13. Бабинден

Ежедневието пак ме погълна. От година на година преподаваният материал ставаше все по-интересен. Бяхме изкласили вече по-нагоре. Оживлението растеше. Идваше Коледна ваканция, а накрая и Бабинден. Завалял беше и дълбок сняг, както казваше дядо, до поясоко. Януарските студове бяха сковали всичко. По стрехите на ниските схлупени къщурки висяха къси и дълги ледени висулки. А ние, децата, току гледахме скришом от възрастните да оттрошим някой „караконджур” и да си посмучем (както сега сладолед).

Зимните празници се изтърколиха и дойде Бабиден. Още не се беше просъмнало добре, а дядо и чичо вече изринваха снега от двора. Баба напрегнато подготвяше необходимото. Бабувала беше на четири внучки, но сега беше ред на петото, и то момче, носещо името Лазар, на дядо Ланко.

Бабинче в цедилката на баба             Снимка: Поглед.инфо

Помагаха и трите снахи на баба Мария, а тя задяна в пъстрата вълнена цедилка внука си, затъкна се с китка здравец и забра (заведе) снахата си, майчицата, още сутринта да полеят на баба Маруша акушерката и да я дарят. Тя от своя страна, радостна, че са я потачили, подаряваше на бабабинчетата си дрешки, ризки, чорапки, гащенца. Ако не ѝ достигнат подаръците, даваше по некой лев, и сладкодумно наричаше, наричаше. Беше наистина сладкодумна. Не подминаваше човек, макар млади или деца, без да каже нещо бодро и весело.

Дето се казва, още незавърнали се с бабинчето от поливката, баба и нана Шана застанаха в двора под голямата стара круша, извисила се високо над къщата, накичена от снега. Лете край нея чакахме с часове като узрее плода да падне някой узрял караманец (круша). Бяха толкова високо, та никой с нищо не можеше да ги достигне. Тук ни беше любимото място.

Сега под падащите снежинки от високо огъналите се клони, изведнъж се изсипаха свирджии сьс зурни и тъпани. Съпровождаха ги празнично облечени мъже с весели викове. Чули зурните, двора напълниха жени и деца от махалата. Изви се весело хоро край караманеца. Захласнато гледах как дядо подаваше бакърен котел с червено вино на играещите хоро мъже, та не разбрах веднага защо смъкнаха от чардака шарена черга.

В студения зимен ден се носеше пара от запъхтените играчи. Дядовото вино здраво загряваше. Свирачите дигнаха зурните и ги надуха още по-мощно. Хорото спря и всички наобиколиха постланата на земята черга, а двама яки мъже някак неусетно сграбчиха баба и я поставиха да легне върху нея. Заподмятаха я нагоре, стискайки здраво краищата на чергата, сред викове, смях и силния писък на зурните.

Сърчицето ми се свиваше, като гледах колко нависоко я подхвърляха. Страхувах се да не я изтърват. Въпросът им беше ще даде ли солено ребро за мезе. А тя, поокопитила се, даде съгласие. Пуснаха баба. Обещаното си е обещано. Залитайки от подмятането, тя отиде да извади от сланиневата каца ребрата. Пекна ги в горящата жар от фурната, където се приготвяше вече запечатаното гърне с капама за голямата челяд. Раздаде на гостите навън изпечените, побелели от сол ребра. Котелът с вино преминаваше наново от ръка на ръка, докато свърши мезето.

Всеки наричаше добри думи за бъдещето на бабинчето. Зурните продължаваха да извиват глас. Тъпанът думкаше до спукване. Около крушата пак обиколи кръшно хоро. Студът щипеше, но от играчите продължаваше да се носи пара от запойката. Хорото е за здраве. Дядо Ланко поведе хорото заедно с баба Мария, поиграха, пообиколиха и постепенно с хоро всички се изнизаха навън. За да се повтори същото във всяка къща, където се е родил нов човек през изминалата година.

Портата се затвори след гостите. Внучките наобиколихме баба. Разбрала за тревогата ни, тя ни прегърна и заведе при виновника за странното тържество, който навярно поизмръзнал от разнасянето, беше надал писък до небето. Но и баба знае как се усмиряват момченцата. В крайчеца на забрадката си слагаше средица хляб, завързваше и го топваше в паничка с вино. Бабинчето го смучеше като биберон и заспиваше. А ние весели, засмени очаквахме голямата гощавка.