16. От жичния телефон към минните стълбове до Чехльово

Изискванията към всички служещи в лесничейството бяха големи. Черният апарат осигуряваше безотказно двойната връзка. Телефонната линия се обслужваше от служител, отседнал в Чехльово. Дребен на ръст, добродушен мил човечец. Гледаше си съвестно работата. Стоил Гълъбов се казваше, като гълъб. Затова и често беше обект на шеги от колеги и други.

Каже се „авария” и той, оборудван с валмо намотана жица, навряно през ръката на рамото, щеки, инструменти, тръгваше пряко през гората от стълб на стълб, та до самия апарат. Оправяше нарочно  срязаната жица. Не се обиждаше на зулумите, а се смееше заедно с „шегобийците“. Жал ми беше, като гледах, как под тежестта на багажа, тръгваше бавно с дребни крачки по обратния път, заради тъпите шеги на някой. Но животът какво ли не поднася. В тоя случай не можеше да се помогне.

Детската дружинка играеше до насита. Всички бяха послушни и дните се изнизваха неусетно. В края на това лято дойде жената на бай Георги Павлов с двете малки още близначета – момиченце и момченце. Имаха и друга, по-голяма дъщеря, която отдавна беше с нас. Близнаците не бяха еднояйчни, а съвсем различни – момичето беличко, хубаво и кротко.

Въртеше се винаги покрай майка си, а момченцето – пълна противоположност, слабичко, мургаво, с черни живи очички, от които нищо не убягваше. Палуваше, хитруваше непрекъснато. След направена беля се скриваше и с усмивка чакаше майка си да го търси и вика: „Ристе-е.” А тя, нисичка и пълничка, бавно обикаляше, докато не го открие, но никога не ругаеше. А Ристето все нещо вършеше.

Една сутрин кака Люба свари издоеното мляко и остави голямата тенджера на дъсчения под, захлупи я и излезе. Палавникът, помъкнал големи, кални терлици, аламинут бутна похлупака и ги пусна във врялото мляко. Толкова бързо го направи, че никой от присъстващите не успя да реагира. Кака му Вера се изплаши и извика: „мале... мале!” И двете излязоха да го търсят, изплашени да не се е опарил. А той, изправен между краката на едрия сив кон Балкан, чакаше. Конят кротко стоеше, не помръдваше, охранявайки пакостника.

Кака Люба, майчицата, се изплаши от новата опасност. Молеше го да излезе. Всички присъстващи наизскачахме навън, наблюдавайки „героя”, без да предприемаме каквото и да е – все пак, животното може да се подплаши. Ристето сияеше. Чувстваше, че владее момента, оставяйки ни доста дълго напрегнати, но като видя разплаканите очи на майка си, тихо и кротко отиде при нея.

Имаше нещо в момчето, което привличаше като магнит. Наблюдавах го с възхищение как тази малка главица умее да разбере любовта на коня към него и да му се довери. Какво ли още можеше да измисли? То не играеше с други деца, нито с Марето, а му правеше удоволствие майка му да го вика, да тича по него, да го търси. Намерил ѝ беше слабостта, че го обича и се страхува да не пострада от лудориите си.

Преди години, разхождайки се из Лъджене, съпругът ми ме запозна със стабилен мъж на средна възраст с черна, прошарена къдрава коса и с черни живи очи. Обясни ми, че е много добър инициативен работник в металния цех на промкомбината и го назова Ристе. Черните умни очи, които гледах, и името – не, нямаше грешка! Попитах го кака Люба ли е майка му, „да” беше отговорът, придружен с усмивка. Беше ме познал.

С тъга разказа за злощастията, постигнали семейството му. Сестрата близначка – Марето, следвала медицина в София. Имала пъпчица на главата и без да иска, както се решела с гребена, я разчоплила. Получило се инфекция и, въпреки лекарската намеса, за кратко време починала. От мъка по нея завършила живота си и майка му, вдовица от няколко години. От семейството бяха останали само Ристето и по-голямата му сестра Вера, вече омъжена и с деца. И той се беше оженил и имал две дечица. Разказа ми с болка орисията и с тъга се разотидохме. Продължавал да твори и майстори нови продукти в металния цех.