Баща ми ни изненада една вечер. Отскубнал се от служебните си задължения в горското стопанство, дойде вкъщи заради втората си внучка. Загрижен, че няма кой да ми помага след трудното раждане на едрото бебе, предложи да отидем при него на Селище, където беше отишла и сестра ми, заедно с кравата, и имаше възможност тя да ми помага. Тя не беше омъжена още и харесваше да бъде с нас, където и да ходехме.
Христо работеше към ОФ и обикаляше със Симсонката (малък мотоциклет) селата в околията. Виждаше действителността и задейства отпътуването ни с негов приятел, шофьор, превозващ дъски от кооперативната фабрика в Селище. В суетнята около качването на багажа: пелени и дрешки на двенките, корито, котли, одеяла и домашни черги, не бях забелязала с какво нетърпение какичката очакваше тръгването. Обичаше да се вози не само на детската си спортна количка, но и на каруца, та камо ли на камиона!
Баща ѝ засмян я качи на седалката и мене с бебето до нея. Татко седна на дюшемето в каросерията отгоре да пази скъпоценния багаж. Шофьорчето, младо момче, с усмивка наблюдаваше товаренето, затвори каросерията, хвана кормилото, дигайки ръка за довиждане на Христо, и бавно пое.
Беше краят на май, слънцето, събудило природата след дългата зима, стопляше родната земя. Широколистните дървета по дефилето, разлистили нежните свежи зелени листенца, леко потрепваха, а подрастващите борови връхчета ухаеха вече на смола, проникваща през отвореното прозорче. Мъничката ми рожбица с порозовяло личице спеше непробудно на свежия въздух, въпреки честото погалване на сестринската топла ръчичка, за да сподели възторга си с нея.
Тая мила привързаност между двете продължава и сега.
Колелата плавно ни носеха по пътя нагоре край прозрачната планинска рекичка. В сладък унес сред пиленцата си, щастлива от покоряващия пейзаж, с нетърпение чаках да пристигнем. Покрай поречието белите едри цветчета на капелата с големите като чадърчета листа красяха околността. На отделни места наоколо подбелът показваше жълтото светещо вълшебно цветенце, за силата на което Петър Дънов разказва с възторг.
Възторгът от величието на дивните родни Родопи те дарява с крила!
Минаваме чешмичката „Ракийката“, течаща зиме и лете на равномерна тънка струйка. Малцина я подминават без да пийнат и напълнят шишенце. Тя е в близост до водопада на Мечкина река (Телидере). За района нагоре преобладават мечешките истории, забавно предавани от патиланци.
Отдясно се откри Сербезова поляна, а след нея панорамата на Чехльовското стопанство сред ширналия се простор. Красивата каменна чешма, бълваща обилно студената водица насреща, приканва зажаднелите. В минало незабравимо Старо Чельово си произвеждаше и електричество с малко динамо, обслужвано от Гошо Фурната, който беше като фурия по техниката, а месеше и вкусен хляб в местната пекарна. Столова и частно магазинче създаваха удобства за работещите в този Родопски райски кът.
Сред напевното отнасяне по пътя те навестяват скътаните спомени от срещи с познати и приятели. На ляво, в кацналите дървени къщи и яхъра от дебели греди до спускащото се към реката близко бързо поточе, вече кипи живот. Голямото семейство на отишлия си Туле се е настанило с добитъка на лятната къшла. Начело е старата майка, придружавана от Нифа, ведно с братя и сестри, снахи и дечурлига, а двете момчета на братята също наричат Туле.
С бипване на клаксона и поздрав с ръка продължава бързия ни ход, подминаваме Изгорелия гатер, през населеното Каратепе, след което започва спускането надолу. За да улесни стръмнината, пътят лъкатуши, заобикаля под високия склон на връх Черновръх, извисен на 1616 метра. Вълнуващо е да погледнеш от пирамидата на циментирана площадка до високата мура с гладка свежест, чиито разклонения с меки галещи бодлици ухаят, разперили клоните си още от земята. Котловините на Софандере са отдясно, а вляво е Селище, ширнало се към Побития камък в ливадата до поточето – рекичка на зелената поляна, а в близост по-надолу е и село Побит камък. Никой не знае за какво е използван високия, но и побит дълбоко в земята камък. Никой не знае и как се е озовал тук, на ливадата, без нито един камък или скала наоколо. Дали не е служел за поклонение от древни времена? Загадка на загадките...
Нататък към Стойчов чарк, по ширналите се поляни, сме брали вкусни звънички. В далечината някъде е и връх Чаерджик, осеян с малинаци.
Какъв възторг те обзема, обикаляйки с трепетно сърце чудната горда Родопа с нейните потайности! Ще ги разкрие ли на новите потомци от XXI век, ще отвори ли недрата си?
Ето-о-о, мамините, приземихме се при дядо и леля Катюша в голямата приземна стая – чиста, варосана. Застлахме широкия нов дървен одър с шарена вълнена черга върху пълния с горско сено дюшек, с чаршафчета и възглавнички, определени за всяко дете, опънахме крака за отмора. Мъничето си взе дажба майчино мляко до насита, а на масичката вече дигаше пара домашното мляко от Спаска.
Милата ми сестрица щастлива поемаше доброто ни изхранване, ведно с татко. Той купуваше прясно овче месо и дреболийки от хоремага, допълнени с бутилирана тъмна бира (д-р Дошкинов ми каза да заменя бозата с бира за повече кърма). И още домашен бобец, картофки, та и качамак – питателната храна бързо възстановяваше след раждането.
Край нас горе на бивака ни, сред цъфтящата природа, цареше тишина, нарушавана от чуруликането на птичките и мученето на теленцето на кравата ни, а каката тичаше с него. Не подминаваше и цъфналите цветенца, прилични на лаленца с къси дръжчици. Жълтото глухарче ѝ харесваше да прави „па-а, па-а, пуга па-а“. От зелените пресни листа си правехме салатката за обяд.
Снабдяването с хляб беше малко по-така. Сестра ми задяваше малката в шарена нова цедилка (тя е чеизна, мама я е изтъкала за мен) и с какичката, хванала дясната ми ръка, поемахме долу към фурната на опашката за хляб, който хлебарите непрекъснато месеха, не успявайки да задоволят нуждите на селището. Тук в низината не само фурната гореше, но и следобедното слънце вече жареше, но на рожбите ми, леко облечени, им беше изглежда интересно след тишината при нас да оглеждат шумното оживление наоколо, често съпровождано със смях и закачки.
От ресторанта наблизо понякога излизаше възрастен мъж и простичко ни кореше:
– Луди ли сте в тоя пек да държите бебето на слънце!
Само се усмихвахме, нямахме друг начин. По един хляб се даваше на човек, двете кръгли пресни и надути питки точно задоволяваха нуждите ни, тъй като баща ни си носеше по половинка ежедневно в еднодневката. Затова трябваше и двете със сестра ми да се нареждаме на опашката... Никога не видях роптание при раздаването на още парещия надут бял хляб, от който се носеше аромата на препечена вкусотия. Надпревара да отчупиш крайченце от насъщния и да си го хруснеш сладко-сладко... Весели се разотиваха поелите хлебеца, за да се наредят следващите.
Често с нас носехме и дамаджанката да налеем вода за пиене в двора на Горското стопанство и оттам бавно поемахме нагоре към бивака с пълноценния товар. 3а домакински нужди и къпане ползвахме вода от близкия извор. Баща ми го беше разчистил на дълбочина и ширина, укрепил го наоколо като бунар. Можеше с един замах да пълним бакърените котли и като ги стоплим на печката жабка, да се къпем в голямото дървено корито „къпатник“, специален модел, подарък от Сотирчо – приятеля на Христо.
Пожеланието му „след година бебе да къпем“ се сбъдна, а сега след още две и второ, и то на Селище, с планинската водица в къпатника. Ето как пожеланото от сърце се сбъдва! И дечицата ни растяха като гъбки след топъл дъжд. При всяка отдала се възможност, татенцето прескачаше да ни се порадва, затъгувал вече самичък в Чепино. Нашето момиченце с нетърпение се въртеше около него, явно много ѝ липсваше.
Поемаше в ръчичка детската кофичка и събираше в нея навън камъчета, шишарчици и всичко, което ѝ хареса. Един ден с дамаджанка и кофичка тръгнаха двамата да налеят вода за пиене. Спуснали се надолу, а блесналото слънчице се оглеждало в препълнения кладенец и вадичката буйно бързала за низината. Може ли да се устои на такава съблазън? Щерката завчас се топнала в изтичащата вода да залее кофичката в близост до преливащия кладенец. Със светкавична реакция баща ѝ я върна за преобличане. И двамата не знаеха за съществуването на извора, закътан между борове и храсти, а той беше дълбок и ако беше влязла в него, можеше и по-лошо да стане. Мина само с намокрянето.
Няма коментари:
Публикуване на коментар