Банки ми беше любимо място. Там из поляните беряхме ароматни звънички (горски ягоди). Там единствено се намираше синята тинтява (от рода на жълтата) – клонките и листенцата ѝ са гладки и лъскави, а цветчетата нежно сини, дребни и по много в пазвички. Не говоря за синята горска тинтява – тя се среща често.
Поляните са пълни с различни билки. Сините високи, едри камбанки така запълват пейзажа, като че наистина ще зазвънят. Жълтият кантарион е направо породист. От един стрък китката е така разклонена, че ще запариш няколко пъти чай. Засети ниви с ечемик, други засадени с картофи. Всичко расте, цъфти и зрее. Всичко е така красиво и подредено от майката природа.
Веднъж берях звънички и наблизо прошумоля, изправих се и... преброих осем прасета. Вече се изнизваха в шубраците на близкия рид – потичвайки, строени сякаш едно зад друго по големина. Напред големите, а накрая малките, още светли, нашарени с тъмни черти, равномерно, по дължина.
По-късно разбрах, че са преброили 13 животни. Очевидците с въодушевление разказваха за големия единак, който водел стадото. Гледали са колоритната картина на по-открито място и по-отдалече. Мисля си, ако имаше днешната техника, с едно „щрак” ще запаметиш срещата за поколенията! На слука ни беше!
Така леко ми беше на душата от живота, който кипеше.
През лятото на пункта цареше голямо оживление. Връзка с лесничейството Чехльово беше черен старинен телефон. Завъртиш ли ръчката, се обажда дежурна телефонистка. Звънецът беше толкова мощен, дори да спиш, те събужда, макар да беше в кухнята. При належащи задачи нареждаха по телефона. Понякога идваха помощник лесничей, самият лесничей. Телефонът се ползваше само служебно, обикновено сутрин, но когато горските са по обекти, оставяха на мен да отговарям на позвъняванията и трябваше да обяснявам къде точно са отишли да работят. Работеше се напрегнато, без почивни дни.
Дървеният материал – трупи и дялани греди се извозваше с частни волски коли и каруци. През зимата слагаха спънки на задните дървени колела, обковани със железен табан. Издаваха им се превозни билети.
Вечер преди лягане баща ми редовно записваше в дневника извършеното през деня. Дисциплината беше на високо ниво. Изпращаха ги на курсове, даваха им учебни помагала. Посрещахме и изпращахме ведно със сестричката ми летните ваканции сред природата, до сърцето на легендарната Родопа – под връх Сюткя.
Родата беше голяма: в маминия род – четири сестри и двама братя, в бащиния четирима братя. Всичките имаха по две, а двама и по три дечица. Братовчеди и братовчедки бол! Татко, широко скроен човек – канеше и посрещаше дошлите.
Усърдно се грижеше за изхранването ни. От кравата дояхме чудно маслено мляко. Светла, леко порусовяла, с рога, извити като месечина – красива, и кротка, и млечна. Още невръстна свикнах да я доя. Измивах дояците обилно с кристалната планинска вода, слагах под нея кофата и доях с двете ръце едновременно. Ръчиците бързо се изморяваха, та на почивки пълнех кофата. До 6 литра на дой. Едва отмъквах топлото мляко, което чудно ухаеше. Докато имаше присъствие на човек край нея, кравата не мърдаше – невероятно животно. Като я потупаш по гърба и кажеш „айде Спаске”, тръгваше за паша, вдигнала красивата глава, под припева на пеещия бляскав звънец с нежна каишка на шията ѝ. Всички животни тръгваха след напевния звън. Тя, Спаска, беше водачът на стадото.
Чуден е инстинктът на животинския свят. Веднъж в късна есенна вечер мама чула рева на Спаска, напъвайки с рогата да отвори портата в Чепино, но тя, вече заключена, не се подала. Мама отворила и ахнала, а кравата влязла и стадото след нея. По-късно пристигнал и татко. Успокоил се като видял налягалото по двора стадо. Разказал как мецана ги подгонила, но по мекия път те бягали през глава, отървавайки кожата. Стръвницата останала без курбан. Баща ми поотдъхнал малко и забрал стадото обратно. Колегите чакали горе.
Вкусното краве мляко редовно присъстваше на трапезата ни. Сирехме сирене със сирище, което татко събираше от стомаха на малките теленца-сукалчета. Размивахме от него по малка бучица с позатопленото мляко и изсипваме в големия керамичен гювеч. Леко разбърквахме, покривахме с тепсиения капак. Поставяхме го на широката полица до зиданата кухненска печка, която постоянно гореше. Всички от живеещите и гостуващите на пункта готвеха тук.
Сиренето ставаше жълто и мазно след прецеждането и притискането в дървено сандъче. Обичахме го и прясно, и насолено в малките кръгли каченца от елови дъски с дъги, изработени от баща ми. Майстореше и мътилка с разбиващо колело, което се върти с дръжка на ръка.
Мътилката беше за събрано голямо количество мляко, а за по-малки количества ползвахме чурилото. Трудно занимание при нашата физика, но се налагаше. Мама на полето, татко из гората, а събраното неползвано мляко не чака. Но обичахме да си хапваме прясно масълце, извара, пийвахме мътеница отгоре с топчици масълце. Нали и гостите гощавахме.
В килерчето висеше на ченгела свински бут и сланина от домашното прасе, отгледано в кочина над реката долу. За обяда из участъка баща ми слагаше в еднодневката хляб и парче сланинка с кожичката, обяснявайки ни, че закъснееш ли огладнял, като подъвчеш останалата изрязана кожичка добиваш сила да се прибереш дома.
Случваше се понякога да се върне по-рано, събирахме червеи от торището при яхърите и докато се мръкне улавяше по някоя планинска пъстърва там, където се събираха двете рекички. При улов баща ми хвърляше рибата по тревата край реката и като спре да скача, я прибирах в чантата. Пържехме рибата и се гощавахме всички на голямата кухненска обща маса.
В горския пункт цареше задружен живот като в голямо семейство. Това беше нещо обикновено още от ранното ми детство. Сутрин ни събуждаше едрия шарен петел, който през целия ден къткаше многобройните кокошки край себе си. Носачките снасяха ежедневно – слушайки мъжки шеги, може да повярваш, че носят по две яйца от шарения петел, който непрекъснато ги ухажва. Ние, сменяйки се, ровехме и обръщахме с голямата лопата торището. Наблюдавахме колко чевръсто кокошките скачаха да кълват подалите се червеи. Хранехме прасето с попарено царевично брашно и домашна царевица. От същото хвърляхме и на пернатите, но стривахме и яйчени черупки.
Всички от семейството спяхме в една стая, друга възможност нямаше. Вечер застилахме целия под между двете легла с козиняви халища и бели ленени черги. За завивки ни служеха домашни пухкави валяни одеяла (котета им казвахме). Тъканите дълги вълнени възглавници пълнехме със сено. На детския креват дюшекът беше натъпкан с прясното сено и ухаеше на билки – теменужки, мащерка, кантарион и какво ли не.
Често ни гостуваше и баба ми Ката – мамината майка. Отстъпвахме нашето креватче и всички спяхме на пода, наредени като сардели. Но това не пречеше на смеха и закачките до късно, докато не изпозаспим един след друг от умората и от работа и от игри през летния ден. Татко мълчаливо ни слушаше, макар сутринта да ставаше рано. Той като че ли се наслаждаваше на всичко това. Закален беше. Вършеше всичко със желание за нашето щастливо ваканционно лято.
Сега, обръщайки се назад към детството, се питам – днес във века на компютри и интернет, ще срещнем ли такава самоотверженост?
И се чудя и се мая и сега как ни побираше чистата белосана стая толкова свят. Но единия прозорец над нас изцяло отваряхме, та дишахме упойващия въздух, завити поотделно по семейства. Младостта, както се казва си е младост – неповторима. Сутринта ни чакаше и работа и нови приключения. Не липсваха и музикални изпълнения понякога, при по-особени случаи. Баща ми вземаше саморъчно изработена тамбура, и запяваше, акомпанирайки си е тамбурата:
„Тънки свирки свирят долу под селото мамо,
моми хоро играт в зелено ливаде...”
Друг път свиреше тихи напевни мелодии на двугласния кавал, също негово произведение. А вземеше ли чудната хармоничка, засвирваше
„Боряно Борянке, сал ти ли си мома.
Сал ти ли си мома, сал ти ли знайш да пееш.
Гласът ти се чуе чак до наш'та нива,
чак до наш'та нива, чак до наш'та слива.
Сърпа си оставям тебе да послушам, коя песен пееш
коя песен пееш, нея да засвиря, нея да запея”.
И в топлите лунни вечери изскачахме през отворения прозорец на двора и на месечинка захващахме пъргавото хоро, което винаги съм играла с наслада. Татко учеше и нас да свирим на хармоничката. А хората и песните нямаха край: пайдушкото „Тук-там, тук-там кисело мляко...“, „Оплела ми мама шарени чорапки...”, „Ти лудо Гьоре дос” и много, много други – на поясок, през рамо и т.н. Весело!
Винаги нови игри и забавления запълваха дните, дори и по тъмно. С преливаща от щастие душа живеех детството си.
Средствата бяха оскъдни за облекло. За Великден мама купуваше черни гуменки (каучукови). Играехме, скачахме с дървени налъмки, и по двора винаги с тях, за да запазим каучуковите гуменички по-нови за училище. Баща ми правеше красиви цървулки от обработена телешка кожа. Ремъците им навиваше с чук за да са по-хубави и гъвкави. Аз най-напред се научих да плета с мерак шарени, високи като полуботушки терлици от нови вълнени прежди за цьрвулките – опасани с ремъците те чудно си пасваха. Много им се радвах. С лекота се ходеше с тях и в гората, а и по ливадите на Брези, когато сушехме сено за Спаска.
Обувах ги и по ливадата с овощни дървета в Ленища, когато ходехме да косим сено и отава. Катерех се и да бера плодове – летни и зимни ябълки и круши, старинни, здрави и чисти сортове, издържащи до пролет. Златна пармена, скриненка, червена калавила, станимашка айвания, попски круши, касалски ябълки, но най-харесваната по вкус и аромат беше лимонката – златисто жълта. Нея беряхме само за свои нужди. От другите сортове, при добра реколта, сме товарили самостоятелно и по цял вагон за износ. Ябълковите дървета заедно с летните сортове бяха 75 бройки.
Летните ябълки и круши бяха редки и нетрайни сортове. Беряхме само за консумация, но на мама ѝ беше жал да гледа как сладките плодове падат нахалос. Настояваше да ги бера и разнасям в голямата бохча по роднини и приятели. Съгласявах се, като ги виждах с какво доволство поемаха пратените от мама лицелии плодове. Пак ходехме до градината, още и още да берем и подаряваме. Милата ми майчица гледаше само да не забрави някой. Хамалуваше, но удовлетворението, че е подала, я караше да сияе.
По-късно, когато чакахме поземлената комисия в Калище да върне имотите, а дърветата бяха почти изсечени, между другото беседвайки със собствениците за липсващи вече овощия в този чуден Родопски рай. Виктория, съпруга на бай Насе Ищев, припомни, че и те са опитвали от нашите летни сортове, когато са напоявали своята близка ливада. Голямата вада минаваше по цялата дължина на междата, където бяха посадени. Вечерта разказвах на мама. Тя се зарадва от милия спомен за плодовете, които раздаваше, а не продаваше.
Навява ме мисълта, че ако трябва да изживея детството си отново при същите условия, пак не бих се отказала. С цървулките бих продължила, макар че камъчетата по пътя набиваха краката.
 |
| По пътя към Телидере с каруцата на Бай Борчо |
Те имаха и по-голяма дъщеря, омъжена в София у Илинчеви и с голяма челяд, където гостувах веднъж. Още бях крайна срамежливо момиче, облечено в селски дрешки. От няколко цвята памучни прежди – черно, бяло и синьо, мама тъчеше различни десени: рае, каре, прескачано и едноцветно. От тях ни шиеше горни и долни дрешки на бабината ръчна шевна машина „Сингер”. Доволна бях от сътвореното от нейните ръце. Но когато се движех сред гражданчета с фини роклички, се страхувах да не би да изглеждам смешно, още повече поради вниманието, с което ме обграждаха. Почервенявах от смущение, учудвайки се какво поражда интереса им към мен.
Кака Ленче, съпругата на бате Борчо, беше много мила и дружелюбна с малки и големи. Често правеше курабийки. Печеше ги във фурната на кухненската печка и черпеше всички. Дечицата ѝ Кръстанка и Гошко растяха и палуваха на воля. Навярно са били доволни, харесвало им е на пункта, далеч от домашния уют. По-късно, при случайни срещи, се радваха да ме видят и на въпроса ми дали ме помнят, отговаряха положително, смеейки се.
На гости на кака Ленче идваше най-малката ѝ сестра – Севда (тя имаше три сестри и трима братя). Гостенката – руса красавица, висока, стройна като топола, стъпваше плавно, да ти е драго да я гледаш, а и гласът ѝ беше напевен. Обичах да я наблюдавам и да я слушам.
Вечер, обикновено след вечеря, сядахме отвън на дървените пейки, заобикалящи големия ограден балкон. За отмора, за раздумка… и бате Борчо подканяше за песни. Севда запяваше. Силният мощен глас ехтеше в горската тишина! Всичко стихваше, освен бълбукането на реката долу.
„Живял е нявга крал със своята кралица.
Забравил шута ранга свой, влюбил се в своята кралица”.
Картината на песента оживяваше в тъмнината, газените лампи светеха само по стаите. Нейните песни чувах за пръв път. Тя пееше за нас тогава от сърце. С умиление пазя спомена за русата снажна красавица от чудните вечери под свещения Родопски връх.
Ваканционните летни дни започваха сутрин рано. Задължения имаше достатъчно и ние, макар недорасли, спазвахме това правило. Лятото не ни стигаше. Бързахме. Помагахме каквото можем и след сутрешната закуска в кухнята, излизахме задружно на тревистия двор, ограден с висока тараба, за да играем на какво ли не.
Една сутрин, бяхме вече на двора, а баща ми с еднодневката през рамо, клупа за измерване на материали и чукчето за маркиране, забърза надолу. На въпроса ми къде отива отговори „на долния склад”. Там наблизо над пътя по склона, залесен преди 2-3 години с борчета, беше осеяно с ароматни горски звънички. Попитах орляка от „комуната” ще тръгнат ли с мен, но явно още мързелуваха, та отказаха.
Аз взех малко цинково канче и затичах да настигна татко. На ската чакаха превозвачи със запрегнат още добитък и аз продължих нагоре. Слънцето вече напичаше и зрелите алени звънички разнасяха аромата си. Берях между тревата, похапвах си с удоволствие, но пусках и в чашката. Изкачвах се все по-нагоре.
Така бях улисана в беритбата, когато наведена, неочаквано над главата ми засъска зловещо голяма зелена змия с бяла кръколица отгоре и с показан осил на езика. Тя се беше издигнала на опашката си над тревата и като че летеше към мен с набъбнали страшни очи. Изпищях неистово и се спуснах презглава надолу. Страхът ме беше сковал, цялата треперех от уплах. Слязох на пътя, продължавайки да тичам до склада. Там всички ме гледаха озадачено.
Поясних на пресекулки на татко за мястото и той отиде да я търси. Та ние ходехме по склона неведнъж. Ако сега бяха дошли и по-малките, какво ли можеше да се случи? Добре стана, че не се отзоваха на поканата ми. Баща ми не я намери. Каза да не ходим вече там. Аз продължавах да стискам канчето с ръка изправено, в което не беше останало нищо, но още ухаеше.
Омърлушена от преживяното, бавно се прибрах при другарчетата. Разказах им за срещата с пъстрата змия, любителка на горските ягодки и за строгата забрана да ходим там. Този случай ме научи за бъда внимателна. Оглеждам се къде стъпвам, ослушвам се, особено когато сама обикалям любимата природа.
Няма коментари:
Публикуване на коментар