34. Змията и една свастика

Когато сушахме третата отава на блатото в местността Печковец, с нас бяха свекървата, големият брат на Христо – бате Ване, и жена му Иванка. Трите декара на блатото бяха в поречието на река Мътница, която още в далечното минало е била много буйна и пълноводна и е завличала всичко. Правела е завъртоци и дълбоки подмоли, мостовете изчезвали, успее ли водата да отнеме височинната свещена земя на Печковец. Жарко слънце от изгрев до залез я пече, дарило името на местността, известна с богата плодородна почва.

Ристето смяташе сам да сгребе меката тревица на третата реколта отава и да я превози. Споделил го със майка си, но тя решила друго. Уговорила със сина си Иван и снахата Иванка да ни закарат със старата лека кола по обиколния полски път до блатото в тоя топъл есенен ден. Пеша не може да си го позволим, смятала тя. На майка хатъра не се разваля.
Така непредвидено бързо се озовахме на имота в Печковец, който фамилията смяташе за своя втори дом. Рожбицата ми, която дремеше във возилото, сега се разсъни, опитвайки се да върви, хваната от татенцето за двете ръце. Трудно е движението на невръстното момиченце – на девет месеца, да крачи из твърдата земя. Баба ѝ Ленка я гушна в скута си и приседна на междата откъм блатото, близо до стария дънер на върбата с растящи нови издънки.

Работарите слязохме край реката, аз и Иванка събирахме с греблата поизсъхналата рядка трева, а мъжете с вилите трупаха за купа. Полъхът край реката разведряваше, упойваше ме мирисът на просушено сено. От детски години още като селско момиче тоя труд ме привличаше. Развъртайки се с греблото съгледах свекървата при синовете си – сияеща разговаряше, без престилката върху надиплената си черна рокля. Хвърлих греблото и затичах към нея с въпрос:
– Мамо, къде е детето ми?

Спокойно ми отговори, че е заспало и го е оставила горе при върбовия дънер, завито с вълнената ѝ престилка. Тичах вече неспокойна, запъхтяна по стръмнината, без да вниквам в отговора ѝ.
Стъпих отгоре на междата и – о, ужас! – сива голяма змия, навита на кълбо, сложила глава върху това кълбо, спеше в близост до главичката на рожбата ми. Изпищях:
– 3мияяяя!

Бате беше най-близо и с вилата изхвърли кълбото надолу, а Христо гушна дъщеричката, събудила се от писъка ми, и тихичко ѝ говореше. Притъмня ми пред очите от заблудата – детето ни беше живо, змията не го е наранила, а го е пазила да спи.

Сега не мога да не се замисля над огромния човешки инстинкт на тая силна жена, свекърва ми, която 33 години преди тоя случай на същото това място е родила и е отрязала пъпа на сина си – Ристето, и пак с вълнената престилка го е покрила, както години по-късно бе направила с дъщеря му.

Траките беси са почитали змиите, а тук в нашия Родопски масив те са оставили следи за поколенията. И децата ми още помнят делвите, изкопани от дядо им Кольо на същата нива. Пълни били с почерняло жито, което изхвърлил, а тях закарал в двора на старата къща за показ.

Тази свастика е от разкопките на Острец през 2009–2010г.
Намерената от мен беше съвсем същата, но горният
ляв ъгъл на керамичната плочка бе леко отчупен.

Години по-късно, след пенсионирането ми, засаждах картофи в дълбоки ямки на същата нива. Изрових дебеличка глинена плочка, изчистих я от пръстта – оказа се с вдълбана свастика. В горния ляв край плочката беше нащърбена.

На Печковец слънцето вече жареше. Само голямата памучна шапка и ризата с дълги ръкави предпазваха кожата ми от изгаряне. Притиснала към гърдите глинената находка, усетих разхлаждане, неусетно я пуснах в лявото джобче на памучната дреха в близост до сърдечната област. Продължих кърската работа, но с лекота, озадачена какво предизвика отмората: хладината на глината или свастиката.

Късно вечерта преди лягане поставих откритието си в чекмедженцето на нощното си шкафче, непосредствено до главата ми. Още не затворила очи, дето се казва, присъствах пак там. Ех, да можех да заснема голямата по обем картина от подсъзнанието си, несъществуваща през нашите времена, но ще опитам да го направя с думи. Пред мен на височината в брега на нивата започваше леко наклонен нататък тесен пешеходен мост, подпрян с обемисти подпори. Основата му беше от вековни дълги дървета, отгоре настлани с дебели талпи. Отстрани беше ограден с по-тънки хватки за сигурност при движение. Дължината му око не я ловеше към по-ниското възвишение отсреща.

По моста близо до края му вървеше възрастна жена, облечена в черно. Стъпваше бавничко нагоре, хванала с дясната си ръка 4-5 годишно момиченце, и то в тъмни дрешки. В далечината по моста се виждаха върволица мъже и жени, тръгнали в същата посока. Тишина цареше наоколо, унасяше ме, без да разбера откъде и закъде се движеше тоя древен народ – сигурна бях, че виждах картина от много далечно минало.

Доста по-късно се обадих в музея да питам дали представлява интерес за тях глинената плочка. Веднага вкъщи пристигна зетят на моя приятелка. Разказах му за видения в съня ми мост, а той уверено потвърди, че насреща му горе са разкопките на Градот и вероятно са ползвали моста към близкото светилище отсамната страна на моста.

Дали мостът, който видях, бе информация, дошла от свастиката, остава без доказателство!