За превозно средство между Чехльово и пункта по време на детството ни служеше конят Балкан. Такава беше епохата – пешеходна, а при възможност конски или волски впряг. И на самар или седло конят пренасяше необходимото според случая. Понякога, преди да го разседлае, знаейки желанието ми, татко позволяваше да го пояздя из района, като ми нагласяваше стремената. Така се радвах, че се изпълнява жадуваната ми мечта.
А Балкан беше умно, покорно животно. Дори и на свободна паша се въртеше покрай нас. Често играехме в ливадата край близкия склад на касалда, гоненица, миженица и какво ли не, а той пасеше наоколо. Изглежда му харесваше глъчката и смеха ни.
![]() |
Това, разбира се, не е Балкан... |
Конят се поуспокои и в тръс се отдалечи. Пообикаляхме докато нападателите се разотидат, та да сляза пак там. Страхувах се да скоча без помощ, високо беше. Никога повече не се качвах на голо. Замислях се само откъде ли идва голямата ми любов за езда, особено в тръс, стъпила опънато на стремената. Енергия! Наслада за душата!
Обичах да чета какво ли не. Татко имаше разговорник по есперанто, който ползвах с интерес. Вуйчо Гьоре – брат на майка ми, учеше гимназия в Пазарджик и получаваше списание „Природа”, което ми предоставяше. Започнах да посещавам редовно читалнята и библиотеката в Чепино, а от чичо ми Митре преглеждах вестника „Заря” редовно. Попивах интересните неща.
Веднъж попаднах на четиво за преражданията и излезе, че в предишен живот съм била философ в Монголия. Ако има нещо вярно, това може да обясни любовта ми към красивите арабски кончета. Там децата още на четири години ги слагат на голия гръб на коня и ги пускат в дивата монголска степ. Размисляйки... ако баща ми притежаваше хергеле от коне, щеше на воля да препускам из родната любима Родопа.
Няма коментари:
Публикуване на коментар