31. Серенадите, сгледите и сватосването продължават

Още в детските ни години майка ми ни завеждаше с нея на окропа, докато пере. Изпраното премяташе на големите дървени саръци, а ние влизахме в банята да се изкъпем. Мъжката и женската бани служеха и за хигиенни нужди, и за лечение. Винаги имаше много хора в банята – местни жители и дошли на почивка и лечение. Баните се наемаха от частници, но работеха редовно, не както се случва през 2010 и 2011 години!

Даже и в моите младежки години оглеждаха момите в банята за сватосване. Веднъж у дома предали на майка ми, как баба Вана Глигорова казала в банята:
– Гледам, гледам, по-хубава мома от нея нема за наш Глигорчо!

Една от внучките пита да разкажа нещо от нашата младост, затова и го пиша, дори да се вземе и за глупост... Сега Евините снимки са навсякъде!
В моята младост има още много скътани примери. Не съм била богата, нито известна, но такъв е потокът на живота ми. И се чудех защо бабата на това богато и имотно момче в банята ще ме харесва!

Получих картичка от Москва – от бивш мой съученик, който учеше във военната академия там. Негов колега, гостувал му в Чепино, изявил желание да се запознаем, но разбрали за болестта и смъртта на братовчедка ми Лена и не посмели да ме безпокоят. Сега ме питаше дали желая да си кореспондираме и настояваше да му отговоря. Моят съученик пишеше, че няма да хвали колегата си, безсмислено е, защото от писмата, ако си кореспондираме, ще имам възможност сама да си извадя заключението за него. И той искаше да ме сватосва... Това негово писмо остана без отговор, но и без съставено мнение за новия непознат.

Моя милост в онези години

Татко беше на лечение за ишиаса си в София (след побоите в жандармерията болките му бяха непоносими). От столицата купи ръчна шевна машина, немска марка Екселсиор, която често идваше да ползва дъщерята на мамина братовчедка. Доста неграмотно работеше тя с нея и изпотроши всички запасни машинни игли, създаваше ни трудности, а мама не смееше да ѝ откаже. При това винаги говореше за един момък, техен съсед, черноок, къдрокос чиновник в ОКС. Неговата майка при всяка среща давала поръчение да ми говори за него. Даже веднъж задянала в цедилка внучето на дъщеря ѝ, която се беше оженила повторно, жената ме срещна и ми говори настоятелно, че синът ѝ ме „искал“. Да не се плаша, сестриното му момченцето тя щяла да гледа отделно и сама.

Мълчах и търпях! Какво можех да кажа на тази майка? Обича сина си и му мисли доброто. Изслушах я и продължих пътя си.

Друга наша кака от родата идваше и редеше „ мъдри“ съвети, и тя в полза на същото момче. Тя говореше против моя приятел, че бил зле с бъбреците и майка му месела специален хляб с нахутена мая, спазвал и други строги диети. На мен ми беше известно, че 15 дни в жандармерията Христо няколко пъти е поставян на ток и с ботуши са скачали върху гърдите му, зъбите му се изпотрошили от стискане и устата му се запенвала. Лично е споделял с мен, но исках да спестя това на родителите си. Каката, проста селска женица, сигурно изпълняваше нечие поръчение, за да злослови... Мълчаливо посрещах и това. Тя не искаше да знае, че причиняваше тревога на родителите ми със своите постоянни натяквания по време на зачестилите ѝ гостувания. Изпълнявах поговорката „Трай, че няма край”!

Въпреки всичко, дружбата ни с Христо продължаваше, както и редовното изпращане до къщи – сигурният „телохранител” ме закриляше. Дълго разговаряхме пред портата ни, независимо и от лошо време. Само веднъж в студа мама отвори вратата и като пипна замръзналата ми коса, кротко каза:
– Прибери се да не изстинеш!

Иван Колчагов и Христо след
представление на самодейния
младежки театър.

През 1949 г. ежедневните ни срещи с Христо прекъснаха за известно време, уредена беше най-после операцията му при професор Антон Франц Червенаков в Пловдив. Лявата му поясна част бе разсечена като с брадва, за да бъде изваден отдавна спрелия да функционира бъбрек. Тежко е било състоянието му и по време на войната – в Битоля, където е поправял колите на обоза. Бил е картечар като млад войник, но го преместили в обоза, защото имали нужда от майстор.

Медикаменти липсвали и в пловдивската болница. На оперираните са поставяли морфин за обезболяване и когато действието му отзвучавало, болните започвали да крещят за още. Тежки времена, следвоенни години и бедна България...

Професор Червенаков оперирал и в София, и в Пловдив. Изписвали болните  колкото е възможно по-скоро, според състоянието им. Христо, се завърнал от болницата в Чепино, веднага изпрати приятеля си Божко да ми каже. Той беше младо и много отзивчиво момче, въпреки че накуцваше и движението му беше трудно. Работеше активно и в младежката организация и добре се познавахме. Не знаех къде живее Христо и с Божко отидохме заедно при болния мой приятел в новата още недовършена къща.
Отслабнал, но жизнерадостен, очите му светеха с блясък. С трептящо сърце го прегърнах, наслаждавайки се на щастливото посрещане. Сияеше целият! Силният му дух беше издържал и това критично премеждие!

Говореше възбудено, весело, а когато дойде д-р Дошкинов да го види, разреши да останем в стаята и развърза опасалият го пояс от бинтове, подгизнали над раната, опипа подпухналите краища на прясната операция с дренажа и я обработи. Не беше картина за гледане, чудех се на търпението и издържливостта на Христо. Докторът изказа доволство от състоянието му и близкото му възстановяване. Лекарският контрол продължаваше ежедневно. Благодарение на закалката му от упражнявания физически труд, младият организъм се изчистваше.

След няколко дни, пак с Божко, отидохме вечерта да го посетим, а той седнал на леглото, четеше книга, поставил я на стола пред себе си, видимо променен към добро. Внезапно влезе майка му да донесе вечеря. Зарадва ни се – за пръв път ме виждаше, и усмихната си излезе.
Тя живееше в старата къща с по-малкия брат на Христо, който вече беше женен, но идваше всеки ден да носи храна на болния.

След сезонната кърска работа, веднага на преден план излизаше пак предене, тъкане – довършване на чеизните завивки. Сестричката ми вече и по ръст ме задмина и мама работеше припряно, търсейки и нашата помощ през свободното време. Не ѝ беше лесно – домакинската работа нямаше край, а трябваше и на рудана цеви да насуква. Помагахме вечер кой с каквото може.

С реорганизации на предприятия и създаване на нови, всичко вече се устройваше в Лъджене. Пътуването ставаше с единствен рейс от Чепино до крайна спирка на Каменица и обратно, а пътуващите бяхме много и честичко тичахме подире му. Ощетени бяхме ние от покрайнините, но надеждата беше пред нас. Ако пък за новия Велинград дойде трамвай, чудно ще стане.

Катюша бързаше, и по разходки тръгна с мене, но много скоро се отказа. Не ѝ хареса. Компанията на Чонето, наша втора братовчедка, ѝ допадаше повече заради веселия ѝ и общителен нрав. Един празничен ден Чона, отбивайки се у дома, ми довери, че е била при художничката Мария Малчева да ѝ „гледа”! Тя настоятелно поръчала да отида до тях. Останах крайно изненадана. Започна да описва, че художничката е с дълга коса, сплетена на дебела плитка, че  живее близо до гарата в Лъджене и най-важното, че много познава на карти. Ако желая, може да ме заведе. Поясних ѝ, че ми е преподавала рисуване и се познаваме добре. Чона си отиде спокойна, че е изпълнила поръчението.

Закътаното в подсъзнанието ми изскочи в миг. В часа по рисуване учителката ни постави модела на специална стойка. Трябваше да пресъздадем чудния народен мотив от бродираната ленена покривка, ведно с нейните краски, сенки и гънки, така, както ги виждаме, всеки от своя ъгъл. А тя – дребна, с черни очи и неповторимата коса, сериозна и вече в зряла възраст, бавно и тихо обикаляше зад нас, съсредоточено ни наблюдаваше как работим. Стараехме се, но трудно беше да се предаде това, което виждаш. По едно време, зад гърба ми тя промълви съвсем тихо:

– Електрична си!
На съученичката ми Гинчето Върбанова, седнала до мен, рече:
– Магнетична си!

Това не остана незабелязано. Попитаха и други да им каже какви са, но тя отмина с мълчание.
Сега, като разглеждам какво беше някога и се чудя и се мая, какво можех да науча, ако бях отишла при Мария Малчева. Щеше ли да знам бъдещето си? Тома неверни, пак се прояви! Бъдещето сами си кроим с нашите мисли и постъпки.