Прасето бяхме насолили в кацата, прътите с кървавица и суджуци висяха високо на терасата. В избата другата каца с преврялото вино собствено производство от лозницата в двора с черното грозде. На Коледа винаги основното ястие беше капамата, мезенцата от „гудето“ и домашно приготвената баклава, залята с карамелизиран сироп, а понякога и сладка вита домашна баница.
Купувахме само по някоя лимонада, ако не сме успели навреме да пресечем от сладкият още гроздов сок преди ферментацията на виното. Така имаше пиене и за жените. Подготовката беше трескава, за да смогне, мъжът ми работеше и по тъмни доби. Източваше виното в дамаджани, парафинираше корковите запушалки, а за скорошните трапези пълнеше червената течност в стъклени бели бутилки, които се използваха и за наливане на олио.
След най-големия зимен празник идваше и не по-малко тачения Бабинден – на 21 януари. Янина беше на дневен ред за голямото бабуване. Нямаше подминаване за това. Стягай още по-здраво каиша, мило татенце! Не беше лесно много гости да посрещаш, но... сърце да е широко. Предстоеше му още да вари от джибрите и ракийката за аператива.
Българската народна трапеза не струва без парещата течност, а и за бабите от нея ще приготвим с боровинки и горяна захар, сладичко да си пийнат за здравето на внучката им.
Вечерта преди Коледа напълнихме голямата тенджера с капамата, най-отгоре два пръста кървавица, запечатана отвън с амбалажна хартия, намазана с тесто за залепване. Христо така умело я правеше, поддържайки тихия огън цялата нощ. През деня запичахме пресните суджуци, надупчени с игла, изстудявахме ги за нарязване като студено мезе за гостите. Наливахме от кацата през канелата сок от червеното родопско кокозе за разквасване след тлъстите месни гозби (и след прекаляване с виното).
На Коледа първи ни посетиха двете майки – на Христо и моята, водейки и баба ми Мария. Били на черква за причестяване след големия пост, носеха и у дома нафора да вземем на гладно за здраве. Бабите обичаха на гладно, след причестяване, да пийнат греяна ракийка. Джезвето, пълно с ракия, вече дигаше пара на печката и със зачервената на жаравата маша Христо хващаше едрите захарчета и ги пускаше в джезвето, а миризмата на карамелизирано, заедно с пушека, се носеше наоколо.
Радостни бяха милите, гледайки как налива топлата течност в ръбестите чашки пред тях. Чукайки се, наричаха пожеланията си към Христо за дълъг живот и крепко здраве. Поотпуснаха си сърцата отрудените майчици, развълнувани, дочакали празника, а неговата майка просълзена го прегърна през кръста – както беше свитичка, по-високо не го стигаше. Любимото ѝ чедо вече с бели нишки из черната къдрава коса я целуна по челото и избърса с ръце проронените сълзи. Блажното ядене трудно се поемаше след дълъг пост, но баклавичка си хапнаха, пробутвайки я с лимонада.
А децата лудееха, щастливи в бабините прегръдки, закачаха и прабаба си, която рядко ни посещаваше. Едва успях да ги отведа в хола преди ракиените изпарения. Какичката любопитно отваряше да надзърне какво подготвя баща ѝ, а това ме притесняваше – да не започне да копира номера с нагряването на машата, когато е без надзор.
Постоплиха се бабите, поотпуснаха сърцата си, но преди мръкване пребрадиха вълнените кошаци, наметнаха шаловете и тръгнаха по заледената улица. Майка ми задяна в цедилката увитата Янина, а какичката с топлото палтенце пое за ръчичка, за да нощуват при нея. Развеселени тръгнаха всички още по светло. Изпратихме ги. Неспокойна бях от раздялата, за пръв път от раждането на малката се разделях с нея, едва успях да я накърмя.
Още дето се вика незаглъхнали стъпките им в скърцащия сняг и се изсипаха наведнъж Христовите приятели от детинство. И забележете – ловджии всичките, при това в една ловна дружинка. Развеселени бяха младите мъже – разликата помежду им беше с по една или две години. Жените им също със смях пристигаха, явно почерпени вече от някой друг именник. Поздравленията – и весели, и хапливи, не пропуснаха да подметнат и за предстоящото женско бабинче, та за следващата година да се потрудим и за син. Те всички имаха по един син и дъщеря, само Ванчо и Вера – син и две дъщери, а Методи и Ленче – двама сина. Щастливи бяха с дечица, имаха си и свекърви в къщи с тях. Облазявах ги за последното, че има при кого да оставят децата си! На подмятането за момче, съпругът ми засмян каза:
– Има време, ще помислим.
Побърза да налее чашите с преварка – да я пробват дали е майстор. Допълни на масата и чините с кисели краставички и шарена туршия. Харесаха я мъже и жени, отказали боровинковицата ми, и преварката развърза езиците за ловджийски и какви ли не приключения. Заредихме масата с храната и бутилките с винцето и се отпуснахме спокойно. Вера, черпейки от богатия си чепински фолклорен репертоар, поздрави именника с „Яна сложи чаша на трапеза“. По тоя случай той побърза да напълни чашите с вино. След наздравицата Ванчо с чашата в ръка каза:
– Ристо-о, от какво грозде направи това каймаклия вино, та е толкова вкусно?
Ристето погледна шишето пред него, напълни нова чаша от друго шише и му я подаде. Поясни грешката си – налял в празното шише, което пълнехме от тенекията с домашно слънчогледово олио. Всички се разсмяха на необичайния случай, но на Ване наистина му бе харесало и продължи с „каймаклията“ вино и с това предизвика мъжкото съсловие да опитат. Вкусно им беше.
Навяха ме спомени от детинството как мама пиеше сутрин на гладно зехтин с червено или пелиново вино за болки в корема, а баба ми Мария при кашлица зиме лекуваше с греяно вино, смесено с лъжица свинска мас. Това е то гроздовата течност вряла и превряла – за сватби, за мераци и далаци, за кашлица и болки в корема, пък който не вярва, да опита – от опит глава не боли.
В свещената Родопа Дионисий – Бога на веселието, заедно с вакханките, накичени с лозови венци, огласяли високите върхове и поляни с игри и песни. Защо ли боговете на древните стават пример за подражание? Но хайде без отклоняване.
Който не е присъствал на ловджийски срещи, той нищо не знае за безкрайните истории и какви ли не премеждия. Те понякога накърняват мъжка гордост пред семейния олтар. Ето какво разказа жената на баш ловджията с най-лъскавото чифте за откриването на лова:
„Уговаряхме се да берем слънчогледа, а гледам нашият стяга чантата с хавлия за банята, а навън чакат от групата, и те с чанти. Ясна е тя, но си мълча. Изпълняват традицията да плуват в басейна на мъжката Чепинска баня. Рано си легнах вечерта, че рано се ходи на нивата, докато слънцето не е напекло узрелите пити на слънчогледа, иначе ще се оронят семената. Върна се той, влиза и вика:
– Гино-о къпан съм!
– Та какво като си къпан!
Поскимтя наоколо, па си легна.
Сутринта рано излязох, той, къпаният, още спеше. Тръгнахме с колата на девера, но вързах за опашката опитното ловджийско куче, единствено в дружинката. Нивата – най-далечната на Босак, беше голяма и бързахме да режем слънчогледовите пити. С брат му вече пълнехме петия чувал, когато го видях, че иде напреко по баира нагоре, зачервен, та чак изплезил език. Слънцето вече напичаше, но не го тревожеше берекета, а отвърза кучето – също с изплезен език, и без да промълви и дума се отправи по нанадолнището. Това е то нашият ловджия, отиде на лов хем късно, хем без проводия!“
Докато Гина разправяше, Петре, станал прав, гледаше в нея без реплики, а само изчистваше гърлото си с лек звук. Щом жена му привърши разказа, Петрето седна и си пийна от шарланеното вино да облекчи гърлото си. Задявките на дружината не спираха:
– Така ли беше, колега? – а той не обръщаше внимание. Всички бяха в течение за случая, нали те го бяха изпратили за кучето.
През следващия сезон вече всеки отглеждаше палета за лов. В мераклийска къщичка в нашия двор също гледахме едро младо куче – жълто на цвят, с бяло по главата и бели крака. Беше много лицелия, казваше се Родоп. Водеха го с групата уж за дресиране, но изглежда то не се подаваше, както и сайбията му. Веднъж една сърна му излязла край пусията, а Христо си я огледал, без да реагира, само се наслаждавал на красотата ѝ.
– Такава хубава сърна, аз ще стрелям по нея – рече, но само пред мен.
Критиките в групата бяха жестоки за неизползваното разрешение, но това не го тревожеше и не им се обиждаше.
Един ден обаче Родоп изчезна.
Ловджиите от групата обърнаха да се шегуват. Казали му да го търси в Каменската дружинка – харесали го, че гонело прасетата, и го качили в джипа си. Христо от колегиалност не го потърси там. Продължаваха съчиненията, че еди кой си видял жълто куче по Лепеница да гони зайци. Вкъщи децата заедно с нас се тревожеха за него. Обиколихме с моторчето двамата с Христо и Лепеница, каза се и за Суха лъка, и там навъртяхме километри, питахме горските, но прословутото ни жълтичко ловджийско куче и там не бяха виждали.
Изведнъж загрях, че преди да изчезне, у дома дойде непознат едър мъжага и попита къде е ловджийското куче Родоп. Казали му ловджии, че го продаваме и дошъл от Пловдив за него да го вземе. Рекох, че мъжът ми е на път и не мога без него да го дам, а не знам за намеренията му да продава кучето. При неговото настояване просто ме обзе безпокойство и бързо се качих горе, под предлог, че детето е самичко, и заключих вратата.
Непознатият се повъртя край кучешката колибка и с наведена глава излезе навън. Стори ми се, че нещо не е наред – повтаряше едно и също, настояваше веднага да го вземе. Повече не дойде и не сметнах за нужно да занимавам Христо. Късно загрях, че „гоним Михаля“, можех да спестя обикалянето и разхода на бензин. Ловджийската шега беше с дълга опашка. Начесали си бяха крастата като „отплата“ за спасената сърна – те бяха пуснали приказка, че кучето се продава.
Виновникът Христо остана викач с кучетата им при ловните екскурзии, но това го устройваше. На слуката не се радваше, нито вкусваше месото от дивеч. Държеше на разходките из гората, когато има такава възможност. Разтоварваше се при непрестанните ловни приключения и дяволии, като например на най-личния му приятел – Джурката. За да се улесни вкъщи, той водел и момчето си Кольо, израсло едро като баща си, за да свиква с ловджийството. Пращал го винаги с викачите.
Неспокойна бях, нямаше хабер от ловджиите. Христо внезапно отвори вратата, мокър и измръзнал, и само каза, че Кольо го няма и ще се върнат на Каратепе да проверят дали е на вилата им – предполагат, че там е отишъл.
Веднага по телефона ми се обади Гина, майката на Кольо и каза:
– А ма, каза ли ти Христо, че са изгубили Кольо, нема го. И по телефона ме питат мене, у дома ли е. Притесниха ме, нашия никакъв го нема, а мене ме е натиснала тая голема къща, не знам какво да правя! Вълците ще го изедат това дете!
Опитвам се да я прекъсна, а тя от тревога не чува. Едва успях да поясня, че се връщат на Каратепе да го вземат.
– Студено му било и отишъл от Зисова река нагоре във вилата ви да пусне калорифера да се сгрее! Нали си го знаеш, стане ли му студено, го пуска и стои край него. Сега сигурно спи, а те гонят Михаля по гората, всичко за залисали от викане. Момчето ти е умно и познато му е местото, та нали сме ходили и с тебе там за звъници през лятото. Стъкни у вас огъня и не се тревожи. Бързо ще се върнат, всички са мокри и измръзнали.
Гина се успокои – доколкото може голямата майчина тревога да се успокои. Казах ѝ го така, че сама си повярвах, но убедих и нея. Впоследствие излезе, че съм била права – всичко се покриваше с казаното от мен. Разпалих и нашия огън, попарих чай от мащерка (бабина душица) та по-късно загрях и нашия ловджия, сетил се със закъснение къде се подвизава беглецът. Благополучният край донесе успокоение за всички, освен за Джурката, разбрал упорството на първородния син срещу повелята на баща си.
Край нямат ловджийските истории, стига да си платил ловджийския билет. А а той вървеше и с риболовен – мерак да имаш само за балканска пъстърва, съпричастен ставаш с родната природа. Това е то да си сред нея с приятелите от детинството, познавайки слабостите и шегичките им, па дори и патилата бързо преминават.
До късна доба продължаваше най-големият зимен празник Коледа, ведно с ядене, пиене, смешки и пиперлии приказки. Някои си прислаждаха за ободряване и с киселата червена течност на родопското кокозе. Не липсваше и пригласяне към познатите чепински песни, изпълнявани от неповторимия глас на Вера. Тя, неуморима и с желание поемаше инициативата за поддържане духа на празненството.
Завършихме празника с хороводна песен, хванати през рамене и на хоро излязохме с приятелите до улицата в звездната Коледна нощ. По булеварда весела младежка компания също с песен огласяше святата нощ.
Свърши подготвяното с трепет празненство, идеше време за отдих. Размисълът за рожбите – как ли са, не склопяваше очите за сън дълго, дълго. Не сме се разделяли нощем, а и кърмата напъваше.
На втория Коледен ден, още в унеса на дрямката, усетих измъкването на Христо, отворил вратата да ги посрещне. Завръщаха се весели от гостуването при баба, дядо и леля. Влизали и при телето и кравата и добре си пийнали от вкусното ѝ млечице.
Гушнах малката на гърдата за кърмене, но тя остана гушната, без да близне дори. Харесало ѝ беше тлъстото мляко на Спаска и толкова неочаквано се отби сама, наведнъж. Характер, желаейки да подражава на сестра си на масата за хранене. Баба ѝ настояваше да не я насилвам, щом сама се е отбила. Улеснява ни – ако започна работа, през деня ще стои у баба, докато тръгне и тя на детска градина.
Няма коментари:
Публикуване на коментар