27. На гости в Банско

Неочаквано се отвори портата и мъжки напевен глас повика:
– Яне, Яне...
– Влези, де! Какво така си се сбъркал? – го покани мама бодро и весело.

Спомних си как отдавна ни разправяше, че ударила крака си като малка и куцала, та вуйчо ми Симеон, роден след нея, ѝ викал: Яне, Яне, криво яре! Дядо имал козарник на саята при сегашния микроязовир. Яренцата държаха в задния двор, а те пъргави, игриви се катереха по колиби и огради, та едно си счупило крачето, оздравяло но зараснало накриво и то куцало. Тя, смеейки се, ни разправяше за задявките на вуйчо.

Сега сигурно някой близък дойде. Мама се качи при мен и ми обясни, че дошъл чичо ѝ Фидош да ме заведе на гости в Банско тая вечер с мотрисата. Ха сега де! „Ни в клин, ни в ръкав“, пак гостуване. Какво ли е това съвпадение? Два пъти го споменахме и той на крака дошъл. Никъде не ми се ходи сега, нали чакам баща ми? Мама обаче настояваше да си приготвя чантата и да сляза. Против мечтата ми се налага да ида, но да застана против майчината воля не мога.

Чичо бе едър, съхранен физически, много по-млад от дядо Петре, който в потурите си изглеждаше съвсем дребен и бледен. Възможно е изисканото градско облекло да допринася донякъде за различието им, но липсваше братска прилика. Станал беше прав и с очакване ме наблюдаваше. Поздравих го с добре дошъл и целунах подадената му ръка, благодарейки за поканата да им гостувам. Поразговорихме се за Банско за нана Йордана, очакваща да се запознаем. Извади от малкото си куфарче ябълки айвании да ни почерпи. Ходил до София по работа и на връщане решил да ни посети.

Време стана за мотрисата и се упътихме към гарата. Пътуването беше спокойно и чичо Фидош с ищах дълго ми разказва за младите си години, когато работил като миньор в Америка. Със спестените пари построил къща и купил седем парцела. Самочувствието му беше голямо, изтъкваше спечеленото с тежък труд от гурбетчийството. От Кремен е потеклото им, но се оженил за бансканлийка от богат род, което е допринесло за леката напевност на речта му, типична за Банско.
 – И моят род, чичо, е от тоя Пирински край, затова с наслада слушам напевните слова на този земен рай! – казах аз.

Нана Йордана ни очакваше и с такова умиление ме посрещна – като… дъщеря. Изненадвах се от всичко, което се случваше. Нана беше доста едра и пълна, със свежо зачервено лице, облечена по селски, запасана с пъстра вълнена престилка. Започна гощавка с вкусните бански гозби, познати ми от бабините рецепти. У тях живееше възрастна жена, близка, която вършеше цялата домакинска работа, тъй като нана Йордана страдаше от обездвижена дясна ръка.

Чудно ми беше с какво желание ме запознават с всичко в къщи. Нана отваряше натъпкани сандъци, разгъваше свилени домашно тъкани чаршафи, шарени бански черги с блестящи цветове и какво ли не. С радост ме разхождаше из Банско – до черквата, часовниковата кула, а там наблизо ме заведе на гости при една много възрастна, но държелива жена, като ѝ обясни чия дъщеря съм. Милозливата женица така засия, сложи голяма софра, на пода и нареди на нея от пиле мляко: суджучета, орехи, мед сушени черни сливи и много още, като непрекъснато ме подканяше. Разпитваше ме за татко, за мама, за баба и дядо.

Чуденки, чуденки, чуденки много!!! Любвеобилната майчица, така настояваше да ѝ погостувам, но нана Йордана ревностно ме пазеше и бдеше. Навън ми разясни, че някога семейството на жената са били близки с дядо Ланко  и баба Мария, нямали са рожбица, та се надявали да осиновят второто дете  на баба и дядо – баща ми, което било на 6 години при изселването им към Чепино (Пиринския край още не бил част от България). Заради мъжките рожби – да не попаднат еничари – се упътили към свободата, напускайки родната стряха в гордия Пирин.

Жал ми беше за неосъщественото майчинство на изстраданото ѝ минало и още по-тежко настояще, останала вече съвсем сама и без мила рода край нея. Мъжът ѝ починал отдавна, но тя не спира да работи, дори и на полето, и в градината, за да помага на нуждаещи се. Толкова години са изминали, татковата втора майчица и нейното посрещане живее пред мен.

Вкъщи чичо Фидош ни чакаше с нетърпение да ме заведе на парцелите, намиращи се в околностите на Банско. Повечето бяха ливади с овощни стари вече дървета – той с гордост изреждаше сортовете им, квадратурата на имотите, което всъщност слушах по неволя.
Като се прибрахме нана показа билети за самодейния театър вечерта. Празнично облечени се запътихме към читалището за представлението, където вече чакаха нанините близки. На всички бях представена като родственица. Сестрата на нана Йордана, по голяма от нея, също беше едра. И двете бяха облечени с еднакви черни нови биберови (астраганени) палта, върху тях наметнати големи червени кошаци с ресни и рози по края.

В салона първият ред беше за цялата рода, в средата седнаха сестрите, а мен поставиха помежду им. Оживлението беше голямо до започване на представлението. Банският напевен диалект, придружен с много хумор, ми действаше отморяващо. Тя и пиесата беше такава: Тартюф по Молиер. В залата възклицанията не преставаха.

След първо действие при сестрата на нана дойде млад мъж в официално облекло и тъмно сиво пардесю. Поздрави ме само с кимване, след което се обърна към майка си от лявата ми страна и тихо разговаря с нея. Когато си отиде и започна следващото действие, нана на ухо ми пошушна, че е син на сестра ѝ. Директор е на гимназията и играе в пиесата. Накрая първите излязоха навън последни, взехме си довиждане и с нана се прибрахме при чичо, който ни чакаше. Успокои се, като разбра, че сме доволни.

На следващия ден продължихме гостуването, но сега по родата на дядо Ланко, у нана Янка – много любезна и словоохотлива жена, идвала беше няколко пъти в Чепино. Къщичката им беше малка, без никакви стъпала се влизаше направо в малка стаичка, чиста и уютна. Домакинята се зарадва много на посещението, заявявайки, че няма да допусне да отида другаде. Нана Йордана се съгласи само да остана при нея за през деня. Вечерта щяла да си ме вземе. Смешно ми беше за разпореждането им, без да имат моето съгласие, но търпях и наблюдавах.

Останали насаме, нана Янка нетърпеливо поде разговор за театъра снощи. Целта била да ме запознаят с близките на директора на гимназията, на сгледа с майка му и с него. Но трябвало да знам, че младият мъж, който бил завършил Американски колеж, не е добре със здравето, като изтървавал молива си трябвало учениците да му го подават, защото не можел да се навежда. Помъчих се да ѝ обясня, че не съм се запознала с него, нито дори името му знам. Тя не искаше да ме чуе, продължавайки, че съм щяла да подложа динена кора на техен близък от Чепино. Незнайно как, ме е смятал близка и щял да се сгодява за мен.

Докато аз мислех, че ще се уреди учението ми, други се опитват да ме задомят... Така е и сега, в новата епоха. Не сме спрели да се бъркаме в живота на другите.

Нана дойде за мене, учудвайки се от тъжното настроение на домакинята, която повече не настоя да остана, а омърлушена ни изпрати навън. Липсваше звънливия ѝ напевен глас. Вечерта, след като вечеряхме, излязохме на балкона да погледаме вечерните разходки долу по площада. Там вече се разхождаха млади момчета, хванати като за хоро през раменете и пееха високо. Чудно ми стана отсъствието на девойки – при нас в Чепинско не беше така. Разхождахме се без високото пеене, а само разговаряхме помежду си (на стъргалото, така казвахме). Чичо поясни, че младежите, пийнали и закачливи, всявали страх у момичетата и те не излизали навън след мръкване.

Този установен „ред“ в селото ми се стори толкова назадничав и несправедлив към женския пол. За епохата стъргалото беше начинът за срещи и разговори с приятели и приятелки, поне в Чепино. Кафенето при дядо Петре Даскалов например, посещаваха само стари хора – да пият чай или кафе и да си поприказват. Телефоните, компютрите, интернатът навлязоха много по-късно в бита. Културните занимания бяха: вечеринки, чествания, библиотеката, киното, театърът.

Къщата на чичо Фидош в Банско беше непосредствено
 до къщата на Никола Вапцаров

През нощта цареше тишина и спокойствие в голямата къща на чичо Фидош. За новия ден нана Йордана ми предложи да посетим къщата на Никола Вапцаров, която беше в съседния двор. Още не беше музей, но на първия етаж имаше малка експозиция – къщата щеше да стане първият музей в Банско, но след още 4 години. С вълнение прескочих прага, за да се потопя в атмосферата на героя-поет, посветил стиховете си единствено на Човека. „Моторните песни” ми беше настолната книга, откъсваше ме от натовареното ежедневие. В дневника си, като ученик в Морското училище, Вапцаров пише: „Там, на море, не съществуват никакви граници, етикетите изчезват съвсем и отношенията добиват една съвсем проста, по-съдържателна форма. Не съществуват дори националности и убеждения, там всички са другари.“

Със силата на стиха, говори на бъдещите хора:
За него – Живота,
направил бих всичко
Летял бих със пробна машина в небето,
бих влезнал във взривна ракета самичък, 
бих търсил в простора далечна планета.

Това поетът казва през 1940 г., когато се обръща и към майка си със стихове:
Учеше ме майко ти с притчи
да обичам всички като теб.
Бих обичал, майко, бих обичал,
но ми трябва свобода и хлеб.

Завещал „Моторните песни” за поколенията, посреща куршума в Гарнизонното стрелбище през 1942 г. В Христова възраст, в разцвета си...
На Конгрес на мира във Варшава през 1953 година Елена Вапцарова получава Международна награда за мир, с която Никола Вапцаров е удостоен посмъртно.

Все още унесена, под впечатленията на живота на бореца – поет, закърмен в пазвите на гордия Пирин, отседнала до родната му къща, в нощния си сън видях Колю, огняря от миноносец „Дръзки”. Събуди ме гласът на чичо – искаше да слезем на първия етаж, където е шивачницата му за мъжки горни дрехи. Там, освен крачната шевна машина, имаше голяма етажерка с нови вълнени платове. Подаде ми отрязано парче от пепитен фин вълнен плат с въпроса дали го харесвам за пола, бил вносен, италиански. Естествено, че го харесах, разгънат падаше много добре.

Чичо показа желанието си за разговор „надълго и нашироко”. Най-напред предложи да отидем с нана Йордана в София с прекия автобус до апартамента му на „Лавеле” при адвоката му. Да пазаруваме каквото си пожелаем и ако искам да продължа учението си, той няма възражение. Последното ме стресна! От къде можеше той да знае съкровеното ми желание? Това само от среща с леля Мария можеше да научи. Нещата започнаха да се проясняват, но и да загрубяват.

Смятайки, че нана ми е дала да разбера нейното настоятелно желание за племенника ѝ, чичо обясни неговото мнение – мога да се омъжа за когото поискам, той няма да се противопостави да ни приеме. Натърти на това: всичко, което притежава, е спечелил сам!
– Остава само адвоката ми да уреди въпроса, ако имам твоето съгласие да те осиновя – завърши той.

Казах му, че не съм готова за това, но съм благодарна за откровеността му и голямото желание да ме приеме като дъщеря, която да е от родата му. Той – моят чичо Фидош, заплака развълнуван. Преди това се опитал да осинови вуйчо ми Гьоре Даскалов, брат на мама, но също ударил на камък. Просълзих се и аз, гледайки тежкото преживяване за изгубената надежда на обреченото бездетно семейство, но по такъв съдбовен въпрос не можех да постъпя против волята си!