Денонощни грижи и бдение са необходими, докато поизраснат децата. По повод намокрянето в горския извор татко припомни легендата за Капакли бунар:
Кантар, кантар Капакли бунар, унисос, калимос калиги, били момичня у бунаро нема увеке, за капако, голо, мило бибиче, вело нис него. Вътре длибоко, спело мъртвило, черно църнило, имало край него, над него, секъде, по края, Дълго, дълго време било вътре самичко, плакало и пело наедно на връо Ниса, в бунаро. Капакли бениса голема Родопа планина, слетовна, крилата и дивна. Дивотия вековна, иха, иха, ихаха, бибиче, мъничко, мамино. Жалба, тъговна, жальовна, засегда жалим за тебе, миличко, гальовно чедо едничко на мама и тате. Били били, бибиче, кресна беличе нага, нага, количе, и иди бели, белина, суде, де, де, баба, у небо аргонавти, или, или, осана, моли моли Зузана!
Погълнати от ежедневието, препускаме, а край нас се изплъзват минали епохи. Пишейки сега, си спомням, че когато бях ученичка във втори прогимназиален клас, започнахме да учим френски език. Моят баща ми постави задача: ще ме заведе през ваканцията на Капакли бунар, за да прочета надписа на капака, смятайки че френският може да ми помогне за това. Всичко остана до тук, повече не стана дума за това, въпреки че през летните ваканции съм обикаляла неведнъж любимата ми планина. Навярно капакът е липсвал от мястото си.
Не мога да си простя пропуска на тази история: с френския нищо не може да се направи, но като се прерисува чертичка по чертичка, все щеше да е нещичко за историята, която е толкова богата със светилища от древноста, манастири, пещери, римските пътища, вече попълвани и изравнявани, за да не пречат на гумените колела.
Искам да спомена и легендата за Кристалния дворец, намиращ се дълбоко под земята. Възрастен пастир преди две-три години ми разказа как техен човек от високия район изгубил четири овце и тръгнал по дирите им. На едно меко вретеновидно място дирите се губели, той стъпил там и пропаднал много дълбоко в приказен дворец, който разказвачът нямаше език да опише: било много, много „убаво“, имало много... Два дни и две нощи се въртял пастирът, докато успее да излезе. Разказвачът каза още: „Пиле,... пиле... златно пиле“, и взе да заеква. Явно не искаше или не можеше повече нищо да каже. Отиде си и повече не го видях.
Всичко това ме озадачи много, но какво можех да направя? Не спомена ни име, ни местност! Приех разказа му като легенда... Възможно е да не е... Поръчала му бях овчи тор за градинката ми – за посадените цветя, за граха и за зеления кромид. Всичко това ми разказа на пейката на двора, вътре не го поканих, в момента бях самичка в бунгалото, а околните къщици още бяха необитаеми.
Платих за услугата, а той с празния чувал бавно отиде надолу. С никого не съм споделяла разказаното. Нашата свещена престара Родопа е населявана от древни времена – беси, римляни и какви ли не още древни народи, минавали са императори на коне да посетят сибилата в светилището, което според някои легенди се намира в Западните Родопи. Идвали са и посветени. Огнени колесници и аргонавти са кръстосвали небесата, пак според легендите!
Гората, майката закрилница на всички времена, е приютявала и изхранвала поколенията, дава поминък и днес със своите пасбища, ливади и ниви за ечемик, овес, ръж и картофи. Населявана е не само от саръци, траки, каракачани с големи стада всякакъв добитък, през нея са минавали и чужди нашественици. Тук, по високите била на планината, още не стопил се снегът, прииждат от високия район не само секачи, а цели семейства с едър и дребен добитък по пасбищата и остават до падането на следващия сняг. Влашки мандри беше любимо място до преди години за каракачаните от Беломорието.
За подслон в древността служели дървени кръгли постройки с отвор в покрива за излизане на дима, където живеели обслужващите светилището. В по-късни времена хората от високия район строели, а и по мое време строяха жилища, вкопани малко в земята, изградени плътно с дървен материал. Гостували сме в такива, обзаведени с два одъра отстрани, между тях голяма готварска печка от дебела ламарина, с голяма фурна. При лошо време вътре не прониква ни дъжд, ни студ, уютно е да приседнеш на застланите с шарени вълнени черги и китеници одъри.
Гостоприемните домакини веднага започват да въртят качамака на бумтящата печка. Във фурната се чува цвърченето на печащите се в домашно масло в тепсията обелени цели планински картофи. Типичното българско гостоприемство от миналото продължава тук и сега. Разликата е само, че у дома препържвахме солена сланинка за качамака, а тук той е с овчи пръжки или сирене.
Но... в новата епоха идва и нова материалност. Младите потомци докарват край старите жилища ремаркета, приспособени за по-съвременно обзавеждане с изкуствени постелки и битови пособия. Все пак е ваканция при бобенко (татко) и край любимите животинки: котенца, кученца, агънца, теленца, арабски кончета, кравички с млечицето – всичко расло на воля! Сред близките поляни и оврази с пъстри цветя пърхат пеперуди, сладкопойни местни птичета, даже някои лета и щъркели гонят жаби по ливадите.
Обикаляйки за горски плодове, може да подплашиш сърцат заек или да изскочи някои сръндак, придружен от млада сърничка, та дори понякога съм виждала по две дружки. Каква наслада е да гледаш спокойните им подскоци с гордо вдигнати глави, особено водещия ги сръндак с красивите рога. Имаш чувството, че те разбират кога са застрашен от неприятели. Де да можеха малките ни дечица да имат чувството за самосъхранение като животните!
Лятото напираше и слънцето засилваше своя пек, а дългите опашки за насъщния продължаваха все така. Дечицата ми, макар с памучни шапчета, зачервяваха личицата си. Имаше опасност от изгаряне.
Налагаше се промяна на програмата, което създаваше допълнителни трудности – къпането и прането ежедневно да става вечер на газена лампа – нямаше електричество при нас – за да имаме възможност за разходки на децата под сянката на боровата гора и поотделно да слизаме за хляба. Мъничката ми, още само на кърма и на водичка, понякога трябваше да ме почака. От промяната или от топлината стомахчето изглежда се запече, но нямаше признаци за безпокойство. Спокойно се разхождахме из сенчестите кътчета, застилахме чердженца за сядане.
Какичката, неотстъпно до малката, надуваше свирката на гумена играчка, а бебето подскачаше, гукаше и се смееше продължително. Неустоимо. Как да не гушнеш щастието край тебе. Шетахме из полянките и на по-слънчевите намирахме вече зачервени звънички. Каква радост за сестрицата да ги събира самичка и да си похапва, опитваше се да натъпче в устицата и на мъника, но още се въздържахме.
Един ден познати работнички попитали сестра ми долу при фурната дали са добре децата. Обяснили ѝ, че Катето Чорбова – генеколожката, имала два пъти месечно приемни дни в горското стопанство. Преглаждала и деца. Отидохме, а тя още не влезли, усмихнато попита:
– И малката ли водите вече по туризъм сред природата?
Отговорих утвърдително. Много пъти по Сухата лъка нагоре сме имали случайни срещи с тяхното семейство. Преслуша и премери дъщеричката, лудуваща с ръце ѝ с крачета, както прави при къпане.
Гледайки пъргавината ѝ, лекарката радостно отбеляза, че се развива много добре и можем вече в петия месец да я захранваме с обща храна, добре пасирана, дори и с бобец. Тя започваше четвърти месец, а ѝ никнеха две зъбчета, докато на какичката това стана през шестия месец. Когато сядахме с нея на масата, винаги се опитваше да си грабне нещичко и да го захапе. Бореше се, лигавеше, но без мрънкане и плач. На въпроса може ли още сега да ѝ даваме сокче от звънички, отговорът на д-р Чорбова беше положителен. С голяма благодарност се разделихме с приветливата, благородна жена, поела трудностите, за да помогне своевременно на работещите нуждаещи се в този отдалечен край, без редовен транспорт и купища неудобства.
Продължихме престоя си с бебока – пет килограма над нормата, щастливи и спокойни, че се развива нормално. Каква радост ни донасяше събирането на звънички, особено на какичката – за сокчето, поемано лакомо, пръскащо аромат и алени краски по лигавници и дрешки.
– Тате, и другото прояде – се обърнах в скорговорка към баща им, когато дойде да ни види.
Сестрицата още от вратата се похвали на баща си, че Яни вече пие сокче.
– Така е татенце, стягай каиша! Малко още остава всичко да проядем!
А той засмян я гушна в прегръдката си, наведе се до първородната и пое и нея в бащините силни ръце. Беше скъп на приказките, но целият грееше от щастие. Оказа се, че идването му е с престой само за един час. Носеше радостна вест за откриване на целодневна детска градина в Чепино у Йончо Ушев. Набират желаещи, ще приемат от тригодишни нагоре, и скоро ще имаме „ученичка“, а цялото семейство най-после ще бъде заедно вкъщи и край на тъгата му по нас. Това беше голяма придобивка за младите семейства от петдесет и трета година на ХХ век, а за майките се отваряше възможност да започнат работа.
Аз можах да изляза в майчинство за първата рожба и докато тя растеше у дома с мен, се появи и второто. Работа лесно се намираше, но с децата все още беше трудно, макар семейният бюджет да бе недостатъчен. Карахме я някак си, а край нас живееше новото наше поколение. Баща ми се поразстрои, свикнал с радостния глъч на първите си внучки, заместили с присъствието си ваканционните дни на братовчедите. Широко скроен, той не скъпеше грижите си, търсеше живия кипеж на децата край себе си, най-вече на своите внуци. Но се налагаше скорошна раздяла.
Няма коментари:
Публикуване на коментар