32. Пристанала... но не по Ботев

„Книгата е може би най-сложното и велико чудо 
от всички чудеса, създадени от човечеството 
по пътя му към щастие и бъдещо могъщество.“ 
М. Горки.

„У човека всичко трябва да бъде прекрасно: 
и лицето, и облеклото, и душата, и мислите му.“
А.П.Чехов.

„Безделието ускорява настъпването на старостта: 
трудът продължава нашата младост” 
Х.Уелс.

Подобни мисли от много още писатели са записани от Христо в личния му тефтер, докато е четял книгите им в бурната си младост. При ареста на Христо баща му, притеснен, закопал сандъчето с книгите в двора. Опасявал се да не ги открият при обиските. Знаел, че Христо държи много на тях, и ги опазил.

Ежедневието ме поглъщаше. А мислите ме отвеждаха къде ли не, когато една вечер Чона ненадейно ми донесе пощенски плик от Христо с паметна бележка в него:
„Миче, от невъзможното направи възможно, но ела тази вечер, разбира се ако не липсва у тебе желанието.
Ако ти е неудобно сама, намери Божко и с него ела. И т.н…
Сърдечен поздрав  
 Христо“

Озадачена бях от тревожното повикване! Нямаше пояснение каква е причината за него. Тревожеше ме здравословното му състояние. Приготвих се и веднага тръгнах, но Божко не открих никъде и влязох в новата къща сама. Пред него пак стоеше отворена книга. Погледна ме съсредоточено, неспокоен. На мен ми беше неудобно да задавам въпроси. Седнах до него на леглото, разбрала, че той вече е взел решение, че иска да остана при него и чака смутено моя отговор! Е, останах...

На медена седмица в Пловдив.

На 21.ІІ.1950 г., точно година след като бях започнала работа, отидохме в Гражданското при кмета Васил Гилин и пред  свидетели Стою Ихтимански и Миланка Балтова подписахме граждански брак. Оттам двамата направо заминахме за „медена седмица“ в Пловдив. Датата 21.ІІ. вече се повтаряше в живота ми по съдбовно решение!

И така, огрени от златното слънце, през бурите и ветровете на епохата, с Христо отпразнувахме и златната сватба, с добавка от още четири години. Но за жалост, сега продължавам без него, самичка, сред прекрасните ми деца, внуци и правнуци.

След медената седмица на семейната сага в бодър ритъм навлязохме пак в трудовото ежедневие – Христо в  „Комунални услуги“, моето работно място – СОАТ Велинград. През обедната почивка се хранехме в ресторант „Кооп“, помещението най-долу служеше като столова и храната беше без надценки. В новия си дом само вечеряхме, докато набавим посуда за пълноценно домакинстване. Условията вече ни притискаха да се заемем и с това.

В съботния ден надвечер ни изненадаха неочаквани гости, приятели. Шумни, весели, отпред вървеше Сотирчо в ръце с ново добре оформено дървено коритце. И заваляха закачките кой ще къпе бебето. „Още рибата в морето, тигана на огъня”. Друг зевзек, размахваше в дясна ръка синьо емайлирано тиганче, а жена му държеше две чинии, също емайлирани. Дружно се смееха на пиперлиите шегички, награбили шишета с домашно червено вино и домашарка ракия, обявявайки, че тя не е за пиене, а за витрината на кухненския бюфет, който ще пристигне сутринта. Познаваха трезвеността на Христо и се бяха погрижили сами за почерпката.

До късно през нощта продължи гостуването. И наистина спазиха обещанието – в неделната утрин, още не доспали, затропаха на вратата. Няколко запъхтени здравеняци поставиха в хола голям бял кухненски бюфет. Следваше ги друг приятел с витринните стъкла. „Ето ти булке, Спасовден!” Оставаше само да го заредим с необходимото и да го преместим в кухнята, когато и тя стане готова за ползване. Христо попита колко дължи за изработката (материалите бяха от него), но отговорът не подлежеше на обсъждане:
– Подарък е от приятелите от детинство!

Те по-рано се бяха задомили. Имаха си вече наследници и не скриваха радостта си от новото попълнение в редиците им. От всички най-много се радваше майката на Христо, моята света свекърва. Останала сама преди пет години, с нетърпение очаквала да ожени втория си син. Първият, дъщерята и третият син бяха вече задомени и с деца.

Семейството на бащата на Христо – Никола Петров Праматаров, побегнало от Елешница още в края на 19 век. Поколението носи името на фамилията – на времето бозаджии и халваджии – дребни търговци. Във всяко от поколенията на големия род обаче имало и учители, и попове, и делии.

Вероятно през пролетта на 1912 г. бащата на Христо заминал на гурбет – миньор в Америка. Тежки били условията, но работел, докато през септември била обявена Балканската война и всеобщата мобилизация. Върнал се преди да е напечелил – и бегом да защищава Родината!

Война, необорудваната войска геройски брани свободата на България, но през студената зима, незащитени, с измръзнали ръце и крака, на мнозина окапват месата. Други, сред които и нашият бащица Никола, заравят ръце и крака в торищата и така се спасяват от студа! Мнозина са загиналите чепинци в тази война, сред които е и брат му – Благо. Други се върнаха с окапали наполовина пръсти на ръцете и краката. Спомням си чичо Пенко Праматаров, живееше наблизо до нас, колко трудно си служеше с крайниците си...

Свекър ми Никола,
малко преди да почине и 
няколко години преди да
се оженим с Христо.

В Чепино Никола се оженил за хубавата Елена Васева и през 1914 г. Се родила и първата им рожба – син Иван, кръстен от чичо му, свещеник Атанас Праматаров.
В къщата на семейството на Никола последиците от войната носят мъчнотии, напрежение за всички. Вторият син Петър починал още невръстен.

Често се налага отново бременната млада съпруга да върши и мъжката работа. Оставила 6-годишния Иван при възрастната му баба Минка, запрегнала коня, взела сърпа и се отправила към нивата в Печковец да прибере узрялата царевица. Рязала стеблата със сърпа и носила тежките наръчи да натовари каруцата. Почувствала родилните болки се смъкнала надолу към блатото, което е част от нивата. Там силната духом българка сама родила втория си син (трето поредно раждане), със сърпа отрязала пъпа му, повила го с вълнената си престилка и довършила товаренето на колата. Качила се с новороденото върху натоварената каруца и подкарала кроткия послушен кон за дома да зарадва баба му с втория си роден войник на България.

Дете от мъжки пол, това е гордост за бащата! И досега мъжете се радват повече на момчето, защото ще наследи фамилията – особено във високия район на общината.

Три от делвите все още
са цели-целенички

И така, роден на древната свещена земя на траките, моят съпруг наследява характерното за майка си: несломим дух и физическа издръжливост!

На същата тази нива в Печковец по-късно, изкоренявайки бодливите трънки, пробили дълбоко в земята, баща му попаднал на пет големи делви, цели-целенички, пълни с вече овъглено жито. След къртовския труд не минало без цветуща пс…ня. Но нивата, осем декара с блатото край река голяма Мътница, ражда и богати реколти. Запазените делви прибрали в големият си двор в Чепино, за да им напомнят за Печковец и да ги гледат поколенията, докато се строшат!