2 декември 2002 година
Каратепе
Уважаеми Господине,
Прочетох във в. „Труд“ от 2002 година за разходката Ви сред планинските върхари и макар и натрапено, искам да споделя с Вас мои спомени за отдавна минали години, като моля да ме извините, ако не Ви е интересно, но може пък да Ви заинтригува!
Баща ми Костадин Янчев от Велинград, вече покойник, беше горски дълги години на пункта в Телидере. Той обичаше да ни разказва за местностите, където ходеше. Една сутрин ни заведе цялото семейство на Манастирчето, както той се изрази – на поклонение. Беше недалеч от горския пункт, където прекарвахме лятото. Тръгнахте по Зайково дере и се изкачихме на билото.
Гледката, която се откри пред нас, беше необикновена. Светла, просторна панорама, докъдето стига погледът. (Разходката направихте преди около 65 години). Вървяхме по пътека с висока, пожълтяла от слънцето трева. Наоколо стърчаха като исполини, вече вкаменени от пожарища, вековни дървета. Изправени като стълбове, по-високи и по-ниски, посивели от времето – от колко ли столетия? Скоро пристигнахме. Мястото беше кръгло, с не особено големи размери, дълбочината – около човешки ръст. Дъното беше с разхвърляни камъни, обрасло с трева и малинак. Вътре наскоро беше лежала мечка и беше отъпкала малинака.
Слязохте смълчани долу. Майка ми, дълбоко религиозна, се моли тихомълком доста дълго. Ние с по-малката ми сестра я наблюдавахме унесени, а баща ни чакаше мълчаливо. След раздвижването наоколо, той ни обърна внимание да огледаме малините. Изненадата ни беше голяма, като видяхме кремаво-белите милинки и веднага ги опитахме. Сладки, ароматни, с вкус на препечен от слънцето карамелизиран плод. Навярно и мецана чувства силата на това божествено, зареждащо с енергия място, където си хапва от природния дар. Отдясно имаше падина, в миналото с дълбок кладенец. Възрастни българо-мохамедани разказали на баща ми, че в него са укрити църковните утвари от манастира и после кладенецът е затрупан.
Изпълни се желаното поклонение и доволни тръгнахте обратно по билото, но по друга пътека слязохме в Зайково дере на коларския път, който продължаваше до Дуварите, където беше укрепен с камъни. И там брахме малини – червени.
За много други местности и свързани с тях събития разказваше моят баща.
Интересно ми беше и, когато имаше възможност, ходех с него още от детските си години. Така например от Капакли бунар, намиращ се някъде под Голяма Сютка, с бинокъл (подарен му от дядо – бащата на мама) наблюдавахме местността Брези – дали вече косят ливадите. Оттам набавяхме сено за кравата. В далечния простор се виждаха работливите стопани, обръщащи с вилите откосите и гребящи с дървените гребла изсушеното сено. Натрупваха го на купи, които можеха да се броят. Съжалявах, че ми е невъзможно с палитра да увековеча панорамата на просторните ливади по Брези и кипящия човешки труд.
Отляво, ниско долу, се виждаха селата Лъджене и Каменица. Чепино оставаше зад високия Клептузски връх, скрито от погледа. Към местността Банките се захласвах по големите обли камъни, покрити с тъмен мъх, където минаваше пътеката нагоре. Имах чувството, че ако избутаме надолу към реката накацалите „метеорити” те ще се сгромолясат с трясък – толкова бяха на повърхността. Обикалях покрай тях, пипах ги и им се чудех, че бяха още непоклатими, устояваха на бурите. А над тях по полянките се червенееха ароматни звънички. Беряхме, ядяхме, но събирахме и за сладко. Мама скриваше бурканчетата в сандъка, за да има за гости.
Помня Каракачаните, когато преминаваха през Телидере с големи стада черни с дълга остра вълна овце и грамадните каракачански кучета. Конете им, също черни, със самари, възседнали ги мъжете и децата, облечени с вълнени украсени носии. Жените ходеха пеша след стадата, със закрепени островърхи забрадки на главите. Движеха се бързо, мълчаливи, изправени и по стръмнината. Мъжете поздравяваха и мълчаливият керван продължаваше нагоре високо в планината. Не се чуваше никакъв шум и глъч. Уморени от дългите пътища към лятната паша, бързаха да се настанят, за да останат до късна есен, когато ще поемат обратния път към Бялото море „заспало дълбоко”.
Към Гюмуша (Сребрен връх), където са старите Римски рудници за сребро, както се смята, планината е осеяна с черни и червени боровинки. От билото, като погледнеш на изток долу в низината синьо-зелените води на язовира голям Беглик блестят на слънцето, а на запад панорамата на заоблените гористи върхове Родопски – неповторими с богатствата си. И в тишината, нарушавана само от птици, понякога и от горски животни, сред величествената природа, съзерцавана от Сребрен връх, имаш чувството, че си малка прашинка!
Горе помежду трева и камъчета има дупки, възможно от пълзящи твари. Пусках камък през тях и наведена допряна до земята чувах падането му дълбоко долу. Веднъж, по време на медитация, видях керваните, натоварени с родопско сребро, пътуващи за Рим... към папата, по римския път, който на места все още го има! Може би такова е миналото по нашата древна земя...
Ако обичаш природата, запазваш спомените свежи, живи. Когато се роди „царчето”, бях на около десетина години. Колега на баща ми намерил из гората новородено сърненце и в негова чест го нарекли Симчо. Ловци бяха прогонили сърната майка и тя не се завърна. Ние, деца във ваканция, се заехме да го храним с мляко от кравите. Слагахме ръка в съда с мляко, Симчо захапваше пръстите ни, смучеше и изпиваше всичкото мляко. С нашата любов и грижи малкото мило сираче растеше бързо. И възрастните се радваха и ни насърчаваха. А Симчо ни се отплащаше с привързаността си. Играеше с нас и ни придружаваше навсякъде.
Ходехме за горски плодове из гората. Сърненцето, гледайки как си похапваме, започна също да ги опитва и постепенно да пасе и тревичка. Инстинктът му си каза своето. Надпреварвахме се да го прегръщаме и галим, а то подскачаше край нас. Всички бяхме на върха на щастието през цялото лято. Веднъж дойде наша близка, млада жена, и наблюдавайки игрите ни със Симчо се опита да го прегърне, а той изведнъж се разрита и с копитцата си я нарани по лицето. Тя много се изплаши от неочакваната реакция и повече не го приближаваше. Симчо показа предпочитанието си към нас, пазейки се от непознати. Но ваканцията вече щеше да приключи и ни обземаше тревога, от предстоящата раздяла.
Местностите, които познавам, сега навярно са станали неузнаваеми. Непрекъснато се залесява на изсечените участъци. Преди години (през 1961 г.) смерчът, изключение за нашето географско местоположение, повали доста насаждения и създаде много трудности на стопанствата.
Всеотдаен беше трудът на работници, бригадири ученици за разчистване и залесяване при трудни условия. Вечер превързвахме разранените ръце на дъщеря ми. От спуканите пришки течеше кръв, но тя не се отказваше, съревновавайки се с връстниците си. Млади и стари се включиха в разчистването на падналата маса от неочакваното бедствие.
Преминалият мигновено ветролом засегна само високата растителност. Животинския свят беше пощаден. Очевидецът Манол Чолев – туристическият самоотвержен радетел, големият есперантист, който почина на 104 години (Мир на праха му!), е бил с другар по туристически пътеки из Каратепе, когато светкавично преминал смерчът в тесен обсег от двете страни на пътя, поваляйки край тях големите дървета, а те двамата по чудо останали невредими. Загадка беше и за него това поведение на стихията, дошла така внезапно и до нас.
Но... кръговратът в природата продължава. Следи не остават. Туристическите пътеки се огласят пак от “ехо, ехо, туристи”. Както и маркираните пътеки за велосипедисти, мотоциклетисти. Състезателите преминават като фурия към Беглика. Ежегодно се провеждат и състезания по ориентиране.
Кипи животът за новите поколения в древната, свещена Родопа.
Но... накрая искам да споделя с вас и за една друга забележителност.Преди много-много години началната ни учителка Анна Главеева ни водеше в почивните дни на излети в близки известни местности. Бяхме в сухата малка пещера Лепеница, а след това и във водната, за която се разказваха легенди. Надничахме само накрая, без да влизаме навътре. Не ни беше позволено да вземаме каквото и да е. Но, както винаги се намираше по някой палавник да откърти скришом парченце от сталактитите, които накрая бяха изпочупени.
Анна Главеева ни разказваше за горните сталактити и долните сталагмити. На една от съученичките ми брат ѝ беше влизал навътре с други вече големи приятели, светели си с борина и миньорска лампа. Развивали кълбо с въже, за което се хващали един зад друг, и стигнали много навътре, до едно езеро. Пещерата продължавала, но те се страхували да продължат. Вътре било много красиво. Всичко ми разказа тихичко на ухо.
Отдавна в Чепинското корито се говори и се търсят начини за разкриване на прелестите на феномена Лепеница, но... дълги години трудностите бяха непреодолими. Родолюбци, запалени ентусиасти от Ракитово, дерзаят още от 30-те години на миналия век. Трудности колкото си искаш – решения, спелеолози, средства и какво ли още не. Съвместно работят общините Ракитово и Велинград и вече има частичен резултат, официално оповестен на 13 септември 2010 г. Шестотин метра от Лепеница е открита за посещение. Трикольорната лента преряза тогавашният зам.-министър на икономиката, енергетиката и туризма, в присъствието на кметовете на Ракитово и Велинград, сдруженията на хотелиери и ресторантьори, Българска федерация по спелеология, сдружение „Сюткя” и много други официални лица от окръга, музеи.
Малцина бяха първите посетители, но красотата на първите на 600 метра на феномена вече е в интернет. Други 1300 метра са проучени и какво още ще видим, ще покаже бъдещето.
Трите етажа на пещерата си имат отделни входове. Водният долен етаж (подземна река) е известен със своите сталактити, сталагмити, сталактиони, пещерни езерца, бисери и рози в залите наречени: Концертна, Армъните, Срутишето. Каква ли чудна красота крият и следващите 1300 метра, а и другите по-нататък. Имало ли е живот в древността в божествената родопска Лепеница, какъвто показват цветните рисунки в Магурата и човешките кости в Ждрелото?
Дали древните беси не са оставили следи в някои от трите етажа, някъде в далечината навътре, където ги пази затрупан изход? Ще чакаме, пещерняците ще ни го покажат. Дано само се запази популацията на прилепите, да се спират посещенията от 1 декември до 30 март, ако това ще помогне. Бъдещето ще ни го покаже! Както казват от учреденото сдружение „Сюткя“ от Ракитово в „Сказание за бесите“:
„Длъжни сме да си спомним, да научим великото си минало и хилядолетни корени на Чепинската котловина заедно с всички. Имаме и млади последователи от ученическия клуб.”
Истина е! Задължени сме!
Паметта на народа е жива в паметта на водата? Може подземната река, езерото да я разбулят. Та нима от Месопотамия нахалос са пътували бесите? Ще поживеем, ще видим.
Драги Природолюбителю,
Навярно дотегнах с моите кретания тук и там, но приятелю, като ти се вижда скучно, подхвърли писмото на някое магаре! Те обичат да четат хартия. Чичо ми Ване даваше цели вестници на младото си магаре. Но... ако все пак нещо ти допадне, ще ме зарадваш с обаждането си! Може, нали?
Привет: Мария К.П.
Няма коментари:
Публикуване на коментар