47. До Белмекен и обратно

Започна работното ежедневие с бодри, възстановени сили на работните места. Наваксвах изостаналото, а наближаваха и срочните отчети. Налагаше се  удължаване на работното време. Работата го изискваше. След някой и друг ден колективът беше планувал посещение в Националния спортен комплекс Белмекен в Рила, на 2050 м височина. Комплексът беше база за наши и немски спортисти (от ГДР).

От известно време като финансов ръководител там работеше нашият бивш главен счетоводител Атанас Танков. След отпътуването на немските спортисти той покани колектива да разгледаме забележителното спортно градче. Моментът беше неподходящ за мен заради многото работа и не се записах. Отидох, както обикновено, на работното си място. Качвайки се в оборудвания камион за екскурзията, колежките от счетоводството и председателят на профкомитета, разбрали отказа ми, дотичаха при мене да ме уговарят да тръгвам с тях. Милата ми приятелка Райнето Таскова ме хвана подмишница и ме вдигна от стола.

Не се приемаше срочната работа, щели да се притекат на помощ. Не бях облечена спортно, бях с подисени обувки с високи токове – в Рила на над 2000  метра те ще ми пречат. Изтъкнах тези аргументи, както и това, че не съм взела храна. Вкупом се обадиха, че носят много храна, а и ще ме подкрепят да ходя с неудобните обувки. Профпредседателят ме хвана от другата страна и ми помогна да се кача на камиона. Как да устоиш на това колективно приканване? Оставих бюрото с книжата и поехме...

Още с пресни впечатления от разходката из Родопа, тръгнах към Рила. Ето я река Яденица, събираща притоците си многобройни от двете планини в тясна и дълбока клисура, смятана за граница между двете планини. При Белово тя се влива в Марица. Колата набира километража нагоре по склона с по-рядка растителност и подухва прохладен ветрец. Може би добре поддържаният път беше причина за скоростното пристигане, та ми се стори, че Рила е по-близо от нашите върхари. А главният виновник за излета – Атанас Танков, нетърпеливо ни очакваше навън на зеленото футболно игрище. Забърза усмихнато, сочейки къде да паркираме. Слънцето като че беше слязло над приказното спортно градче, жулеше яко незащитените ни лица. Оплакахме се на посрещача ни за липсата на чадъри, а той отговори:
– Не се плашете, при нас времето понякога всеки час се променя!

Язовир Белмекен

Поведе ни веднага вътре в комплекса от зала в зала, медицински център, по закритите игрища за баскетбол, волейбол, хандбал, борба бокс, вдигане на тежести, лека атлетика и много други – на световно равнище. Отидохме да видим язовир Белмекен, който е наблизо, и гребната база и още, и още.

В градчето са тренирали спортисти от цял свят. За световното първенството по футбол в Мексико през 1970 г. тук са тренирали отбори от много страни. Обикалянето беше до краен предел на силите ни, токчетата ми чаткаха по равен терен.

Наблизо имаше защитена местност с цъфнало червено омайниче. Чудно как тия нежни с червена багра цветенца устояват на рилските хали, за да красят суровата природа. В Родопите по влажни местица се среща омайниче в жълтеникава окраска и с разновидност на подредените няколко цветенца на по-висока дръжчица. Една колежка при слизането от защитената местност намерила стъпкано малко растение и се опитала да го измъкне, но заради сухата твърда почва останали само пънче с две смачкани листа. Питаше ни дали е омайниче, но кой ще го разбере. Прибра го в кърпичка и в джоба си за опит да го насади вкъщи.

Отправихме се на закътано местенце за обяд, на една поляна. На общата трапеза непрекъснато ме подканяха да опитвам от всяко ядене. Притесняваше ме вниманието им, макар то да бе продиктувано от най-добра воля – похапвах, за да не ги обидя. След обяда развеселени, колегите скочиха да играят хоро по народни песни и дигнаха и мен. От малка обичах да играя народни хора, но сега? Леле, мале! Направо ме влачеха по неравния терен, а любимите ми обувчици се бяха разширили и петите ми изскачаха от тях. Губех ритъма, както и стъпките – добре че токовете бяха здраво закрепени за обувките. Разреденият въздух се гълташе с отворена уста. Де да можех по чорапи да остана!

Но на колегите им беше весело, пееха и се смееха. Мислех да се пусна, но щеше да разкъсам хорото – сърце не ми даде да го направя! Какво пък, да се повеселят от душа, утре работа ги чака. Игране, скачане на чепински песни, но като подухна вятърко, запъхтени до изнемогване, скоростно се нанесохме в камиона с пуснатия брезент.

Доволни и с благодарствени възгласи се разделихме с бившия ни главен счетоводител, който не можеше да забрави предишния си колектив. А вътре от дневната топлина и бризентната тъмнина, уморените герои се унасяха в сънна дрямка. Колата бързо летеше по надолнището към разлома на Яденица, границата между Рила в Родопа.

Сега споделяйки спомени от съкровищницата, пред погледа като на лента изскочи един сън следобед в 13:50 часа на 26.11. 2009 година:

„Аквавизар на Яденица, дай го тва да го вида, да го вида, кве! Пламе едно танцуващо изпрати тва котле!
Яденица, Скриеница Никотинка, тавенка. Пали, пали, глъсъни на Тъни. Яденица, Скриеница – Венко песен...
Фидано, много си мъничка, още, още, още, за любене Фидано, Фидано, писано, дете галено на мама на тато двамата. Нешка Робева голема учителка на орото и танца, винаги знае ритъма, и може да направи чудо големо от песните на Орфей, царя на пантонимата. Може, може, да стане много убаво, за чудо велико славното и прославено в древноста далечна преди три хиляди години. Антично име, Бугария наша велика!!!
Орфеевите песни носят Любовта, има ново време, кана вътре, може и вънка!
Всичко започна от Бялата вода,  гледането на обекти миражи на окото да са се научили направо да отделят миражи от Истината...
Цицел не опазва, цицел Канос уплашено, защо сме гледали да не ти пречат на малката Земя и секо плато не мърдай, когато аз знам, знаят сички що правиш. Орфей Родопееца се върнал в планината и така до ден днешен!
Беси, Беси Бесина, иде твоето време! Земята вънка Изабее, Изабее скрита тайна кадем накисал сус висше, имали вечен корона!“

Озадачена останах от този сън, затова го споделям. Възможно е да изпадна в смехотворно положение пред прочелите го и те да го вземат за фантастика. Моята цел е друга – възможно е някой да е присъствал по това време на Яденица, а то не е много отдавна – 26.11.2009 година. „Аквавизар“ на Яденица и Скриеница – ако е имало някакво явление, не може да не е оставило забележими следи. В района има доста горски домове, стопанства, почивни станции, пътят минава и край туристическата хижа Кладова. Надявам се да се разкрие тайната на природното явление, ако е имало такова.

За сънуваните думи (или песни?) ще отбележа, че ги предавам така, както съм чула, без да знам езика на думите, макар да съм бродила из тази Българска свещена земя.

Моето желание беше огромно да се прошетам по тия древни места, където населението на Каменица е намерило убежище по време на робството. Местността Скриеница навярно оттам носи името си. В горите тук сме обикаляли за гъби, малини. А из малинаците се среща и храста на касиса. Зобкала съм си от червените му зърна, сладки и ароматни.

Преди години тук наблизо се състоя голям събор на хора не само от Чепинско, а и групи от Белово. Имаше гости и от София и военен хеликоптер. Даже момичета от високия район се разходиха с него. Превозът до мястото на събора се извършваше с рейсове, но имаше и туристически групи. Красивата дивна долина се огласяше от песни. Незабравим остана споменът за него след дълги години!

Завърнахме се с богати впечатления от Белмекен. Интересът към грандиозното строителство беше голям не само в предприятието, където всеки по своему разказваше видяното, но и в цялата околност.