19. Ще прочистим ли зловонието, та да закрачим към светлината

Бащите, дедите, майките стриктно спазваха неписаните закони на традициите. Пролет и есен преди да започнат постите за Великден и Коледа се предприемаше основно почистване на жилището. Белосваха се с вар стените, препираха се вълнените завивки на валевицата, а памучните – на окропа с минерална вода до баните в Чепино.

Дървенията на врати, прозорци и дюшеме търкахме с четка за дъски и домашен сапун до пожълтяването им, а някои дори си служеха със сода каустик. Една чепинка така си беше изгорила колената – със сълзи на очи разправяше в банята как клекнала и триела содата от пода. Прозорците се сваляха от черчеветата за измиването на стъклата. Всички съдове за постите се измиваха със зола (дървесна пепел във вряща вода).

На Сирни заговезни още сутринта мама с игла и конец зашиваше краищата на парче бяло памучно платно, аз я гледах и питах: „Мамо, какво шиеш?”, а тя отговаряше: „на вълците устите, на арамиите ръцете.” Това се повтаряше до три пъти. Надвечер се приготвяше безмесна храна на голямата софра в дядовата стая с цялото домочадие. Баба прикаждаше с кандилницата навсякъде, за да изгони дяволите, а благовонията от запаления измирски тамян се разнасяха, замъглявайки атмосферата наоколо.

Дядо завързваше на халката на дъсчения таван дълга памучна връзка, а на долния ѝ край бучка сиренце и подвикваше, разлюлял го над нас: „Айде децо да „амкате”! Някой заподставаха, но не беше позволено! Трябваше да уловиш с уста без пипане, когато се върти покрай устата ти. Роптание и смях докато бъде захапано. Следваше варено яйце и накрая халвата.

След „амкането” и вечерята се отправяхме горе на Коминче на голямото „гаро”. Там край пращящия огън вече имаше весела глъчка, пееше се: „Нашто гаро най-голямо от всички!“ Присъстващите, повечето от силния пол, подхвърляха непрекъснато нови клони, които пращяха и с пукот хвърляха искри наоколо. Ниската гъста хвойна растеше по склона, но след години изчезна заради непрекъснатото рязане. Това не е от високопланинската хвойна, която е с високи и по-рехави клони и много ароматни плодчета, тя расте само по височините на Родопите. Плантациите на ниския храст растяха над местността „Гаганица”, където по документи са нивите на братя Ушеви, братя Аршинкови и на моя дядо Лазар Янчевичин.

Започваше големия Великденски пост. Баба ми тремереше. По три дни нищо не ядеше, на интервали хапне и пак тремери. Чудно откъде черпеше сили да поддържа натоварения си живот.

Готвеше за дядо „боб с глава”, така го наричаше той, че се оглежда в него – без мазнина и запръжка. Но за сметка на това те с чичо Митре ходеха в кръчмата на бай Колю Минчев. Във вътрешната стаичка той приготвяше ястия с месо за редовни клиенти. Години си пригаждаха така. Чичо в празнични дни редовно ходеше със срекмето на риболов по пълноводната тогава Чепинска река, преди отклонението ѝ в Баташкия язовир. Мряната риба често разнообразяваше менюто му. Една утрин заварили Бай Колю да гони куче по площада, откраднало телешката глава за супата. Голям бил товара за кучето, та кръчмарят бързо го настигнал и отървал вкусотията, завивайки я в бялата готварска престилка, запасана на корема му.

Похортували в кръчмите наоколо как се е надбягвал с ловджийското куче Бай Колю, посмели се и продължили да си пийват – кой ракийка, кой винце или лимонадка. Всяко чудо за три дни! Тръгнали и мераклиите на вкусната чорбица. Но това бяха малцина мъже, повечето постеха заедно със семействата си. Майка ми спазваше всички религиозни ритуали. Като малки ходехме с нея в църква за причестяване през постите. Обезателно преди това на Заговезни трябваше да си взел прошка от свекър и свекърва и кум и кума. Питаш „Прощаваш ли ми?“ и отговорът е „Простено да ти е” – по три пъти. Чист трябваше да си, без прошка не се причестяваш! Сега вече спокойно можеш да чакаш светлия Христов празник и да се черкуваш.

Хурката, вретеното, разбоя с кросното оставаха безмълвни през големия пост. Понякога боязливо влизаше кака Верка Гаджова, под мищница с бохча пълна с религиозни книжки, и тайно пошушваше на жените в двора. Влизаше насаме с някоя вътре вкъщи, предлагайки материалите от Евангелистката църква в Лъджене, където ходеше. Когато я срещнеше, дядо я гонеше, но тя живееше в махалата и наблюдаваше кога излиза навън. Беше тиха кротка, усмихната винаги, без да е обидчива. Бай Иван, мъжът ѝ, беше работник, двете им деца – Мичето и Петре бяха още много малки. Жените спазваха тайната на мисията ѝ и никога не разбрахме пласира ли успешно книгите и какво представляват те, но си траехме – мисия изпълняваше жената!

Една неделна утрин, беше и Благовец, мама попари постна юфка да закусим със сестра ми и каза, че с баба ще ходят на църква и ще вземат нафора, след това ще закусим. Започна да си приготвя празничните дрехи. На външната врата се чу силно тропане. Мама отвори вратата, където стоеше войник с пушка. Обяви за блокадата в Чепино и че ще извършат обиски. Задължени сме да се подчиним! Огледа антрето, маминия чеизен сандък беше още отворен, надникна в него и оглеждайки се влезе в стаята.

Попита ни къде са учебниците и книгите. Повдигнах веднага покривката на масата. Откри се цялата етажерка, измайсторена от татко. В стаята нямаше място за бюра и етажерки. Книги, учебници, тетрадки, списания, всичко беше подредено като на длан! Най-напред взе в ръце книгата на Ботев, луксозно издание с всичко издадено от него в тъмносиня подвързия, отвори корицата, бавно прочете надписа за завършване на ІІІ-ти прогимназиален клас, и се усмихна, поглеждайки ме. Следващата беше Етиката на Кропоткин, Многострадалната Геновева, но той отиде към списанията Природа, поразгърна едно и с това завърши обиска, след като се осведоми за баща ми, който пак беше запас, показахме му адреса и толкова.

Войникът се запъти при колегата си на големия чардак, който навикваше баба. Братовчедка ми Лена беше горе, отидох там. Военният беше с нашивка, а на пушката със затъкнат нож. От прозореца отвън на „бобината стая”, която е тъмна и пълна с багаж, и явно беше затруднен с претърсването ѝ. Ядосан, взе от перваза остатъка от барутлия пищов с дълго дуло, украсен със резба, но без спусък и други части, и побесня: „Старо, и пищови има, ти сигурно криеш партизани на тавана!“ Накара баба ни да се качи на потона по изправената стълбичка с тънки обли стъпала, като тръгна след нея, опрял ножа на пушката в гърба ѝ. За пръв път слушах баба да вика: „Кърсердари… от турско по-лошо правите!“ Но се изкачи горе.

Тревогата витаеше наоколо! Треперейки, застанахме с Лена до стълбичката – при нужда да помогнем на баба… въпреки безсилието си. Другият войник мрачен наблюдаваше безучастно. Началникът не влезе в потона, а само бавно огледа празнотата – откъм двора имаше голям отвор и светлина.

Ниските стени с плет и вътре изронени от калната мазилка, навяваха тъжна гледка и никой не се качваше там. Умислен, заслиза бавно и без да проговори се упъти навън, последван от колегата с пушки на рамо, а бирутлията реквизира, лишавайки от играчката момчетата на чичо Ване.
Слезе и нашата храбра и непокорна баба и ни прегърна. Седнахме на широките дъсчени стъпала на чардака да си отдъхнем. Останалите очакваха по стаите си края на проверката, заповедта беше изпълнена точно.

Благовец, макар и без черкуване, премина все пак благо, благо… с голямата благодарност. Преживелиците преминаваха покрай мама без коментари, сигурно наследството е наследила от баба Ката, която имаше шест деца едно след друго и бе преживяла много. Бдеше над нас – да сме здрави, да сме сити, да сме чисти и да сме самостоятелни за всичко друго. Приготвяхме се със сън да изпратим „празника”, когато дядо внезапно ме извика при баба, че ѝ е лошо.

О, Боже! Онемях… гледах я, затворила очи, издаваше страховити стонове… никакви реакции… Изтръпнах, като чувах дядо, че така прави от хернията… само докторът я оправя! Изскочих за д-р Дошкинов, живееше вече почти насреща. Той изтича, познавайки болката, аз с разтреперани крака го последвах и докато пристигна, той, вече напипал хернията, бавно я оправяше с пръсти… Баба постепенно затихваше в дълбок унес. Докторът, спасителят, седнал на дървения креват до нея, дълго, дълго я наблюдаваше, докато се увери, че диша спокойно.

Каза, че положението ѝ е тревожно… трябва вече да се оперира – ако в такъв момент той отсъства, няма кой да ѝ помогне и ще я изгубим! Дядо премълча… операции се правеха в Пазарджик в частни болници за много пари. На наша близка за операция от апандисит на дъщеря ѝ бащата продал воловете си, за да се разплати, но я спасили! Най-скъпото за човека – животът… и то в тия трудни за народа времена. Бог високо, цар далеко!

Баба ми забраняваше да се говори за операция, та нали „нана Мария“ лекува другите, а за нея има кой (Господ) да се погрижи. На силният ѝ характер няма кой да устои. Веднъж отивали с каруцата за сено и тя седнала отгоре на ръжниците, но при слизането се обърнала, а лъшницата на престилката се закачила на острите ръжени и те пробили хернията вътрешно. Търпи си орисията вече години наред.

Прибрах се за спане, обяснявайки кратко на мама, че сме викали лекар за хернията на баба, но всичко е вече наред. Спестявах преживяната тревога, поради татковите запаси и военното положение, и си легнах, залепвайки топлото си чело в големия бродиран ковьор на стената. На зелен ленен кеневир с пъстри тефтици на кръстчета, красива дама държеше връзката на малко кученце, а от всички страни венец от цветя – измайсторено от сръчните ръчици на милата майчица.

Вълненията на този ден Благовец бяха прехвърлили границата. Опряна на ленения кеневир, чувствайки студената стена, съм се унесла в съня, но колко дълго не знам. Стресна ме строгия силен глас на мама: „Къде… къде си тръгнала?“ Преминала бях вече покрай ковьора, прескочила таблото на пружинения креват, стъпвайки на малкото сандъче, заключено с документи, което ми служеше като стъпало при прескачане на таблото на леглото. Позачудих се, гледайки мама, която се беше надигнала вече, мислейки си защо ли... и се върнах да си легна, като моментално съм заспала. Сомнабулизъм ли? Но това никога повече не се повтори!

Баба се беше поокопитила и денят вече премина спокойно. Вечерта мама ме хвана за ръка да отидем до баба Кръстана Гаджова, много възрастна, от махалата. Тя отпрати мама, а мен въведе в приземна малка стаичка. На оджака вече догаряха дълги цепеници, слабо осветявайки наоколо.

Лечителката взе от полицата калена паница, сипна водица, баейки над нея, пусна живи въглени, които шумяха във водата, подаде да пийна, и мажеше челото ми. Продължавайки баенето, тя ме изведе към кръстопътя на Гаджовото кюше; пак пийвах, пак мажеше челото ми и така заобикаляйки до нашата врата. Баенето спря пред вратата с поръчението да ходя до три пъти при нея и „уплаата ке замине”. Не побегнах само поради мамината уговорка и… истинското желание на свилата се „одве” баба Кръстана с гасенето на въглени и баене да помага на вярващите! Търпение… не желаех да обиждам никого.
В съкровищницата на детската главица се е запазило какво ли не.

Вилнееше  шарка, хванах я и аз. Не помня много от самото боледуване, но под лявото ми око обривът трая доста дълго, даже ми остави червен белег, но впоследствие избледня. Мама се видя в чудо! Мажеше с мед големите железни квадратни брави и усмихнато нареждаше: „да си иде с добро баба Шарка”. Даваше ни и ние да си хапваме от сладкия пчелен медец. И шарката, естествено, си отиде.

Веднъж едновременно със сестричката ми се подухме от заушки. Поверието гласи, че трябва сам да набереш водорасло за компрес на заушката.
Увити с шалове, се запътихме с нашата майка към големия мост над реката при Клептуза. По моста в дебела желязна тръба беше хваната вода от карстовия извор, изтичаща във вада за напояване на овощните ливади и градини, които се простираха между реката и пътя за баните в Чепино. В ливадата на Братя Ушеви имаше малка приземна къщичка с две стаички, в която живееха под наем кака Фанка Делиева с мъжа си и децата. До тях бе къщата на Бай Кольо Джачков, с чиято дъщеря Гинче сме съученички от І-во отделение. Откъм Клептуза беше само новата двуетажна къща с красива фасада на фотографа Бай Перо Михов.

Тук наблизо майка ни ни показа вълшебната билка. В бистрата вода леко се поклащаха блестящите зеленикави клонки със закръглени листенца с жълто-кафеникави отблясъци на сраснатите коренища, които просто се хлъзгаха из ръцете гладки, меки. Приятно беше в бистрата студена вадичка да си събереш лекарството за болката. Вечерта преди лягане мама леко позатопли шепа водорасли и превърза компреса към заушките. До сутринта бяхме изгонили болестта!

А на бай Перо Михов с неотлъчния фотоапарат обещахме скоро, без увилите ни шалове, здрави да дойдем за снимка горе на скалата при дядовата нива – от тепето се виждаше цялото езеро и казиното на Клептуза. В езерото се носеха двуместни лодки с весла, карани от любители, а между тях голямата лодка, водена от опитни гребци с весели пасажери, съживяваха природата, езерото.

Оживлението беше голямо, особено в празнични дни. Усмихнат, дружелюбен, бай Перо изпълняваше поръчките по желание с професионална вещина. Ведно с приятели и гости, имаме доста запечатки на дивния пейзаж!