Трудовите делници отново се заредиха, напрегнато беше и вкъщи. Елица се стягаше за кандидатстване в университета, а сестричката с тетрадка в ръка все нещо пишеше. На въпроса ми какво толкова пише, отговорът беше: формули по химия! Не обичах химията поради дълбокото ѝ нахлуване в живота, което понякога водеше и до тежки последствия. Но това беше призванието ѝ! Желанието ѝ беше след завършване на гимназия през следващата година, да продължи да учи химия в София.
Кандидатстването на Елица с английски и география в „Карл Маркс“ беше успешно и започнаха разходите ѝ по частни софийски квартири, а те не бяха малки. Децата бяха самостоятелни, упорито се готвеха, постигайки целите си. Ще се стягаме да се справяме, повелята на родители да изпълним, да им дадем хляба в ръцете. Та като се задомят с надеждата и внученца да ни радват. Лелеяната мечта на българина да се изпълни!
Студентката се настани в квартира заедно с две нейни приятелки от английската гимназия в Пловдив. Спокойно започнаха занятията и момичетата бяха доволни. Наскоро след това от предприятието ме изпратиха с колежката Янка Голомехова на курс по икономика, и то в „Карл Маркс“. Толкова неочаквано стана, като на кино. На колежката ми брат ѝ (дипломат) имаше квартира близо до хотел Плиска и двете се настанихме там. Започнахме занятията във факултета на ул. „Екзарх Йосиф“.
Уредихме си среща с дъщеря ми след часовете в парка при минералната баня. Тя дойде, придружена от един красив черноок, къдрокос младеж, и ме запозна с него. Представи го като познат студент, аз не обърнах внимание на красавеца, а поведох разговор с нея, като седнахме на една пейка. Той се извини, че имал работа и си отиде. След това идваше сама на срещите, но не я попитах за него, а и тя нищо не сподели, докато бях там. Изобщо не се задълбочавах по въпроса.
Заедно с дъщерята и ние с Янчето Голомехова почерпихме нови знания по икономика и търговия и се прибрахме да ги изпълняваме в предприятието. Търговията вървеше. Родното производство наводняваше пазара с необходимите стоки. Стоковедите се стремяха към навременни доставки на стоки от всички браншове – хранителни, нехранителни и разнообразния децфонд (дребни стоки от рода на фиби, ципове, килимчета за стена и т.н. ). Конфекцията беше най-търсената, особено в селските райони. Цените бяха достъпни за всички.
БНБ отпускаше средства на предприятията според оборота, но и контролираше и сезонните в свръхнормативните запаси. Хората работеха и търговията вървеше, пазарът беше задоволен и нямаше жалби и оплаквания. И окръгът провеждаше свой контрол за всичко, стремежът беше своевременно да върви работата.
Комуникациите с района се подобряваха. Но... с института и квартирата на Елица липсваха. Служехме си с телеграми или телефонни покани чрез пощата и говорехме от домашния ни телефон. Не беше дошло още времето на компютри, интернет и личните телефони. Тревожехме се с Христо за здравето ѝ, че беше в изпитна сесия, и то първата.
Стана тя, каквато стана! Тревогата ни като, че ѝ се е предала телепатично. Дойде си внезапно и не самичка, а с красивия момък! Каза, че е сключила граждански брак и идват да го обявят и пред нас, като носеха и снимки от подписването с кумовете, също студенти. Това е то съвременна сватба на начинаещи студенти. Обясниха, че зетят бил от Плевен и трета година следвал медицина! Татенцето винаги запазва самообладание, честити като ги прегърна. Шашардисана от внезапността ги разцелувах след него и ги поканихме на масата да хапнат и пийнат след пътя. Не им беше лесно и на тях. И неговите родители бяха научили ненадейно.
Молех се само да са живи, здрави и щастливи, безпрепятствено да продължат учението си! Много исках, въпреки оскъдните средства, да изучим и двете дъщери – аз нямах тази възможност, татко не ме пускаше сама в София, страхуваше се да ме отдели от къщи.
Започнаха приятелските подмятания кога ще правим чепинската сватба. Отговорът ни беше готов: гражданската сватба е направена вече в София и друга няма да правим! В студентския град вече им бяха дали стая в семейното общежитие и това спестяваше наема. В предприятието почерпих с бонбони и обявих, че имам вече зет като мед.
Младите погостуваха, поразходиха се, а на зетя му хареса много нашия град, даже отбеляза, че в сравнение с Плевен климатът е чудесен. В родния му град зиме е най-студеното, а лете най-топлото място в България, и това не му харесваше.
Заминаха отново за София. Ускорени времена – макар да бяха пълнолетни и да решаваха сами, но все пак тя беше на 19 години, а той на 25! Дошла е кьоравата неделя, както казваха старите хора. Нашият личен пример беше нещо подобно, не е за чудене. Провидението ни го връща!
И сестричката, вече абитуриентка, се стъписа от това неочаквано събитие. Замислена, явно се притесняваше за бъдещото си студентство, ако я приемат разбира се, за общата квартира, както смятахме! Тъжничко и мълчаливо посрещаше такава сестринска раздяла, нещо ново за нея, настъпило внезапно. Всеки от своята гледна точка го изживяваше.
Дошло бе времето да разгледам по-обстойно шестте кабинетни снимки от подписването на брака. Не вярвах на очите си, че това дълбоко замислено личице с побелели устни е моята първородна дъщеря. Спомням си как се възмущаваше, че във английската гимназия ѝ казваха „момичето с червените бузи “. Сега „булката“, облечена в пъстрата рокля от вълнен плат, която кроих и ших за студенството през зимата, служеше и за сватбена! Последното не заслужаваше никакво внимание, но... Нашето храбро момиче, що на лоста за гимнастика и на дървото пред къщи правеше „смъртното“ (висеше с главата надолу) – сигурна беше във възможностите си. Обземащото ме безпокойство за здравето ѝ, но си замълчах. Христо не беше наред със здравето, а и работата му в Промкомбината бе натоварена. Само живи и здрави да сме всички, се молех Богу.
Няма коментари:
Публикуване на коментар