14. Вълча кожа

Вечерта и баща ми слезе от пункта на Мечкина река за празника Бабинден. В раницата беше натъпкал вълча кожа – полуобработена. Разказа как късно есента пастири се оплакали от вълк единак – давел и отмъквал овце от стадата. Лесничейството организирало хайка из района. Вълкът попаднал на поста на татко. Застанал на пътеката в замръзнала поза като пън. Нагъл, готов за скок, но насочената бойна пушка гръмнала и той се проснал на земята.

Татко го разказа като обикновен случай. Това не беше първата му среща със зверове. Горе беше развъдник на животинския свят. Освен вълци, мечки, диви прасета и лисици, имаше елени, сърни, зайци. А птиците? Божествените Родопи са раят за тях: орли, ястреби диви гълъби, сойки, кълвачи, орешарчета и много други, а за глухаря с думи не може се опише песента му в среднощна тишина между 3:30 и 4 часа, когато пее за тетерката. Дивна е хубостта на родопската природа, стига да умее човек да я гледа и да ѝ се наслаждава.

Имах задължение да предам кожата на вълка на момци от околните села. Изпълних поръчението и вече бях забравила, когато след месеци я върнаха обратно, придружени от куп деца. От вълчата кожа майсторски бяха направили „жив вълк”, натъпкан със слама. Глава, крака всичко си беше на място. А през тялото и устата бяха наврели дълъг прът. Двама мъже, хванали от двете страни пръта, носеха вълка. Наистина колоритна картина.

Толкова голям и страшен изглеждаше с настръхналата сива козина, рунтавата опашка и острите зъби. Децата шумно коментираха, та на двора излезе и чичо от ковачницата, придружен от клиенти – стана като панаир. Младежите се кланяха благодарейки. Разказваха как са влизали от къща в къща с вълка из околните села и там ги дарявали от сърце, нали всеки отглеждаше животни. Много бяха доволни и благодарни, че с убитото животно си напълнили домовете с храна.

Оставиха препарирания вълк горе на таванчето, за да не се плашат козите ни като се върнат от паша. Започнаха да идват дечурлига от цяло Чепино, научили за звяра. С какъв само интерес го разглеждаха и разказваха какви ли не истории. Наблюдавах ги с удоволствие. Пипаха уши, крака, опашка, а най-вече острите зъби, измисляйки фантастични страхотии. Интересно беше не само за децата. В лесничейството имаше горски от Ракитово, който споделил, че за „оживелия вълк” се разказвало по кръчми и сборове по селата наоколо.

Срещала се бях неведнъж с някои екземпляри от зоологическото богатство на родните Родопи. Веднъж баща ми с еднодневката през рамо тръгваше да обиколи залесен участък. Наблизо имало пастири със стада овце и извършвали нарушение – животните влизали сред новите насаждения.

От поканените никой друг освен мен не изяви желание за туризъм. Денят беше слънчев, само лек ветрец полюшваше високата гъста трева нагоре към билото, където седнахме да починем и да похапнем. Наоколо младите фиданки се извисяваха над тревата и ни позакриваха. Предупредена бях да наблюдавам близката пътека към дълбокия дол насреща тихо и безшумно.

Похапвах, вторачила поглед, и. . . ето и наградата! Срещу нас подскачаше спокойно сръндак, вдигнал красивата си глава, украсена с изящни остри рога и големи тъмни очи. Дълго го гледах захласнато. Младото пъргаво тяло с малка опашка премина надолу, сливайки се с околния цвят на природата. Водопоят на кайначато не бе обезпокоен от нищо. Завърнах се така щастлива от неповторимия излет.

Щастие е да бъдеш сред свещените Родопи. През лятото на Телидере (Мечкина река) цареше винаги голямо оживление. Частен предприемач наемаше участъци от гората. Довеждаше девойки и младежи, ученици от гимназията и други. Работеха по залесяване, прочистване на млади насаждения и в разсадника на пункта.

Условията им за живеене бяха тежки. Девойките си постилаха за спане на пода в кухнята, а младежите – на сеното в двете плевни над яхърите. Хранеха се със сухоежбина, донесена от къщи. След работа вечер палеха огън край реката. Пържеха, печаха пиперки, картофи, сланина, варяха си и боб за другия ден. Край огъня се чуваше весела глъчка, присъща на младостта, и се носеше вкусна миризма.

Една ранна утрин баща ми трябваше да заведе групата да залесява нов участък. И аз го придружих. Смях и закачки кънтяха из пътя. Но когато се заизкачвахме по стръмнината, за мене стана непосилно да вървя редом. Не можеха да изчакват, закъсняваха. Тогава бай Борис Чорбов ми отстъпи собствения си кон. Но... не можех да стигна стремената на седлото. Смехът на младите работници се засили и конят се поизплаши. Татко бавно го поведе, като го успокояваше.

Държах се за гривата му наведена. Малко си ме беше страх, но не се издавах. Погледите на младежите, вперени с любопитство как ще реагирам, но без да вдигат врява вече. Баща ми ми подаде в ръце синджира за юздата и бързо тръгна напред. Пенчо вече спокойно го следваше. Групата поизостана по стръмнината. Опасността беше преминала. Насладата от ездата ме обземаше, макар и в не най-добрата форма, но бързо свърши. Обектът беше пред нас.

Скочих по неволя от Пенчо и го погалих. Разделях се засега с него, за да изпълня една мечта – покоряване на връх Сютка. Поотпочинала на гърба на арабското конче, се стремях да вървя успоредно с татко. Преминали бяхме Капакли бунар и навлизахме в гъстата млада елова гора нагоре.

Изведнъж задуха севернякът, гъсти облаци се надвесиха, буквално ни обгърнаха. Затрещя, засвятка и бликна пороен дъжд. Съвсем притъмня. Святкаше и трещеше направо в главата ми! Настана ад!
„О... Боже, спри, недей! Живота ни пожали!”

Мокри до кости, припълзяхме в дребния елшак по-нагоре, търсейки защита. Затихнали пред природната стихия, очаквахме по-скорошния ѝ край. А тя продължи надолу към обширните поляни на Банки. Очните ябълки ме заболяха от ослепителните светкавици, ушите заглъхнаха от гръмотевиците. Не помагаше, че мижах непрекъснато.

През това време баща ми видял, че долу в ливадите паднал гръм, където имало пастири със стада овце. Не търпеше отлагане. Налагаше се да бързаме, за да не замръкнем. Движехме се по стръмнината без път по висока мокра трева, но подтичвах тихомълком. Долу наистина беше паднал гръм. Дългогодишният разперен бор лежеше потрошен сред ливадата, а под него бяха натръшкани над 50 броя овце.

Настръхнах цяла от печалната картина пред мен, където се беше разразила силата на природната стихия. Пастирът разказа как прибрал стадото да пладнува на сянка под дървото, а той седнал да обядва при колегата си под друго по-малко дърво. Там лежали шилетата. Късмет! Спасило го Провидението!

И двамата едва говореха. Бяха много изплашени. Страхува се и от търговеца Миньо от Чепино, при който се цанили за лятото. Опитали да одерат една овца, но месото било почерняло и я оставили. Баща ми ги успокои, доколкото можеше, като обеща вечерта да слезе и обади на Миньо лично какво се случи този ден, нали беше свидетел!
А търговецът, какъвто си беше находчив, направи саздърма от посинялото месо и спаси част от загубата.