20. Горски преживелици

Дядо Ланко ни заведе през лятото с братовчедката ми Лена да му погостуваме на Изгорелия гатер, където работеше като пазач. С него горе живееше внукът му Лазар, за да му прави компания. Бараката, в която се подвизаваха, беше оттатък реката, препичаше се на слънце на височинката, опушена до черно отвътре и отвън. Дъсченият нар, проснат по дължината на стаята, застлан само откъм вратата с домашните черги, тъмнееше към края. Лазар ни посрещна на прага.

Беше разпалил до бумтене печката жабка, поставена върху дебел слой речен пясък. Горещо, та чак парещо, въпреки че през дъсчените цепнатини се провираше течението на въздуха. Погостихме се набързо отвън и дядо се отправи към дебели сенки да си подремне, а ние – трима братовчеди, се пръснахме между дърветата да си потърсим горски десерт.

Звънички...

И тук природата е щедра на звънички, боровинки, малинки, кокозе и в жегата все нещо зреещо ще намерим. Срещат се и гъби: печурки, манатарки, пачи крак също често се жълтее, та и сърненки понякога. При слука ще се нагостим яко с гъбена чорбица. Тя е най-вкусна, когато самичък ги береш и приготвяш. Има и риженки, масленки, гълъбки, познавам ги, но не са по вкуса ми. До вечерта щастливи обикаляхме край шубраци и дървета, празни не се върнахме, а бодри и доволни.

Обстановката, макар и неуютна, не ни попречи да поспим здраво до сутринта. Дядо Ланко вече разговаряше със собственика Коевски – възрастен, доста позакръглен, дребен на ръст, усмихнат – който показваше с пълните си къси ръце към работниците, товарещи на камиони гатера и други материали. Коевски, доволен от опазеното му имущество, помаха ведро за сбогом и потегли за София.

Поразходихме се пак тройката за изпраток с вълшебната горска градина, изпълнявайки дядовото поръчение „по-ранко да се приберем”. Той навярно тъгуваше за компанията при бай Колю Минчев и като се прибрахме беше натоварил вече покъщнината на каруцата. Седнахме и ние, а Лазар подкара Рапчо към Чепино – мил роден край!

Кончето потичваше по нанадолнището, железният табан на колелата тракаше по каменистия път. Поспирахме, за да откъснем риган за чай или коренище от прецъфтяла дилянка за нерви – котешкото биле. Котките наистина го обичат, изкопават и пръста от мястото, където са изхвърлените утайки. Край пътя вече дълги години, та и сега, има от същите билки.

Слизайки надолу към Сухата лъка ме навя спомена за вълка, преследвал татко преди няколко години. Вървял след него в студената зимна нощ, той се обърнал и насочил пушката, но заскреженото желязо не гръмнало, а вълкът претичал пред него. Татко запалил вестник и от огъня вълкът пак се отдалечил. Така татко се борил да надвие страха на животното, докато наближил катранджийницата на бай Мирчо Тюфетчийски – непрекъсната борба за живот. Наоколо било осветено, нощната смяна работела. Влязъл вътре и изчакал края на бялата трудна нощ. Загряла и пушката и той си отпочинал… Ето пак… „провидението” му помага…

Защо ли и моят спомен сега изскочи? Беше в края на 20 век и по здравословни причини прекарвах дни и нощи, зиме и лете на Кара тепе. Съпругът ми идваше за събота и неделя, пътувайки с автобуса за Сърница, който зиме минаваше по тъмнина. През деня от слънцето снегът се беше поразтопил, но локвите вечерта замръзваха. Бях готвила телешки гръбнак със зеле и костите изхвърлих в кофата отвън, където събирах отпадъци.

Излязох да причакам и помогна за багажа на мъжа ми, пропускайки да запаля лампата на двора. Дълго се взирах, застанала на задната пътека да чуя скърцащите стъпки по снега, но... безмълвно, дори и Севернякът беше утихнал в настъпващата тъмна нощ. Опитвах се да отгатна дали Христо не се е отказал, или е пропуснал рейса и... усетих силно втрисане и ме обзе чувството, че някой ме дебне!!!... Светкавичен рефлекс... Побягнах, затръшнах вратата и я заключих, а светлината вътре бавно възвърна самообладанието ми. Загадката остана неизяснена. За пръв път изпитвах такова чувство.

Вечерях от киселото зале с телешко и седнах да послушам новините и фолклора с пожеланията на слушатели от благоевградската станция на транзистора. Всяка вечер се наслаждавах на дивните им народни песни, изпълнявани от най-добрите певици и певци. Коренът ми е от Банско и наречието и песните са близки за нашия бит. Отморяващо е.

Сутринта се поуспах, а като излязох навън и видях големите вълчи стъпки пред вратата, около къщата, до тоалетната нагоре, а кофата бе обърната и празна.
Загадката ми стана ясна откъде дойде вълчата треска. Докато се въртях, се зададе ловджия от групата на Христо – Стефан Сапунов. Попитах го носи ли  чифтето. Той влезе в двора и виждайки дирите каза:
„Това е вълк единак над 50 кила. Такъв убихме в Грашово на хайка в неделя. Не само треска, и по-лошо можеше да стане!“

Късмет... работи над тебе! За кой ли път пак си взех бележка – хранителните отпадъци трябва да се носят горе в ямата, далече от къщи! Вечерта вече дойде мъжът ми за няколко дни и се разбраха със Стефан да обсъдят в групата на ловджиите за хайка и тук, на Каратепе. Сега добитъкът е слязъл по селата и махалите, има опасност за останалите в планината хора от вълчата напаст.

За пръв път зимувах без верния приятел кучето Шарик, което спеше на дървена скара на балкончето пред вратата – не желаеше да обитава кучешкия си дом нощем. Наранено беше тежко с огнестрелно оръжие и една есенна нощ угасна на двора.

Ако Шарик беше жив, едва ли единакът ще шета из двора, но... сигурно Шарик е пречел някому. Крайно време е да се търси нов приятел за придружител, подобен на него.

В миналото на Каратепе имаше две ханчета. Едното на Янко Вардев, горе на високо до пътя за Селище, а другото долу при реката, на разклона за Балък дере – Влаховото ханче. Там нана Горица, майка на Митко Влахов – Автонома приготвяше много вкусно чорбицата и готвеното от прясно овче месо. Големите им стада едър и дребен добитък и зиме и лете лагеруваха в големите яхъри и пълните със сено плевни.

Баща ми беше преместен там на служба. С Лена, вече пораснали момичета, ходехме често и си вземахме за вкъщи от гозбите. Обичахме вкусното планинско овче месо и понякога купувахме и за Чепино от него, а татко си правеше саздърма за из гората, а есен солеше в сандъче и пастърма за боба. Нана Горица, винаги усмихната и любезна, ни канеше в кухнята, където ни черпеше с пържени вкусно ухаещи дреболийки: бъбречета, дробчета, момички. Нейна снаха за Митко стана моята приятелка и съученичка от Каменица Вера Цанова, също лъчезарна и усмихната, гостоприемна. Гостувахме си често.

И сега в първокласния им вече ресторант ходя с умиление и спомените за минало незабравимо ме съпътстват. Синът на Вера – Тошко, винаги ме посреща с усмивка, а и неговия колега Христо – също. Приветливостта, чистотата, красивата природа и вкусните гостби действат така отморяващо на гостите.