21. Смутни времена

Втората световна война взе много жертви. Забушува ли война, тя добро не носи, а тежки тегоби и страдания за народите.

Веднъж, минавайки покрай железопътната линия в посока на Ушевата фабрика в средорека, наблизо до воденицата на бай Гошо Гушевилов, под речните ели медицински екип правеше аутопсия на Васил Сотиров – фабричен работник. Пред насъбралото се множество повечето мъже силно коментираха, че го е закачил трансмисионния каиш и го оставил на място.

Пред нас беше голямата Чепинска река и тесният дървен мост за воденицата. Любопитни се отправиха да гледат отблизо, поради което разгониха всички надалеч да не се пречи. Разтревожени бяха колегите му от сполетяната беда, безпомощни към другаря си.

Не знам колко време измина, но тъжният спомен не избледнява, свързва се и с другите. В един слънчев майски ден излязохме с Лена отвън на портата. Нямаше ги телефоните и това беше връзка с чаршията насреща и кръстовищата, към чешмата и съседите. По улицата от Ушевата фабрика се приближаваха в ускорен ход двама мъже. Като приближиха, единият, сравнително млад, облечен с бяла риза с навити до лакти ръкави, се усмихна и ни поздрави, а конвоиращият го цивилен само ни изгледа мрачно и продължиха пътя си все така бързо към площада.

Познахме го – Ангел Чопев, живееше наблизо в една къща с моята съученичка Ленчето Никодимова, бяха близки роднини с майка ѝ. Съседи бяха с къщата с магазин на Господин Канев. Постреснати се прибрахме.
Смутното тъжно време на блокади, затъмнения, вечерен час потискаше душата, пречеше на учението ни. Чичо Митре в ковачницата научил за арести покрай първомайските брожения и разказа, че полиция отишла във фабриката. При вида им Ангел Чопев посегнал да си вземе палтото, но те го изпреварили, смятайки че има оръжие в него, и го арестували. Чичо забрани да излизаме от къщи, а ние с дъщеря му Лена мълчахме като риби.

Изминали бяха един или два дни, вечерта ни изненада усилена блокада, по улиците тичаха цивилни и униформени. Гонеха ли някого? Опасно беше да се надзърта! До късно стояхме на двора мълчешком, може би наближаваше 11 часа, когато откъм Делове се чуха картечни откоси с промеждутъци, повтаряни от среднощното ехо, заглушаващи последни човешки вопли:
„О.. о.. ох... убиха... ме...“

Онемяхме... От никъде взор... от никъде вест... Ехото заглъхна. Настана гробна тишина. Утихна тичането по улиците. Как ще осъмнем? Ще се затворят ли очите за сън в такава злокобна нощ! На мама зачервените очи издаваха и тревогата за баща ни, запасняк на летище Крумово... но преживявахме всичко мълком. Така е устроен светът.

Късно сутринта на 4 май 1942 г. слънцето надничаше над заоблачаващото се небе, когато от вътрешната дворна врата влезе кака Янка Пропистенска, пожълтяла и трепереща. Откъслечно разказа тихо: отишла да плеви пшеницата на нивата на Делове с най-малкото си момиченце. На пътя при Карагьозовата ливада с големи овощни дървета с едри джанки, имало войник на пост. Те се отбили по пътя, водещ към нивите и нагоре към каменната кариера. В заградената с бодлива тел висока ограда в ливадата навътре познала Ангел Чопев, а той тихо поискал вода.

И тя, как да откаже на умиращия водица, сърце не ѝ давало! Изпратила малкото си момиченце да се провре по тревата под бодливата тел, подавайки алуминиевата манерка да му занесе и се върнали веднага, но през нивите да не ги види поста. Страхуваше се много за последствията. И на кака Янка мъжът ѝ беше запасняк, а след това и участник на фронта до Унгария. Трудности срещаше с трите си невръстни деца тази пълна, болнава жена, доверявайки се на баба ми Мария и за лечение, и за споделени кахъри.

Ние, подрастващото поколение, вече не излизахме навън, а на терасата горе, която служеше за покрив на вътрешната къща. От тук, през съседния двор на баба Благуна Аршинкова, имаше изглед към насрещните улици. Всичко бе пусто заради блокадата. Погледът ни привлече конска каруца с ковчег, а до нея стражар в синя униформа.

Ридаейки с все сила притича след покойника кака Зорка Бизева, съпруга на Ангел Чопев. Полицаят сигурно ѝ направи забележка и тя позатихна. След нея тръгнаха и сестрата Вера и баща ѝ, водещи малкия син на Чопеви – Ванчо. Улицата за Клептуза пустееше. Шествието продължи пътя си за гробището...