е наред, си отиде спокойна вкъщи. Тя продължаваше да работи в кооперативното стопанство.
Бяха трудните непосилни години за членовете на ТКЗС-то, изхранвали се от нивиците си преди създаването на кооператива. Свекърва ми живееше в старата къща при по-малкия си син и помагаше, колкото позволяват силите ѝ вече. Тя бе свикнала на времето с голяма челяд и сега се радваше на внуците, благоговееше пред тях. А те, жизнените малки дечица – две на дъщеря ѝ, едничко на големия син, станаха вече седем – как да не се радва старата майчица на тия палави, гиздави създания от децата ѝ.
Няма коментари:
Публикуване на коментар