52. Ускорени времена за първата ни рожба

От първо отделение нататък Елица не се е спряла за отдих, а след първите студентски изпити през сесията и внезапната женитба, ето и попълнение във новото семейство с първата ни внучка. С татенцето двамата чакахме напрегнати раждането, но сестрицата ѝ, вече студентка, тичала от единият край на София към другия на помощ. От курса вече състудентките ѝ знаели, че сестра ѝ ще ражда.

Затова леличката първа научи и видя преди нас новороденото, заедно със баща му. Това изненадало ни събитие съвпадна с назначаването ми на ново работно място, и то в Чепино. Целта беше да се отърва от тичането по нередовните градски рейсове. Идваше ми да литна към София, но финансовите проблеми ме възпрепятстваха. Животът ни поднася какво ли не и сме на кръстопът накъде да поемем.

Точно сега се случи и друго неочаквано предложение. На работното ми място в търговското предприятие неочаквано дойде управителят на Оптикоелектрон във Велинград, заедно със счетоводителя си, и ми предложи да отида плановик при тях с добро заплащане. Благодарих му за оказаното ми доверие, но казах, че очаквам заповед в друго, също ново предприятие, и е крайно неудобно да се откажа.
– Съжалявам, че изпускам този голям шанс! – им казах.

Тръгнаха си омърлушени, а така тържествено влязоха – навярно се разочароваха. Със счетоводителя  бяхме работили заедно. Силно сконфузена останах, изпускайки такъв шанс, но... Добре, че стана всичко насаме, спасявах се поне от ненужни коментари. Жално ми беше вече да напусна такъв задружен колектив, укрепван дълги години. Никога няма да ме напусне тъгата за раздялата с тези хора.

Срещат ли се и сега в началото на двадесет и първи век сплотени колективи?