22. Светлинки сред тъмнината

Столарската фабрика на братя Ушеви се разрастваше. Започнаха нови разработки на виенски столове, правостоящи окачалки, масички салонни, канапета, цветарници, раменни окачалки, малки столчета – все полирани, и обикновените народни столове и детски столчета, пирографирани, малки и големи. Качеството и здравината им бе на голяма висота. Дълги години, та и до сега са в бита ни.

Работещите мохамедани и християни живееха задружно, повечето млади хора. Работа, разговорки, ден след ден свързват се сродните души, не са времена за седенки и разходки. Младостта напира за кога да се чака? Първата сватба – християнин с мюсюлманка направиха Кольо Делиев и Маргарита. Беше нечувано събитие, радваха се всички на куража им в тия смутни времена да се опълчат срещу религията. Кумува една от сестрите на фабрикантите и след тържеството им дадоха едно от жилищата за работници на горния етаж над работните помещения. Сватбата на века беше голям отдушник на тегобите народни.

Нашата обична баба, откакто я помня, другаруваше с баба Рада Бандакова, която имаше четирима сина и една дъщеря. Най-големият ѝ син е бай Тасе селския глашатай, а най-малкият – Колето Бандаков. Всички бяха задомени, само Никола оставаше. Дъщерята Динка се омъжи за бай Благо Димитриев. Сиромашията голяма, но дошъл е ред веселият изтърсак, вече работник, дом да завърти.

Ето и втора смесена сватба стана на Никола Бандаков и Мара (Ава Дидрова), дъщерята на када Саля Дидрова. След Мара тя имаше син и още две дъщери, всичките бели хубави с дълги светли коси. Дъщеричката с която се сдоби младото семейство впоследствие приличаше на майка си със светлите коси, а с бялото лице – на баща си. Цветанка я кръстиха. Големите родове на баба Рада и на Дидрови се радваха, заедно с приятелите и гледаха колкото могат да помагат на новото младо семейство.

Семейството на Салих Дидров бяха по-имотни, той работеше с воловете по имота на полето, имаха овче стадо. Майката на Мара – Када Саля, дребна на ръст, но много чевръста, умееше всичко. За нея нямаше сборове и празни приказки, предеше тъчеше, стягаше чеизите на щерките си. Особено се славеше с изработването на красивите бели аши с гъсти дълги ресни. Моята майка винаги се съветваше с нея, а тя щастлива, че ѝ зачитат уменията, се отзоваваше. Разменяха си нищелки бърда, масури и какви ли не такъми за домашното специално производство. Често притичваха една към друга, когато построихме малка къщица на хармана срещу Ушевата фабрика близко до тях.

Бяхме като рода с тях, докато не ни изселиха и нас – всички къщи долу при реката и по целия баир нагоре бяха съборени, поради започналото строителство на почивната станция на ЦК на БКП – сегашната „Велина“.

Тогава баща ми не можеше място да си намери – къде ще отиде сега? Ядно изхвърляше покъщнината от етажа по двора. Милата ми майчица се просълзи, тъжно гледаше изпотрошените пособия, набърдила, нищелки, бърда в различни дължини и какво ли не, събирани години с цената на лишения. Отваряйки портата, пред мене видях купена с похабеното познато имущество, разкъсани и разпилени книги, учебници, тетрадки, а от тавана запокитването продължаваше със сила.

Блъснах силно вратата и притичах при мама да я прибера вътре далеч от потискащата картина. Доколкото може, тихо я успокоявах, че ще ги вземем да живеят у дома. Омъжена бях вече за Христо и предложението му беше такова. Татко се забави да слезе, изморен потиснат от голямата мъка, едва се движеше с болните си крака с бастуна. Тежки, с нови трудности пенсионерски години! Полегна си, направи знак с ръка да не го закачаме и се обърна към стената да си изплаче тегобата.

Но това се случи много по-късно, в края на 60-те години. Затова ще се върна в годините на разказа си – в началото на 40-те.
Дереджето на мохамедани и християни беше едно и също. То важеше и за нашата изхвърлена от плана махала. Времето вървеше своя ход, животът продължаваше. В работническия колектив се намериха и други сродни души. Тоя път повлече крак Милош Делиев, братчето на Колю. Харесал си той Цветанка Мастева, нежно стройно момиче, с Милош си прилягаха като лика прилика – два стръка иглика, както казва народът.