Христо беше делегат на IV-тия конгрес на Отечествения фронт в София през 1957 г. Оттам купил подаръка на Елица – чантичка за бъдещото първолаче, а на Яни – спяща кукла. Чантичката пое на първо време рисунките и цветните моливчета и се предприемаха репетиции до училище, а спящата кукла, изморена вечер заспиваше с Яни на възглавничката ѝ. Ех че радост, ех че чудо настъпи у дома!
Откъде се пораждаше това силно желание у голямото ми момиче да ходи на училище? Навярно е наследила майка си, само дето аз бях с двойни предни зъби и ходех с ушита от платно проста чантичка, а тя беше от новото поколение, с нови предимства.
Бързаше да поема знания наведнъж. На втората година, неочаквано за нас, поиска да учи и цигулка. Аз бях против това. Тоя музикален инструмент не е още за нашата черга! Мъжът ми предпочете да разговаря с братовчедката си Симка, учителка по музика в гимназията (Герасима Праматарова). А тя възкликнала:
– Много се радвам, аз чуждите деца уча, та нашите ли няма да науча!
Упътила го къде в Пазарджик да купи цигулката, а за школи и каквото е необходимо тя ще се погрижи. Нямаше накъде, теглих заем от взаимоспомагателната каса и цигулката с калъфа цъфна вкъщи! За лъка ходи втори път, в момента нямало. Когато малката ми се прибра от детската градина и видя лъскавата цигулка, възкликна:
– Само тя ли ще се фука, и аз ще ходя на уроци!
Убеждавах я, че още не ходи на училище и не знае нотите, но упоритото ми момиче не искаше и да чуе. Веднага в рисувателното ѝ блокче започнахме да чертаем петолиния и ключ сол, нотната музикална стълбица. Пълнеше петолинията с такава самоотвержена упоритост, която много ни учудваше. Вечер след връщането си от градината бързаше да седне на масичката в хола и започваше вече самостоятелно упражненията с ноти – по хрумване.
Една неделна утрин Христо ги заведе двенките с рейса в дома на Сима в Каменица, ведно с вече комплектованата цигулка. С усмивка ги приела гимназиалната учителка, впечатлена от желанието на Янина. Започнала началните уроци на пианото, а след това и с цигулката. Определяше им дните и часовете за уроци. С цигулката в ръка пътуваха с рейса, щастливи, че отиват на урок.
Кондукторката Ангелина при среща обичаше да ми разказва как ги закачала по повод уроците по музика. И на мен ми беше приятно, че и малката вече показва упорит характер, ведно със сестра си, и че постигат резултати. Завладяваше ги стремежа към нови знания. Впоследствие Елица вземаше участие в струнния оркестър на училището, ръководен от учителя Борислав П. Дивизиев.
Растяха, учеха и малката пое вече към училище „Неофит Рилски“ по стъпките на кака си. Времето течеше ускорено, имах чувството че лети! И Христо вече се готвеше за изпити като екстернант (вечерно училище) в смесената гимназия „Васил Левски“ във Велинград. Напрегнато му беше времето за подготовка, особено с френския език. Изолираше се насаме до късни нощни доби, без да се храни редовно. Чинех му „евала“ за упоритоста не само във физическата работа, а и в учението – скоростно, едновременно с работните задължения в Отечествения фронт, при това околийски тогава.
Но... издържа високото напрежение и се справи и с матурата, даже с висок успех по астрономия, конституция на НРБ и чертане, което ползваше много и в живота. Приятелите му го облазяваха, че устоя докрай, а те се отказаха още в началото, при покупката на учебниците. По-късно околийски център стана Пазарджик. Приключи и работата на Христо в ОФ, която много го натоварваше. Стана така, че ведно с дипломирането се оказа и на пазара на безработните!
Производството набираше скорост и поемаше нова работна ръка. В Чепино бившата фабрика на братя Ушеви стана цех втори на държавно предприятие „Васил Сотиров“ и директорът Атанас Зисов на 15 август 1959 г. го назначи фрезист с разряд пети. Държа да отбележа, за разряда му се съобразяваха, че е държал изпити по дървообработване при майстори занаятчии в миналото.
Заработи с ищах новата работа. Наблюдавайки отделните манипулации, въведе подобрение, което скоро му признаха за рационализация. Работеше добре с колектива. Ползваше и столовата към цеха, където можеше да се купува и храна за семейството. Вземаше в котелките храна за обяд, така се хранеха с децата. По-спокойно потръгна живота му, без обикаляне из околията, отдавайки се на любими занимания и в къщи с децата, обичаше да чете и художествена литература.
И това не трая дълго! Натовариха го извън работно време да се грижи за младия театрален колектив и хороводната трупа на цеха, в които имаше добри таланти. Ентусиазмът във времето на прехода беше голям. ДИП „Васил Сотиров“ имаше поето шефство над близка гранична застава, където при определени чествания художественият колектив на цеха се включваше с младежки устрем.
За граничния район, където без открит лист не се влизаше, превозът ставаше с камиони, покрити с брезент и оборудвани с дървени пейки. Идваше специален водач до граничното поделение. Веднъж отидох с тях и аз. Представленията се изнасяха в близкото до заставата селище. Салонът се натъпкваше със зрители и всички врати оставаха разтворени с надзъртащи люде, зажаднели да чуят и видят нещо от вътрешността на Родината. Атмосферата беше наелектризирана до крайна степен, а трупата, опиянена от възторга, даваше всичко от себе си!
Не може човек да не се вълнува на подобни места, където се охранява границата на България в тия още смутни времена, особено като има възможност в коридорите на заставата да прочете единичните бойни листове на защитници, загинали от ръката на нарушители на границата. Командирът на заставата допълнително разказа за фрапиращи случки и с граничното местно население, което винаги се включвало да помага на граничарите. Нарушителите, преминали границата, били залавяни, често с цената на човешки живот.
Няма коментари:
Публикуване на коментар