6. Моите дружки

След първата ми Коледна ваканция се чувствах окрилена, помъдряла – готова да продължа нагоре в голямото училище. Очите ми се отваряха към обкръжаващия ме свят, към общуване с връстниците. Замислях се: след волния живот сред омайната природа не изоставах ли? Никой не упражняваше контрол над мен, нито се ползвах от нечии съвети. Самостоятелност във всичко.

Другарчетата ме канеха в домовете си. Не смеех да отказвам, за да не ги обидя. Условията им на живот бяха много по-добри от нашите, та се срамувах аз да ги каня у дома. Семейството ми живееше в една стая с антре и балконче, а долу – голяма белосана изба с циментов под. Малкото ѝ прозорче слабо осветяваше помещението. Ползваше се за продуктите, каците, кюповете, гърнетата и какво ли не.

Данчето, с която седяхме на един чин, след училище ме завличаше през магазина им до кухнята на баба Кита. Преминавайки покрай кеневирения чувал с бонбони ми бутваше в шепичка, грабвайки и за себе си. Бай Минко – баща ѝ, сияеше видеше ли я, а тя с хумор и закачки го караше да я боготвори. Татето изпълняваше с наслада желанията ѝ, майката – кака Митра, също беше добродушна и общителна жена. Срамувах се само от по-големия ѝ брат.

Приемаха ме усмихнато – щом Данка ме води! А на мен ми бе много приятно и интересно с нея. Харесваше ми спокойствието, с което се отнасяше към всичко, което при мен липсваше. Хуморът и гостоприемството, не знам дали от баба Кита идва генът, но го притежава в изобилие. Всички покрай нея слушат неповторимите ѝ хуморески с усмивка и смях до сълзи.

Щастлива бях с такава дружка до мен на чина, затова съжалих много, когато ни разделиха заради двама палавници. При нея сложиха Малин Дивизиев, а мен преместиха при Гошо (Гараджията му викахме, баща му беше началник на гара Чепино). Гошо беше неусмиряем палавник, с четири „върха“ на главата, но при новото съжителство с момиче до себе, си и то срамуващо се от другия пол, се промени окончателно. Нямах избор, трябваше да се свиква с новата обстановка – и отпред, и отзад все момчета. Но дружбата с приятелката продължаваше в междучасията и навън.

Ленчето Дивизиева – в една махала живеехме, идваше да ме вземе да им гостувам. Майка ѝ, кака Янка (те с мама бяха близки), току подаваше по нещо за хапване. Веднъж Ленчето ми показа стаята на чичо си – директора на училището (Иван Дивизиев), подредена „по градски“.
Водеше ме и при приятелката на чичо си – Ана Чоролеева, която живееше под наем в къщата на Господин Канев заедно с майка си. Посрещаха ни като официални гости. Сядахме на канапето, застлано с красив пъстроцветен китеник, изтъкан с ресни от тефтици (фабрични конци за бродерия) – фина вълнена купешка прежда. У тях винаги ни черпеха като възрастни гости. Обичаха не само Ленчето, но и майка ѝ. Разпитваха за нея. Харесваха се, явно беше, че ще станат етърви, но чичото се мотаеше. Ожениха се много късно, въпреки голямата любов - заради къща ли, не знам.

Дружката ми Славка Коева също ме водеше у тях в голямата стая на горния етаж с широк, блестящ от чистота прозорец, откъдето чаршията се виждаше като на длан. По-малките ѝ братчета Ването и Ачко се гонеха, палуваха, а кака Петруна – майката, ги гледаше с широка усмивка и успокояваше галещо:
„По кротко чедо! По-кротко…”
Усмихната приемаше и гостите на Славка. Запазила хубостта си, сладкодумна, редеше приказките си бавно, напевно.

Това ме навежда на спомена за майка ѝ – баба Милана Чучукова, на ханчето на Суха лъка (Чучето казваха на сина ѝ бай Кольо ), откъдето минавах, когато ходех при татко в голямата сграда до разсадника. Баща ми обичаше да си похапва от вкусните им чорби и ходех да му купувам по едно котленце. В ханчето винаги спираха отрудени хора, натоварили тежките трупи на каруци и волски коли, подкрепяйки се с топлата чорбица. А за мераклията на ракийка скороварка и домашно винце се грижеше Чучето. Така с нови сили от гозбите или греяните напитки коларите продължаваха пътя си към Чепино.

В планинския чифлик имаше и градина за боб, ливада с овощни дървета и три езера с преливаща от едно в друго бистра водица с планинска пъстърва. Имаше заможни мераклии за тая вкусотия. Дълги години кипеше живота в това приветливо родопско кътче.

Славка ме завеждаше и при баща си – снажен българин. Работилницата му беше зад къщата навътре в двора за дървени превозни средства – правеше цели каруци, с колелата заедно. Той отвръщаше на поздрава ми усмихнат, наблюдавайки дъщеря си с възторг. Тя беше като майка си Лицелия и той явно ѝ се възхищаваше, но и тя го обичаше и показваше уважението си към него. Облазявах я само, че може да наблюдава от големия прозорец горе кипящия живот на селото.

Като започнеш от паметника на загиналите, читалището, библиотеката, киното, книжарницата, пощата, „Агенция Стрела” на бай Младен, общината, фурната на бай Ерсенов – политемигранта, кръчмата на бай Митко Маргаритов, кръчмата на чичо Митре Праматаров, кръчмата на бай Кольо Минчев, кръчмата на чичо Пене Клечеров, хотел „Родопи” на Зисови, хотелът на Досеви, хотелът на Ищеви, хотелът на Тодеви, хотелът на Кюморджийски, градина „Дълбок зимник” на бай Мако Родин, сладкарница, кооперация „Пробуда”, магазин „Милко Разгелето”, магазин на „Ковачеви-Атанасови”, магазин за железария и бакърени съдове, няколко бараки павилиончета, една от тях на кака Райна и бай Васил Гилин. Даже и селският бик беше в двора на общината.